В категории:Анализи / Общество / Политика

Левичарската маска на крайната десница

Европейската крайна десница цинично присвоява левичарското и про-работническо говорене, за да го използва за собствените си цели

Снимка: Wikimedia commons

Александър Афонсо и Лин Ренуалд, Jacobin magazine

В началото на 80-те години Жан-Мари Льо Пен бе горд да го наричат „френския Роналд Рейгън”. Свързвайки финансовите власти с испанската инквизиция, тогавашният лидер на крайнодесния Национален фронт призоваваше за радикално свиване на френската държава до функциите на „нощен пазач” (армия, полиция, съд, дипломация). Данъците и бюджетните разходи трябва да бъдат намалени, а „правителството трябва да се махне от гърбовете и джобовете ни”, призоваваше Льо Пен тогава.

Тридесет години по-късно, неговата дъщеря Марин, която го наследи като партиен лидер през 2011 г., призовава богатите да бъдат облагани с данъци, критикува въздействието на „ултралиберализма” и настоява, че силната и стратегически действаща държава е единственият начин да се пребори нарастващото неравенство.

В цяла Европа антиимигрантски парти като Националния фронт във Франция, Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия и UKIP във Великобритания се представят като единствените истински защитници на работническата класа. Подобно на Доналд Тръмп, те отбелязват значителен напредък в страдащите от икономически упадък работнически региони, и дори задминават социалдемократическите партии по дял на гласове от работническата класа.

За да постигнат това, много от тях навлякоха „леви” дрехи: противопоставят се на приватизацията, защитават социалните плащания и се обявяват за по-строги финансови регулации. За повечето от тези партии това представлява радикален завой спрямо либертарианския дневен ред, който са преследвали в миналото. Въпреки това, този очевиден завой наляво е до голяма степен само витрина: когато избирателите не наблюдават, те често се приравняват с интересите на бизнеса и атакуват правата на трудещите се.

От „нощен пазач” до „силна държава”

Ориентацията към „свободен пазар” на европейската радикална десница в ранните ѝ дни може да се проследи  до произхода на лидерите ѝ. Тези политици обикновено първоначално се издигат в консервативни или либерални партии, защитаващи интересите на бизнеса и дребната буржоазия.

Жан-Мари Льо Пен е избран за депутат за пръв път през 1956 г. от партията на Пиер Пужад, който се опитваше да оглави данъчен бунт на дребните търговци срещу т.нар. „фискално Гестапо”. Вилдерс от своя страна е бил протеже на либералния политик Фриц Болкещайн, защитник на „рейгъномиката”,  който в качеството си на европейски комисар се опитваше да прокара радикална дерегулация на европейския трудов пазар. Едно от най-запомнящите му се предложения е това да се позволи на компании да наемат работници в една държава (например Люксембург), но да им плащат заплати като в родината им (например Полша).

Британската UKIP е друг пример за крайнодясна формация, развила се от либерално движение. Основателят ѝ Алън Скед е бил член на Либералната партия и се кандидатира за депутат от формацията през 1970 г. Той също така е един от първите членове на „Групата Брюж” на Маргарет Тачър, основана на базата на нейна реч от 1988 г. в която се заявява, че консерваторите „не са свили успешно границите на държавата във Великобритания, само за да ги видят възстановени на европейско ниво”. Подобаващо за своите корени, UKIP първоначално е либертарианска формация, противопоставяща се на развитието на Европейския съюз в нещо, което вижда като „супер държава”.

За обявяващите се против статуквото партии, особено в социалдемократическа Европа, икономическите теории за свободния пазар някога имаха бунтовнически качества. Намаляването на данъците, свиването на правителството и приватизацията на обществени услуги бяха представяни като начини да се отнеме власт от тези, които управляват държавата. През 80-те години Льо Пен вижда рейгъномиката като възможност да отправи предизвикателство към френския политически елит, който ръководи голяма социална държава и индустрии, собственост на държавата.

Герт Вилдерс вижда подобна привлекателност във фискалния консерватизъм в американски стил. След като напуска старата си партия и основава Партията на свободата, през 2005 г., той прави проучвателно посещение в САЩ, където се среща с консервативния активист Гроувър Норкуист, Фондация „Херитидж”, Американския предприемачески институт и Либертарианската партия. Той отчита границите, в които подобен дневен ред може да бъде внесен в Европа, но успява да направи връзка между антиимигрантската си програма и намаляването на данъците. След като имиграцията увеличава търсенето на социални програми, ограничаването ѝ може да доведе до намаляване на данъците, заключава той. Тъй като няма друга холандска партия, която да защитава идеи за радикално понижаване на данъците, за него се появява възможност да обедини анти-имигрантските и анти-данъчни послания, като по този начин партията му да изглежда като нещо повече от повърхностна анти-ислямска група.

През 2011 г. Марин Лью Пен прави подобни проучвателни посещения в САЩ. Тогава обаче вече се е усетила пълната сила на икономическата криза и те имат по-слаб ефект. Макар да намира общи точки с либертарианския конгресмен Рон Пол по отношение на външнополитическия изолационизъм, тя съвсем не е толкова впечатлена от икономическите му идеи. Към онзи момент икономическата програма на „Националния фронт” вече силно се различава от либертарианските позиции.

В днешно време тя включва мерки като увеличаване на пенсиите за най-възрастните, намаляване на данъците за най-бедните, увеличено кредитиране за тези с ниски доходи, въвеждане на ценови контрол върху горивата и електроенергията, защита на работната седмица от 35 часа (въведена от Социалистическата партия през 90-те години), както и санкции за изпълнителни директори на големи компании, уличени в картелни практики.

Националният фронт направи най-явното придвижване наляво сред всички радикални десни партии, но другите също започват да се отдалечават от про-пазарните си корени. UKIP представлява един от най-впечатляващите скорошни примери в това отношение. Новият ѝ лидер Пол Нютал някога призоваваше за приватизация на Националната здравна служба, тъй като „както всички държавни монополи, тя е скъпа, неефективна и препълнена с бюрокати”, освен това „съществуването ѝ задушава конкуренцията”. След като наследи Найджъл Фараж като лидер, той преобърна позициите си и се ангажира да я запази обществена и дори я превърна в една от основните теми на кампанията си.

Докато едно време UKIP се бореше за (регресивен) плосък данък и предлагаше премахване на държавната пенсионна система, днес подкрепя прогресивното облагане и се обявява в защита на социалните плащания. Това преобръщане се вписва добре в новия ѝ електорат. Социологическите проучвания сочат, че 79% от избирателите на партията подкрепят национализацията на енергийните компании, а 73% искат железопътният транспорт отново да бъде одържавен.

Как се стигна до това работниците да изберат крайната десница

Това ребрандиране на радикалната десница се случва в момент, в който тя привлича все повече работнически гласове. „Сините якички” са социалната група, сред която Марин Лью Пен се радва на най-високо ниво на подкрепа (44%) за предстоящите президентски избори във Франция. Те представляват най-важната отделна група в електората на Националния фронт.

Това е свързано с фундаменталните промени в моделите на класово гласуване в Европа. През голямата част от XX век съществуваше ясно политическо разграничение между дъното и върха на социалната йерархия. В голямата си част работническата класа гласуваше за социалдемократични и комунистически партии, докато управленската класа и дребната буржоазия подкрепяха либерални и консервативни партии.

От края на 80-те години обаче тези класово-партийни взаимовръзки се промениха значително. Работническата класа масово изостави социалдемократическите партии, като или се ориентира към негласуване, или към радикалната десница на база опасенията от имиграцията и глобализацията. В целия индустриален свят различията в избирателната активност между бедни и богати се увеличават, което прави групите с ниски доходи по-малко привлекателни за партийните стратези – което на свой ред прави още по-трудно те да бъдат мобилизирани.

Социалдемократическите партии в Европа започнаха да разчитат все по-малко на хората полагащи физически труд. В най-успешните си превъплъщения тези партии можеха да разчитат на гласовете на разширяващата се база на хора от средните класи, работещи в публичния сектор и в творческите сектори. В повечето случаи те се превърнаха в неуспешни „широки” партии, които постигат посредствено ниво на подкрепа от различни класи, но нямат капацитета да мобилизират ефективно никоя от тях. И докато партиите в център-ляво се отдръпваха от тях, много гласоподаватели от работническата класа се обърнаха към формации, предлагащи икономическа и културна сигурност чрез национализъм, вместо чрез социална демокрация.

Има редица примери за тази промяна във връзката между класа и партия. Енен-Бомон, бивш миньорски град в Северна Франция, бе контролиран от Социалистическата партия в продължение на седемдесет години. Той обаче се превърна във водеща община за Националния фронт, след като през 2014 г. избра крайнодесен кмет. В бившите „червени предградия” на Париж, които исторически са били бастион на Комунистическата партия, Националният фронт също отчита значителен напредък, макар все още да не достига нивата на подкрепа, които има в историческите си крепости в Лазурния бряг и деиндустриализирания Север.

Авторите на тази статия са изготвили изследване, анализиращо делът на избиратели от работническата класа в електората на радикалните десни партии в седем държави. Освен работници в производството и търговията, проучването включва и заетите в сферата на услугите. В повечето страни изискващите ниска квалификация работни места в сферата на услугите, често заемани от жени, вече имат дори по-голям дял в заетостта, отколкото работните места в производството. Условията на труд в тези сектори обичайно са по-лоши от тези в производството, където работниците могат да разчитат на по-дълга традиция в синдикалната мобилизация.

В почти всички разглеждани държави, пропорцията на гласоподаватели от работническата класа в електоратите на радикалната десница се увеличава с времето. Тези избиратели представляват между 60 и 75 на сто от електората на десните радикали в Австрия, Франция, Холандия и Обединеното кралство – като в същото време те представляват само между 44 и 54 процента от всички гласоподаватели в тези страни. Има явно свръхпредставяне на работниците сред електоратите на крайнодесните партии и в Дания и Швейцария. Единственото изключение от тенденцията е „Северна лига” в Италия, сред чиито избиратели работниците не са непропорционално представени.

Дял на гласовете, идващи от работническата класа. Синьо: радикална десница Червено: Социалдемократически и ляво-радикални партии. Източник: Jacobin magazine

Същевременно делът на избиратели от работническата класа, гласуващи за леви партии, намалява. В няколко държави работниците продължават да представляват непропорционално висок дял от избирателите на левите формации, но като цяло в днешно време това е по-обичайно за електоратите на крайната десница.

Ако се разгледат различни, но допълващи аспекти в електоралното поведение на работническата класа (а не само състава на избирателитие на отделните партии) се очертават още нови модели в класовото гласуване. Работещите в производството и услугите дават по-висока от средното подкрепа за радикалната десница, но това не се отнася за гласуващите за левицата. Данните от девет европейски страни показват, че средно 31% от работещите в производството и 25% от служителите в сферата на услугите са дали гласа си за крайната десница в периода 2002-2014 г., като същевременно тези партии са спечелили подкрепата само на 18.8% от населението като цяло.

Затрудненията на партиите от център-ляво да мобилизират ядрото на електората си не е учудващо. Обръщането на социалдемократическите партии към политиките на т.нар. „трети път”, в което водеща роля имаха Тони Блеър и Герхард Шрьодер през 90-те, остави след себе си широко разпространено разочарование. Увеличаващият се фокус върху проблемите на идентичността също са фактор за това, особено в сравнение със скорошното обръщане на радикалната десница към проблемите на икономическата сигурност – преориентация, която съвпада с изборните им успехи.

Фалшив социализъм

Левичарското ребрандиране на крайнодесните партии не трябва да се взема за чиста монета. Има пропаст между това, коеото говорят, и това, за което гласуват. Макар техните програми и реторика да твърдят, че те защитават работещите хора, радикалната десница често застава на страната на капитала, когато става въпрос за приемане на закони.

Последната реформа на трудовото законодателство, прокарана от френското правителство през 2015 г. е добър пример за това. Тя има за цел да улесни допълнителни уволненията и да даде повече гъвкавост на компаниите да намаляват заплащането. Официално Националният фронт се обяви за оттеглянето на реформата, определяйки я като атака срещу сигурността на работата на французите. Льо Пен я нарече „поредният ултралиберален диктат от Брюксел”.

Същевременно представителите на партията в Сената предложиха изменения, премахващи правото на представителство на работниците в малки фирми, премахване на задължението за осигуряване на обучение, орязване на възможностите на работещите в напрегната среда да искат ранно пенсиониране, както и намаляване на данъците върху извънредния труд. След това те атакуваха правата на профсъюзите, като поискаха да премахнат монопола им при договаряне на заплати – което ще позволи на фирмите да договарят заплащането с нечленуващи в синдикати групи.

В крайна сметка тези поправки бяха изтеглени, като вината за тях бе прехвърлена върху парламентарни помощници. След като синдикатите организираха масови протести срещу закона, Марин Льо Пен бе първата, която призова демонстрациите да се забранят (Франция официално бе в извънредно положение заради терористичните атаки), като чак по-късно призна тяхното „легитимно право на протест”. Към онзи момент тя вече бе разбрала, че мнозинството от нейните избиратели подкрепят протестите.

Този двоен дискурс е широко разпространен сред радикалната десница, която претендира да представлява едновременно работниците и дребната буржоазия – които са групи избиратели с противоположни интереси. В навечерието на изборите през 2010 г. Герт Вилдерс заявяваше, че увеличението на пенсионната възраст е въпрос, по който той никога не би направил компромис. В деня след изборите той обаче заяви, че това вече не е пречка пред преговорите за съставяне на коалиция. По-късно в медиите се появи информация, че в частен разговор той е коментирал, че тези заявления са били единствено с цел да привлече подкрепа от избирателите на Социалистическата партия.

Макар Вилдерс да претендира, че представлява обикновените хора, неговата партия често гласува за политики, които облагодетелстват богатите. Тази партия например е изявен защитник на данъчните облекчения за собствениците на жилища. Освен, че спомагат за това холандските домакинства да са най-задлъжнелите в индустриалния свят, тези данъчни облекчения доказано облагодетелстват 20-те процента най-богати, които отговарят за половината от общата сума на данъчните облекчения.

Неговата партия също така се противопоставя на колективното договаряне и правата на синдикатите. Повечето датчани са покрити от секторни колективни договори, при които правителството налага условията, договорени между работодатели и профсъюзи, като задължителни за всички служители в определена индустрия. Партията е отправяла предложения за премахване на тази система, при което служителите ще трябва да се договарят с работодателите индивидуално.

Тази тенденция се повтаря в цяла Европа: В Швейцария местната Народна партия твърди, че защитава швейцарските работници от имиграцията, но строго се противопоставя на предложенията за санкции за работодатели, експлоатиращи имигранти. Нейни депутати са били уличавани в незаконно наемане на бежанци, без да плащат данъци. Австрийската Партия на свободата подкрепи серия закони, отслабващи синдикатите и дерегулиращи трудовия пазар, докато участваше в правителството между 2000 и 2007 г.

Това не би трябвало да е изненадващо за политическа традиция, защитаваща дневен ред, враждебен на колективната солидарност, олицетворявана от синдикалните права и колективното договаряне. Радикалната десница се застъпва за такъв вид солидарност, която е подчинена на националистическите и консервативните ценности. Докато левицата се бори за разширяване на социалната държава, радикалната десница най-често говори за свиването ѝ: например чрез ограничаване на социалните помощи само до тези с гражданство или определена националност. Партията на Вилдерс предлага орязване на детските помощи за деца с над две деца, тъй като се вярва, че мюсюлманските семейства имат повече деца. Що се отнася до социалните права, те са и дългогодишни поддръжници на наказателния подход при социалните помощи. Местните организации на Партията на свободата в Ротердам и Хага искат да принудят безработните да работят в оранжерии, за да заменят имигрантите.

Разделението между „нас” и „тях”, което радикалната десница използва, когато говори за имиграцията, бива транспонирано и в социалните ѝ политики. „Нас” се използва за работещите здраво данъкоплатци, а „тях” за имигрантите, но също така и за безработните и „измамниците” на социални помощи.

Границите на измамата

Явно е, че гласовете на работническата класа за радикалната десница се увеличават успоредно със смяната на про-пазарните платформи с левичарско-икономически. Тази промяна обаче е до голяма степен реторична. На практика радикално десните партии в Европа функционират с цел да преобразуват гласовете на работническата класа в десничарски политики. Техният истински про-капиталистически характер се изявява при заседания на правителства или законодателни комисии, когато избирателите не обръщат такова внимание.

Тази игра обаче си има граници. Избирателите не могат да бъдат мамени безкрайно. След първото си участие в правителството австрийската Партия на свободата изгуби две трети от депутатските си места. Партията на Вилдерс изгуби една трета, след като подкрепи консервативен кабинет, ангажиран с налагането на мащабни бюджетни икономии. Тяхната електоралната подкрепа е нестабилна, което обяснява и левия завой по отношение на икономиката. Много от избирателите на радикалната десница са притеснени основно относно имиграцията – и мнозина от тях дори не са запознати с позициите на партиите им относно икономиката. Но ако тези формации искат да преминат отвъд тази едновалентна избирателна база, те се нуждаят от по-широко социално послание.

Това упражнение по ребрандиране може и трябва да бъде предотвратено. Миграцията на избирателите от работническата класа към радикалната десница е непосредствена заплаха за левицата. Трябва да ѝ се противопостави чрез повторно ангажиране с работниците, които са историческата база за прогресивните политики. В този смисъл трябва се вземе пример от Испания и Португалия, където радикалната десница остава маргинална, и където левите партии успяват да мобилизират силен вот против статуквото.

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар