Ядреното надвикване между президента на САЩ Доналд Тръмп и севернокорейския лидер Ким Чен Ун изглежда като вбесяващо надцакване, при което безумен коментар от единия моментално бива последван от лунатичен отговор от другия. Тръмп нарича Ким „ракетния човек”, Ким нарича Тръмп „изкуфял старец”, Тръмп туитва, че Ким няма да е наоколо още дълго и т.н. и т.н.
Това повдига един сериозен въпрос: кой от тези двама впечатляващо чалнати мъже е по-нестабилен и опасен? Пътят към отговора му тръгва от една статия, която Ейвън Оснос написа за New Yorker след последното си посещение в тоталитарната Сверена Корея. Неговото „Писмо от Пхенян”, достигащо 14 хил. думи, бе възхвалявано като брилянтна журналистика. То разкрива ярките, но въпреки това непроницаеми контури на най-знаменития ядрен кошмар в света.
Оснос описва как е бил посрещнат на летището в Пхенян от любезен правителствен служител, който е останал до него през цялото време. Журналистът е бил настанен в специален хотел за чужденци, който е изолиран от населението. Посетил е училище, където е слушал заучени заявления от учениците. Бил е заведе до метрото на Пхенян и му е било обяснени, че дълбоките тунели могат да служат за убежище дори при ядрена война с Америка. Не му е било позволено да направи спонтанна визита в нечий дом.
Бях поразен от този разказ, тъй като имах точно същото преживяване, когато посетих Северна Корея – през 1989 г. Същия тип придружител, хотел, училище, същата забрана да погледнеш в нечий апартамент, дори същото подмятане, че метрото може да служи за убежищe, ако Америка нападне. Както Оснос, така и аз бяхме заведени в демилитаризираната зона между двете Кореи, и двамата сме отправили същите безплодни искания за интервю с върховния лидер на страната. Двамата дори сме стигнали до едно и също заключение – че заради почти окултната атмосфера е много трудно да разбереш какво наистина се случва в страната.
В края на 80-те години бях кореспондент на Washington Post в Южна Корея и извадих късмет Пхенян да одобри молбата ни за виза. Заглавието на материалът, който написах преди 28 години, може да пасне и на статията на Оснос: „Северна Корея остава оруелска система”. Няма много място за развихряне на разказваческото въображение, когато ти пробутват същата каша, с която всички се хранят от 50 години.
Ако сте редовен читател на западни репортажи за Северна Корея, трябва да сте забелязали един модел, който сякаш крещи в лицето ви. В продължение на един болезнено дълъг период от време, севернокорейският режим казва едно и също (като понякога звучи налудно), действа по един и същи начин (като понякога изстрелва ракети и взривява ядрени устройства) и като цяло успешно докарва нещата до ръба, но никога отвъд него. Северна Корея е имала само трима лидери в цялата си история – Ким Ир Сен, след това сина му Ким Чен Ир, а след това и неговия син Ким Чен Ун. Необходимо е да се разбере, че Северна Корея не е нещо непредвидимо – това вероятно е най-предвидимият режим в света. Те не са неизвестна величина в днешната игра на нерви.
Този аргумент наскоро бе подчертан в поредица коментари на Денис Блеър, бивш директор на разузнаването и адмирал, който е командвал щатския тихоокенски флот. „Цялостната последователност на севернокорейската политика от 50 години насам е доста забележителна. Бих казал, Ким Чен Ун на практика следва същата политика, която е да провокира и да предприема скандални действия, но под нивото, което би предизвикало голям конфликт със САЩ и Южна Корея”, заяви Блеър пред Сюзън Глейсър от Politico.
В това интервю, взето няколко дни преди в речта си пред ООН Тръмп да заплаши цяла Северна Корея с „тотално унищожение”, Глейсър отбелязва, че САЩ са започнали да прилагат „неортодоксални подходи”. „Преди подминавахме мълчаливо цялата налудна реторика, идваща от Пхенян… но това не е в стила на сегашния президент. Сега имаме този реторичен поток, насочен обратно към Северна Корея. Така че това е различно”, отговаря Блеър.
Идеалистичният образ на САЩ също не трябва да се приема безкритично. До края на Студената война САЩ държеше свои ядрени оръжия в Южна Корея, макар по това време Пхенян да нямаше свои ядрени оръжия. Близо 65 години след края на Корейската война, САЩ продължават да държат десетки хиляди свои военни в Южна Корея (Докато в Северна няма присъствие на чуждестранни войски). Вашингтон също така редовно прави военни учения там – наскоро щатски ядрени бомбардировачи прелетяха близо до севернокорейското въздушно пространство.
Динамиката обаче се променя в последно време, и то не заради това, че Ким Чен Ун е приятел с Денис Родман, или заради ядрените оръжия, които той обича да детонира (подобно на баща си, който създаде севернокорейската ядрена програма). Сега си имаме Доналд Тръмп и новинарските канали, които той следи ден и нощ. Да се вдига шум около война винаги е било добре за продажбите на вестници, но в днешно време конкуренцията за зрители и печалби е особено остра. Докато канали като CNN и MSNBC са достатъчно ужасни в това отношение, Fox News успява да се отличи в надпреварата за повишаване на рейтинги чрез призоваване на Армегедон. За съжаление, Fox е любимият канал на шесткратно банкрутиралата телевизионна звезда Тръмп, който някак си спечели достатъчно гласове, за да се окаже главнокомандващ на САЩ.
Тръмп и новинарските канали представляват един затворен кръг на ядрения ад. От една ограничена гледна точка, това е нещо добро за американските журналисти, пишещи за политическото безумство. Така на тях не им се налага да пътуват хиляди километри, за да посетят епицентъра на лудостта и опасността.
