Periodista Digital, 20.08.2017
Дни след клането в Барселона и Камбрилс сърцето продължава да се свива всеки път, когато споменът за безумния терорист изплува отново като образ, звук, повик, текст. 14 мъртви (плюс убийците), над сто ранени, много въпроси, една-единствена болка – болката да си човешко същество.
И защо да не го кажем – страх. „Не ме е страх” ехтеше по улиците на Барселона в петък, броени часове след масовото прегазване на „Ла Рамбла”… Но важното е не да нямаш страх, а да си способен да го преодолееш и да продължиш напред. Както пееше преди десетилетия Раимон (песента не ми излиза от главата тези дни: „Към вятъра, лице към вятъра, сърце към вятъра, ръце към вятъра, към вятъра на света”), улиците на Барселона, превзети от хората отново, незабавно, са голямото поражение на тероризма. На който и да е тероризъм и особено на онзи, който се опитва да използва фалшивото име на бога (на който и да е бог, на неговия фалшив и проповядващ насилие бог), за да надъха, оправдае и насади омразата, насилието, убийството, кръвта, смъртта.
Примерът с фалшивия имам от Рипол е добро доказателство за това. Също и примерът с онези, което се опитват да си присвоят мъртвите и да ги хвърлят срещу бягащите от войната, слагайки всички в кюпа на нетолерантността, убивайки бог със своето невежество. Екстремизмите, независимо с какъв знак са, винаги накрая се изравняват.
Много образи се връщат отново и отново в главата през тези часове. Ранени приятели, спасили се на косъм хора, преживени в Барселона дни, улици, обикаляни в едни други времена… Болка, много болка. Никой от тези образи не удря тъй безспирно съзнанието, както един. Не е тялото, проснато на земята, нито микробусът, кръстосващ улицата на зиг-заг, нито звукът на удари, нито сърцераздирателният вопъл на някой родител, нито разтърсващото мълчание, изпълнено с единна почит… Нито дори надеждата, че това единство няма да прецъфти за един ден.
Образът е на една жена на не повече от петдесет години, забрадена със сива кърпа, в туника на тъмносини и бели райета, с угаснали очи и с кръстосани ръце. Тя участва в митинг в Рипол, „люлката” на терористите. До нея е сестрата на един от тях с черна кърпа, държи надпис, който настоява: „Не от мое име!”
Майката на Юнес Абуяакуб, предполагаемия терорист, за когото се смята, че е карал микробуса и който прекъсна живота и мечтите на жертвите миналия четвъртък. Гано Гааними, „Пиета”-та на убиеца. Излязла е, за да поиска синът ѝ „да отиде в полицията, да се предаде”, предпочита „той да е в затвора или да е мъртъв”, не иска „да се убиват други хора” – така превежда думите ѝ нейна роднина, майката не знае испански.
Опустошеният поглед на тази жена е най-голямото доказателство за безсмислието и безумието на тероризма. Синът ми е убиец. Синът ми е убил много хора. Синът ми е предал принципите на исляма. Синът ми не е добър мюсюлманин. Синът ми е убиец. Синът ми. Синът ми. Синът ми…
Гано Гааними не е виновна за това, което е синът ѝ. Но Гано Гааними също умря в четвъртък в пет следобед, когато Юнес Абуяакуб вряза микробуса на смъртта в „Ла Рамбла”. В мълчание, тя сега плаче и продължава да обича сина си. Същия, който е излязъл от утробата ѝ и когото е обичала, когото обича с цялата си душа. Когото сега иска да държи в прегръдките си.
Родителите, децата, братята, любимите на мъртвите вече не могат да го направят. Виновните трябва да бъдат изправени пред правосъдието. Виновните. Гано Гаанами не е сред тях, дори да е майка на убиец, тя също е жертва. Като исляма. Като цялото общество. Жертви на омразата сме всички. Нека не правим грешката да го забравяме.
………………………………….
*La Pietá – израз в католицизма, олицетворяващ страданието на Богородица, която оплаква Исус Христос след свалянето му от кръста; това е и наименованието на прочута скулптура на Микеланджело, изобразяваща същата сцена
