Те са колоритен тандем от два южни темперамента, два творчески интелекта, два откривателски духа. Говорят един през друг, продължават мислите си, прехвърлят си като пинг-понг емоции, шеги и метафори.
Формално единият е героят, а другият е авторът на „Завръщането на Басат” – книгата за съдбата на семейство сефарадски евреи, свързало Шумен и Барселона, и преплело се на каталонска земя с романиотски клон на еврейството от Корфу. Всъщност и двамата са и създатели, и интерпретатори на побраната между страниците „овкусена, сготвена и подправена история на митичната памет”, люшкана през векове и сътресения от Запада до Изтока на Средземноморието и обратно.
Луис Басат и Висенс Виляторо. Това са двамата ми събеседници, с които ме събра излизането на български на „Завръщането на Басат”, осъществено от издателство „Колибри” – и то свързано генетично с темата на книгата.
Световната слава определено здраво е прегърнала Луис Басат.
Роден през 1941 г. в Барселона, в семейство, събрало еврейски преселници от Корфу и от Шумен, Басат е признат за един от най-изтъкнатите съвременни асове в рекламния бранш. Бил е не само главен пиар на автономното каталонско правителство, но и ключов организатор на церемониите на Олимпиадата в Барселона през 1992-ра. Автор на многобройни нашумели рекламни кампании, включително против тютюнопушенето (с участието на футболната легенда Йохан Кройф), Басат е и автор на пет бестселъра за тайните на рекламата. Освен това е притежател и на уникална колекция от произведения на изкуството, само малка част от която бе показана при предишното му гостуване в България в края на миналата година. На два пъти е бил кандидат за президентския пост на футболния клуб „Барса”. Бил е и водещ на испанския аналог на телевизионната игра „Стажантът”, с която оттатък океана се прочу и Доналд Тръмп. Председателствал е и журито на кинофестивала в Кан. Омайвал е световни звезди – от София Лорен до Пенелопе Крус – за участие в негови реклами.
С такава рутина, а и явно със солидна печалба зад гърба си, Басат би могъл да е високомерен и самодоволен богоизбраник, отдаден на собствените си капризи. Но с разпаления си начин да говори по най-различни теми повече прилича на момче, още неотказало се да променя света.
Като всички евреи, чиито предци са били прогонени от Испания през 1492 г. от „католическите крале” Исабел и Фернандо, Басат има семейна история, пълна с премеждия, обрати и легенди, достойни за приключенски сериал. Затваряйки един дълъг цикъл на себепознание из противоположния край на Средиземноморието, двата клона на семейството му се събират в Барселона. Бащата, чието семейство е живяло в Шумла (Шумен) и е минало после през Константинопол, се завръща към корените пет века по-късно. Идва в Каталония през 30-те, за да срещне там майката – тя пък вече коренячка барселонка, родена в каталонската столица през 1917 г, след като родата ѝ се пренесла там от Корфу през Триест…
„Моята майка е първата еврейка, родена в Барселона от времената на католическите монарси насам.”
С това изречение започва „Завръщането на Басат”.
„Как звучи само, нали? Първата еврейка от 500 години!” – въодушевява се Висенс Виляторо, докато обяснява мотивите си да се захване с писането на тази книга.
Роденият през 1957 г. Висенс е доста известен не само в родната си Каталония, но и в цяла Испания журналист и писател с издадени около 30 книги с проза, поезия и публицистика. Носител е на многобройни литературни награди. Пробвал се е и като автор на киносценарии, и като депутат в каталонския парламент. Бил е директор на Каталонската корпорация за радио и телевизия, работил е и в няколко вестника. В момента е директор на Центъра за съвременна култура на Барселона и на фондация „Рамон Люл” – за разпространение и утвърждаване на каталонския език и култура.
Двамата с Басат са се познавали и ценели взаимно, но не са били особено близки допреди три години. Тогава обаче общ приятел ги кани на сватбата си. Тя е на кораб, който разхожда сватбарите из залива на Барселона. Луис и Висенс са настанени заедно с жените си на обща маса. И докато из палубата се лее песента на Хоан Мануел Серат (легендарен каталонски „певец на протеста”), а гостите похапват от сватбеното меню, приказката тръгва…
Луис Басат си припомня: „Висенс ни разказа историята от току-що излязлата му книга – за вътрешната миграция, за дядо му, който се преселил от Кордоба в Тараса, край Барселона. Тогава и аз разказах историята на моите дядовци и баби. Той веднага поиска да я опише. Каза, че я чувства като продължение на неговата, която е за миграция вътре в Испания, а моята е за миграция из Европа. Разбрахме се, че ще му помагам. И започнахме да се събираме, да преглеждаме семейни документи, да пътуваме. Той всичко си записваше в едни малки тефтерчета – с по една фраза за цели епизоди. И накрая допусна само една дребна грешка в 600-те страници на книгата. Феноменална памет!”
Преди да се впуснат в разказ за преживелиците си при пътуванията из местата, където е оставила следи фамилията Басат – и особено из България, която е специална тръпка и за двамата, Висенс добавя още детайли към вдъхновението си за тази книга: „Особеното в семейната история на Луис, което ме завладя, беше живата връзка с литературата. И то не само в смисъл, че семейството му е било начетено или че от перипетиите им става добра литература. А в смисъл, че
големи имена на световни писатели се оказаха вплетени в рода му.
Говори ми той например за Корфу, откъдето е клонът на майка му, и аз споменавам: а, Корфу, островът, който толкова силно присъства в творбите на швейцареца Албер Коен… А Луис отвръща: да, чичо Албер, чичото на майка ми… Или пък нобелистът от Русе Елиас Канети – и той се оказа негов роднина. Стигаме до Триест – хоп, и роденият там поет Умберто Саба, син на Фелиция Рахел Коен, също е част от семейството. Зашеметяващо, нали?”
Каталонският писател държи да подчертае и още една, по-мащабна идея, мотивирала го да напише „Завръщането на Басат”: „Моето поколение беше свикнало да мисли за Европа, като за разделена на Изток-Запад. А когато идваш в София, си даваш сметка, че това деление не е вярно, това тук не е различен свят. Разбираш, че за Европа много по-видима и осезаема дори на ежедневно ниво е разликата Север-Юг. В историята на Басат виждаме една фамилия, която в резултат на многобройни удари преминава от Запад на Изток и от Изток на Запад, но никога от Юг на Север. Има една хомогенност в света на Юга, в света на Средземноморието, което стои в тази действителност като контрапункт на Севера. Всичко това си струваше да бъде разказано, защото през отделните съдби прозираше една голяма панорама на важни и вечни общочовешки драми и въпроси.”
Луис Басат пак взима думата: „Нямаш представа какви неща откри Висенс, когато се разрови в старите ни фамилни документи – такива, за които и аз не подозирах! Например, фактура от семейния ни лекар, който беше хирург, че ми е правил обрязване, когато съм бил на 20 дни по медицински причини. Обаче това е лъжа! Мен ме е обрязвал равинът на Барселона. Но баща ми, сигурно защото
нацистите тогава са били на френско-испанската граница,
е решил да има документ, с който да докаже, че операцията е направена по медицински показания, а не защото сме евреи. Да не забравяме, че съм роден през 1941 г.”
Годината се оказва решаваща и за името, което носи Луис Басат. По традиция е трябвало да носи името на дядо си Самуел. Но майката отсякла: никакви такива, ей ги къде са нацистите, детето ми няма да е записано с еврейско име! Момченцето се ражда на 6 октомври – а това е датата, на която през 1934 г. каталонският националист Луис Компанис-и-Жовер провъзгласява независима каталонска държава, а после заради това отива в затвора. Така и било решено – детето да се казва Луис в негова чест. По-добре да бие на каталонски национализъм, отколкото да прозира еврейски произход…
От „Завръщането на Басат” става ясно, че Луис Басат не е вярващ еверин. Атеист е. Отказал се да вярва в богове, когато едно от децата му починало като бебе, въпреки отправяните от бащата горещи молитви…
Питам Луис за първото му докосване до неговите шуменски корени и как са ги преоткривали сега с Висенс, докато подготвяли книгата. В отговор грейва момчешката му усмивка:
„Знаеш ли колко години съм търсил на картата Шумла? Така наричаха всички в моето семейство онова място в България, откъдето сме тръгнали да се връщаме в Испания. Търсих и не го намирах. Дори на най-добрите, на най-подробните карти го нямаше. Казвах си – е, сигурно е някакво толкова малко село, че никой не го брои за нищо. Докато най-накрая не срещнах един господин от България, който също се занимава с реклама – Максим Бехар. Той ми обясни, че Шумла отдавна вече се казва Шумен. Отгоре на всичко се оказа, че и той е родом оттам. Така за първи път пристигнах в Шумен благодарение на Максим Бехар още преди 10 години. Усещането беше невероятно! Разбрах откъде съм! Опитах българска храна – и разбрах, че това е същото, което през целия ми живот е било храната в нашия дом.
Тарама, кьополу, таратор – такива неща не се ядат в Барселона. А у нас редовно бяха на масата.
Да, аз съм оттук – от България, от Гърция, от Истанбул, от Балканите!”
И преди 10 години, и сега, при подготовката на книгата, Луис Басат броди из еврейския квартал на Шумен, „който не е нещо повече от една улица с къщи”, и търси дома откъдето родът Басат е тръгнал обратно през време и пространство, за да стигне накрая отново до Испания. В книгата е описано как Луис и Висенс се опитват да гадаят по фасадите, но няма как да познаят. Жената на Луис – Кармен, им сочи барелеф на една от къщите. Там са две изправени лъвчета, подобни на емблемата от ножчетата за бръснене „Иберия”, които произвеждала някога старата семейна фабрика в Барселона. Висенс не го взима насериозно – според него всички лъвове от емблеми по света си приличат. Но когато се връщат в Барселона и сверяват снимката от фасадата в Шумен с картинката от ножчетата за бръснене, се оказва, че образите са съвсем същите… Знак или просто съвпадение? Кой да знае след толкова години… И след онези порутени и надраскани със свастики еврейски гробове в Шумен…
Висенс обяснява сега: „Шумен е присъствието, което най-силно тежи в книгата. Всеки си представя нещо за Константинопол, Корфу или Триест, дори и да не е бил там. Но Шумен? Поне за испанската публика той е откритие. Това е труден пейзаж. Той влиза в теб през сетивата. И не е мит. Носи силата на онова, което виждаш. Ако сега трябваше да избера едно от всичките места, които посетихме с Луис, докато подготвяхме книгата, това щеше да е Шумен”.
Питам: „Ще разберат ли испанците от книгата нещо повече за България?”
Висенс отговаря: „Най-важното, което вярвам, че ще открият, е, че България е Европа. Че е много близо до Виена. Че няма нищо общо с представата за някаква далечна, извъневропейска, ориенталска страна. Не, България е част от Централна Европа”.
Луис добавя: „Когато бях дете, по време на франкизма, в училище нищо не се преподаваше за България – само ни се казваше, че е в комунистическия блок. И край. Друго не съществуваше. Колко е пропуснато!…
Не ме изненадва, че е имало толкова войни за България,
всички са искали да бъдат в тази част на центъра на Европа. В същото време, когато бяхме в Русе, ми разказваха как зимата Дунава замръзва и може да се пресече на кон. А от север, от румънския бряг, идват вълци да нападат тези коне… Представих си сцената като на кино. Какъв образ само!”
Висенс бърза да се включи: „Дунава в Русе от една страна е път, който свързва с Европа. Но в същото време е и граница, която дели Севера от Юга. Там, нагоре, е нещо друго. Това е хилядолетна граница. Отсам е виното, отсам са маслините, другият начин да живееш. България, видяна от противоположния край на Средиземноморието, при всички случаи е от нашата страна. Тя е също толкова Европа, колкото сме и ние.”
Споменавам един епизод от книгата, прехвърлящ паралел между сегашната драма на момиче от сирийския град Алепо, което търси чужд паспорт, за да избяга от войната у дома си, и вечните бежански потоци и драми, кръстосващи световната история. Знам, че закачам чувствителна тема и незабавно получавам емоционален отклик.
Започва Висенс: „Бащата на Луис, за да стигне до Испания, е имал дълъг като папирус паспорт с безброй марки, трябвало е да мине през толкова граници. И това момиче от Алепо сега – то също се нуждае от паспорт, за да се спаси. Заложници сме на документите. На списъците! Каква иконографика е, докато пишеш книга за отминали времена, да виждаш как днес се повтарят епизоди, така подобни на описваното… Помня и как собствения ми баща, преживял испанската гражданска война с потоците ѝ бежанци, гледаше през 90-те репортажите от войните в бивша Югославия, също с бежанци. Той ми каза тогава:
това същото вече съм го виждал в черно и бяло, разликата сега е, че е в цвят…”
Луис се включва много сериозен: „Аз се възмущавам от позицията на онези европейски страни, които отказват да приемат бежанци, отхвърлят въобще имигрантите. Възмущавам се! Недопустимо е в ХХI век Европа да държи хора, бягащи от война, в концлареги в Гърция!… Къде отиде човещината?! Ще разкажа сега пак нещо за моето семейство. Още вървеше Втората световна война, бях малък тогава. У дома имахме три стаи – една за мен и брат ми, една за родителите ми и една „за братовчедите”. В нея постоянно идваха за по една нощ някакви „братовчеди” на баща ми, които не познавах. На сутринта татко ги откарваше някъде и повече никога не ги виждах. Тогава не съм си давал сметка, но сега Висенс стигнахме до извода, че баща ми е помагал на евреи, бягащи от нацистите в Германия, без да са му никакви братовчеди. Известно е, че е имало канал за прехвърляне на евреи през Пиринеите, до Барселона, после с кораб до Лисабон, а оттам с друг кораб до Южна Америка или САЩ. Защо го е правил баща ми? Защото са евреи ли? Сигурно. Но и защото са просто преследвани хора. Както тези хора сега, които бягат от друга диващина. Дете съм на емигранти и съм категоричен, че е абсолютно задължително европейските страни да приемат сегашните емигранти. Да им наложат каквито си искат правила – да спазват местните обичаи, да учат местния език, да се обличат като европейци, да се регистрират на сто места, да дават сведения за произхода си, нека! Но да ги приемат! Другото е нечовешко, ненормално. Аз имам 11 внука. И те всички са израсли със съзнанието, че трябва да се уважават другите. Един от тях, който сега е на 17, знаеш ли какво прави през лятото от две години насам, още откакто беше 15-годишен? Отива в Гърция, в бежанските лагери, или в Кале, във Франция, където имигрантите искат да преминат в Англия. Той говори много езици, опитва се да им помага. Това е нещо, което трябва да вълнува цяла Европа –
да се помогне на тези бедни хора, да си намерят кътче,
където да се установят.”
Не пропускам да попитам барселонците Луис Басат и Висенс Виляторо за внушителното шествие в Барселона на 18 февруари, в което стотици хиляди души излязоха, за да настояват Испания да изпълни отредената ѝ от ЕС квота за прием на мигранти.
Луис казва: „Мисля, че това беше единствената подобна демонстрация в Европа. В Каталония имаме тази традиция – мирно да излизаме на улицата и да отправяме своите искания. По същия начин хората излизат да манифестират и когато настояват да се проведе гласуване „за” или „против” независимостта. На такива шествия излизат по 2 милиона души, а цялата Барселона е милион и половина – това впечатлява, нали? Истината е, че не всички искат независимост, но според сондажите 80 на сто от жителите на Каталония държат да се проведе гласуване и да се разбере колко процента са „за” и колко са „против”, да се види картината. Всички искаме да имаме право да гласуваме. Нека вотът покаже. Изобщо нивото на гражданското общество в Каталония е доста високо. Каталонците носим много солидарен дух. Това проличава и в случая с бежанския проблем.”
Висенс дава своя ракурс: „Има още нещо важно – паметта за гражданската война в Испания е още много жива. Войната свърши през 1939-та, но режимът, който се установи след нея, продължи до 1975-та. Така че спомените са още пресни. Много семейства помнят, че след гражданската война са имали бежанци, принудени да бягат във Франция и подслонявани там в лагери. Вярно, става дума за демократична Франция, но все едно условията в онези лагери са били страшни, а средата – враждебна. Така че сега от тази памет се ражда и емпатията към сегашните бежанци, тя е повече хуманна отколкото идейна.
Хората си казват: преследват ги сега, както дядо ми едно време.
А иначе по повод демонстрацията имаше и шеги: Барселона винаги върви наопаки, затова сега иска не повече туристи, а повече бежанци…”
Темата за независимостта на Каталония вече влезе в разговора и предлагам да я продължим. Настъпва оживление и разбирам, че Луис Басат и Висенс Виляторо са на различни мнения по въпроса. С пълно уважение и искрена симпатия един към друг приемат всеки да обясни позициите си.
Луис, който не иска Каталония и Испания да се разделят, започва: „Скоро обядвах с бившия премиер на Каталония Артур Мас и му казах: знаеш, че не мисля като теб, не искам да съм независим от Европа нито една минутка. Ако един ден Каталония стане независима, аз ще съм съгласен, само ако в същия момент се влее като част от Европа. Ако Каталония остане извън Европа, дори за ден, дори за седмица, не го искам. Роден съм през 1941 г., така че съм изстрадал почти целия франкизъм. С Франко бяхме извън Европа. За да идем до Франция, се нуждаехме от паспорти. Не можех да чета книгите, които исках. Трябваше да ходя до френския Перпинян и да търся там в една книжарничка книгите, които ме интересуваха. В Испания ги нямаше, защото имаше цензура. Не искам отново да съм в изолация. Предпочитам да съм заедно с Испания в ЕС, отколкото без Испания и вън от ЕС”.
Висенс дава своята гледна точка: „Аз съм привърженик на независимостта. Убеден съм, че една обособена общност като каталонците се нуждае от субдържава, която да защитава тяхната идентичност, икономика, благополучие. Испания можеше да осигури такава конструкция, но не пожела. Мадрид предпочете унитарна държава, много малко отворена към вътрешните разнообразия, държава, която не отговаря на самосъзнанието на каталонците. Ако Испания през последните 100 години се беше променяла и беше търсила по-подходяща форма, можехме да намерим баланса. Но условията бяха такива, че това не стана или определени сили не поискаха да стане. Ето защо смятам, че се налага да направим нещо свое. А това, което Луис казва за Европа, е абсолютно така – никой не иска да излизаме от Европа.
При нас не става дума за нещо като Brexit, тук е друго.
Напълно подкрепям Луис и за това, че каквото и да се реши, то трябва да стане с гласуване.”
Двамата бързо стигат и до друго съгласие – че преди вота каталонците трябва да бъдат добре информрани какво избират. И за целта е наложително да се издадат две книги, които да обясняват и едната възможност, и другата.
Луис е убеден, че дори Каталония и да остане в Испания след подобен вот, самата Испания няма как да остане непроменена – ще ѝ се наложи да се съобрази с реалността, да промени съществуващи сега недомислия и дисбаланси. За да онагледи какво има предвид, вади химикалка и започва да чертае на една визитка картата на Испания. И показва как цялата жп мрежа на страната върви като звездни лъчове от разположения в центъра Мадрид към различните краища на страната. Обяснява, че транспортните връзки между градовете „по периферията” са лоши и бавни. Разстоянието от 640 км между Барселона до Мадрид бързият влак го взима за 2,5 часа. А наполовина по-малката отсечка между Барселона и Валенсия от 300 км се преодолява за 4,5 часа.
Луис припомня, че в момента върви и проект за изграждане на Средиземноморски коридор, който от Гибралтар да прекоси Испания, после Франция и цяла Европа и да стигне до Швеция. Има европейски субсидии по този проект. Но според Басат те се харчат за подобряване на комуникациите и други инфраструктури по гарите в Мадрид, а не се работи по изграждане на по-ефективни връзки между „периферните” градове в цяла Испания, за да не се налага производител от Барселона
първо да идва до Мадрид, за може после чак оттам да стигне по-бързо до Франция.
Цитира и скандален според него случай за изграждане на жп отсечка между градовете Куенка и Сюдад Реал, по която пътуват само 12 души. „По-евтино е да им плащат такси на тези 12 души! Но кметовете на тези два града си правят каквото искат, нали са от управляващата Народна партия… Ето такива безобразия подклаждат настроенията за независимост в Католония и другаде!”
Като дългогодишен журналист, Висенс за финал държи да подчертае и ролята на отговорните и обективни медии за реалната демокрация, за възможността гражданите да осъществяват правото си на информиран избор: „Няма демокрация без свободни медии и няма свободни медии без професионални журналисти. Трябва да отстояваме система, която да позволява изграждането на едно информирано общество. Какъвто и да е форматът за комуникация – на хартия, чрез образ, виртуален, той трябва да е основан на достоверността и доверието. Тоест, когато журналистът дава оценка за действителността, отзад да не прозира никаква обвързаност – нито икономческа, нито политическа, нито религиозна. Журналистите, които казват онова, което виждат, са неделими от демокрацията. Защото демокрацията не е само да гласуваш, а да гласуваш информирано. И да имаш различни възможности, за да избираш.”
