Тези дни ключови правителствени фигури, начело с премиера, изтъкнаха, че Министерски съвет е приел вълшебен механизъм, чрез който ще се гарантира, че всяко дете посещава училище и не го напуска преди да бъде ограмотено. Бойко Борисов не пропусна да се похвали с допълнителните пари за заплати на учители, които иначе са замразени от десет години насам, и добави: “Основен приоритет на правителството е всяко дете да посещава училище и да получи добро образование… Трябва да изградим магистрала от знание.”
Всичко това звучи чудесно, но когато се вгледаме в детайлите, ще забележим, че на магистралата има твърде много замъглени участъци. Поне първата копка е право в целта: “Децата трябва да бъдат обхванати в предучилищна възраст. Всички резултати от международни изследвания сочат, че онези, които посещават детска градина, имат по-високи образователни резултати.” – обяснява образователният министър Красимир Вълчев. В международното проучване TIMMS за 2015 г. се вижда, че децата, които са посещавали предучилищна институция по-малко от три години и родителите им не са имали възможност или ресурси да ги обучават вкъщи, изостават от връстниците си с точно обратната съдба с 50 точки по математика и 70 по природни науки. Става дума за 10-годишни деца, чиито живот не потръгва добре. След още 10 години някои от тях ще са безработни, а други ще са работещи бедни, но може би още ще слушат Бойко Борисов или някой негов идеен наследник да обяснява: “България ще започне да се мери с другите, когато производителността се вдигне. Необходими са образование и квалифицирани кадри.”
Но какви са причините част от родителите да не записват децата си на детска градина в предучилищна възраст? На първо място, липсата на детски градини. Столична община, която се управлява от Бойко Борисов и ГЕРБ вече 12 години, все още не може да се справи с недостига на места в тези заведения. Липса на места има не само в най-големите градове, но и в слабо населените райони, защото грижата за предучилищното образование е прехвърлена изцяло на общините. Малките, бедни общини не могат да си позволят да субсидират градини в слабо населени зони, а там ситуацията е допълнително усложнена от лошото състояние на обществения транспорт.
На второ място идва фактът, че градините в огромната част от случаите, поне досега, са само частично субсидирани от общините, т.е. родителите трябва да доплащат за ползването им. Ако не могат да си го позволят, въпросът е приключен. Тези, които си остават вкъщи, обикновено са децата, които разполагат с най-малко домашни ресурси за образование. С по-малко от 25 книги у дома, от които не повече от 10 са детски, липса на собствена стая и интернет, с нито един от родителите не е завършил средно образование, нито заема висок служебен пост или има малък бизнес – така стартират в живота 20% от децата в България.
При сегашното състояние на крайно подоходно неравенство и съответно голям дял от населението, живеещо в бедност и лишения, включително почти половината от децата в България, ранното отпадане от училище може да се ограничи с безплатни детски градини, образователни ресурси, храна и транспорт. Макар и с доста закъснение, такава промяна за 5 и 6-годишните деца бе осигурена, но не и за по-малките.
Тази промяна със сигурност ще подобри работата на образователната система поне в началния ѝ етап. В периода до края на 4-ти клас тя и сега действа малко над средното за ОИСР ниво, като подобрението се дължи на въвеждането на следобедните занимални. В 5-ти клас обаче вече няма целодневно обучение, а след 7-ми спират и безплатните учебници. На този етап учениците вече са пренасочени към училища, разделени с огромни пропасти между тях. В 9-ти клас, когато се провежда международното изследване PISA, сегрегацията вече е свършила работата си: 4 от 10 ученика у нас вече са функционално неграмотни, при двойно по-малко средно ниво за страните от ОИСР. При положение, че на този етап една значителна част от образователната система спира да функционира, единствената изненада е, че има толкова малко отпаднали.
Изненадата обаче вероятно се дължи основно на факта, че държавата няма никаква представа колко ученици реално отпадат от образователната система. По официални данни те са над 20 хиляди годишно, което е огромна бройка сама по себе си. Действителността обаче може да се окаже много по-тревожна.
В момента училищата получават финансиране на база брой ученици, т.нар. делегирани бюджети, като резултатът от това е, че една значителна част от тях (никой не знае точно колко) съществуват на ръба на фалита. По този начин те са принудени да поддържат поне на документи ученици, които реално би трябвало да получат специална подкрепа, за да не отпаднат от системата – ученици, които не ходят на училище, или ходят понякога, но не учат, а педагозите не разполагат с механизми да се справят с явлението. Поне не с такива, които няма да ги оставят без работа.
Докато системата на образованието се финансира и действа така, е въпрос на функционална грамотност да се отнасяме със скептицизъм към правителствените предложения за радикално справяне с проблемите ѝ. Такъв е и новият механизъм за междуинституционално взаимодействие, целящ да издири децата, които трябва да постъпят задължително в детска градина, и да убеди родителите им да ги изпратят. Ако градината е наблизо или има уреден транспорт, условията са добри, храната – качествена и няма такса, за убеждаването няма да са нужни 10 институции. Ако е обратното, и сто няма да помогнат.
Според вицепремиера Томислав Дончев, тези нови екипи ще установявят и за кои деца съществува риск да напуснат образователната система, за да се предприемат мерки за допълнителна подкрепа и “на ежедневна база ще се следи колко деца не са на училище”. Формално това се прави и в момента от Министерството на образованието и науката и регионалните управления на образованието.
Но те следят липсващите деца по училищната документация, защото ако влязат в класните стаи, ще трябва да признаят провала на политиките си от последните 10 години и да предприемат енергични действия за справянето с негативните последици от тях. И двете вероятно са еднакво плашещи за поредното безидейно ръководство на държавата и МОН, чиято основна мярка за решаване на проблемите е заравянето на главата в земята. Идеалният пример за това е външното оценяване след 7-ми клас, което преминаваш и с нула верни отговори.
Поне никой не отпада.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
