Всички световни медии тиражираха в последните дни, че легендарният рокаджия и бунтар Роджър Уотърс се е оженил за пети път. Бяха разпространени и подробности за избраницата на 78-годишния Уотърс – 43-годишната Камила Чавис. Подробности, които самият той за пръв и единствен път разказва в свое голямо интервю, излязло преди три години, на 5 ноември 2018 г., в аржентинското издание „Инфобае”. Въпросният пасаж от онзи текст бе цитиран и в сегашните публикации.
Интервюто обаче съдържа много по-обширна информация за живота, преживяванията и идеите на Уотърс. Актуално звучи и днес. Така че си струва да се изчете цялото. Предлагаме тук пълния му превод.
Насаме с Роджър Уотърс: „Плаках, обичах, направих много грешки и изживях заслужени радости”
Габи Косифи, главна редакторка на „Инфобае”, 05.11.2018
С чаша бяло вино в ръка, Роджър Уотърс казва, че е плакал много през живота си. И светлозелените му, неповторими, безкрайни очи се навлажняват. Той говори с цялото си тяло. Като еквилибрист, мим, актьор, който не се нуждае да играе, защото емоциите му бликват от всеки спомен, мнение, размисъл.
„Не се оплаквам от съдбата си. Благодарен съм за средата, в която съм се родил. Имах много интересен живот. И допуснах много, много грешки, но взех и доста правилни решения. Падна ми се голямо, повече от заслужено количество радости в най-различни обстоятелства. И ми бе дадено да изпитвам състрадание към другите човешки същества – а това е най-прекрасният дар, който човек може да получи в живота си,” казва той и привежда тялото си напред така, сякаш е на изповед.
Легендата на рока, бившият лидер на „Пинк Флойд”, творческият гений, който пристигна в Аржентина с Them+Us Tour, в продължение на два часа разказва за непрежалимата загуба на баща си, детството в Кеймбридж, отношенията с майката, жените в неговия живот, ожесточеният сблъсък с „Пинк Флойд”, любовта му с новата половинка и състраданието към майките, загубили синовете си във войната за Малвините, което го тласна да се ангажира с каузата за идентифициране на загиналите аржентински войници.
Той говори и за политика – много.
„Има бащи, братя, синове, които всеки ден отиват да се сражават и губят живота си в някаква война. Политиката се стреми да поддържа тази представа за „ние” и „те”, създава една невидима стена по средата, която да ни разделя. Ако искаме да сме наистина щастливи, трябва да сме заедно, а не разделени,” казва Уотърс.
Изпитва любопитство към Аржентина: „Вие пак сте с висока инфлация”. Иска да знае дали Макри (през 2018 г., когато е взето интервюто, президент на Аржентина е неолибералът Маурисио Макри – б. р.) е приятел на Тръмп: „Не знам много за него, но не вярвам на професионалните политици”. Иска отговори по теми като бедността, кризата, корупцията.
Носи класическата си черна тениска, прилепнала до тялото, също черен панталон и удобни велурени обувки с гумени подметки. Току-що е навършил 75 години. Продал е над 250 милиона диска. Само с „Тъмната страна на луната” е спечелил повече пари, отколкото би могъл да похарчи през целия си живот. Ако не беше огромният телохранител, който го придружи до книжарницата на хотела „Four Seasons”, където се проведе разговорът с „Инфобае”, нищо не би подсказало, че става дума за голямата рок-звезда, създала „Стената” – творбата, която стана химн на няколко поколения. „Когато написах „Стената”, си мислех, че това е за мен и баща ми. После си дадох сметка, че е много по-голяма история”.
Пита: „Ти ще пиеш ли виното си?”. Моли ме да му отсипя малко от чашата си. „Почти никога не обядвам. Така си поддържам теглото,” измъква се с намигане. Не изглежда да го вълнува напредването на времето. Смее се: „Това е нещо, което просто се случва, щом сме живи”. Уверява, че не гледа назад: „Не вярвам да е особено полезно. Вярвам, че важното е да не потъваме в горчилки и да се опитваме да създаваме радост в живота – дали ще е чрез любовни отношения или чрез готовност да се помага на хора, които преминават през трудни обстоятелства. Ако можеш да помогнеш по някакъв начин, дори и малко, това ти дарява щастие”.
Чак после, когато камерата се изключва, той се отпуска в креслото и се отдава на откровен разговор, който предизвиква сълзи, смях, гняв, любов и състрадание. Емоциите карат да вибрира неговия метър и деветдесет, също както музиката му отеква в милионите фенове по цял свят ето вече 50 години.
Присъствието на бащата, когото той никога не е познавал
Бил е само на пет месеца, когато неговият баща загива в битка край Анцио, Италия, по време на Втората световна война – на 18 февруари 1944 г. Бащата Ерик Уотърс е бил убеден пацифист, член на британската комунистическа партия, противник на войната по съвест, докато не решава да се присъедини към битката срещу Хитлер. Съпругата му Мери, също активистка на тази партия, остава сама да отглежда малките си деца – Джордж Роджър и Джон. Тялото на баща му никога не е открито.
– Каква част от човека, който си, се дължи на Ерик и Мери?
– Колко хубав въпрос… (Развълнуван е, мисли дълго – б. а.). Мисля, че около 50 на сто от онова, което съм, идва от тях. За останалото поемам отговорност аз. Те ме научиха да изпитвам състрадание към другите човешки същества.
– Липсата на този баща, когото никога не си познавал, бележи целия ти живот и музика…
– Това, че нямах баща, ми повлия драматично. В спомените, които пиша от няколко години, споменавам една история, разказана ми от моята майка. През 1946 г. мъжете започнаха да се връщат от войната. Хора в униформи взимаха децата си от училище, повечето бяха на велосипеди. Аз питах майка ми: „Къде е моят татко, къде е моят човек на велосипед?”
Тя какво ти отговаряше?
– Отначало казваше, че е в Италия. Докато един ден аз заявих, че тръгвам да го търся. Тогава тя ми обясни, че той няма да се върне, защото е мъртъв. Аз не исках да я слушам и настоявах, че тогава ще отида да го търся с трактор. Това беше най-мощната машина, която тогава можех да си представя. Когато тя повтори, че това няма да помогне, аз казах, че тогава ще отида с двуетажен автобус. И избягах от стаята, защото не можех да понеса „не”-то като отговор. На онази възраст смятах, че с една голяма машина мога да постигна каквото и да е.
Роджър Уотърс докосва гърдите си: „Малко ми избиват чувствата”. И разказва малки, но разтърсващи епизоди от детството, когато му е била необходима фигурата на бащата, който не е имал. „Ставах много рано, преди 6 часа сутринта, за да отида да помагам в млекарницата в разпределянето на млякото. А когато у дома се провеждаха политически събрания, аз се опитвах да привличам вниманието на участващите мъже с акробатични скокове или препускайки в кръг из стаята. През юношеството пък всяка нощ в леглото бях измъчван от мисли как мога да умра… Имах паник-атаки. Майка ми казваше, че ѝ разбивам сърцето, защото изпадах в отчаяние след всеки контакт с някой мъж”.
– Тялото на баща ти никога не е открито, а при такива случаи в семействата винаги има съмнения… Ти сигурно си очаквал все пак баща ти да се върне в продължение на години.
– О, определено. Години наред живях с мисълта, че моят татко ще си дойде някой ден.
– Кога човек разбира, че обичаното същество няма да се върне?
– Това е нещо, което идва с времето. При мен се случи, когато бях около 6-годишен, през 1949 г. Той вече беше мъртъв от пет години. Дадох си сметка, че шансовете да се скита из Италия с амнезия не са много високи. Тогава осъзнах, че няма да се върне.
Другата тухла в стената
Той описва майка си като силна жена, твърда, невероятна. „Тя бе и майка, и баща”, обяснява. Мери се ражда в християнско, консервативно и традиционно семейство, което я праща да учи в колеж. Става учителка в много беден квартал, в който „половината от децата са ходели босоноги на училище в една от най-суровите зими по време на Голямата депресия, и това я променя завинаги,” разказва синът. „Тя започва да се интересува от политика и да ходи на събрания на комунистическата партия. Беше революционерка и бунтарка,” казва с гордост музикантът.
После поклаща глава, отпива глътка вино: „Когато баща ми умря, аз бях бебе кърмаче. Майка ми оплакваше загубата на своя човек, а аз сучех нейното мляко и поемах от болката ѝ всеки ден”.
Смее се, когато описва как майка му мечтаела той да учи, за да се подреди добре в живота: „Тя беше една различна учителка. Още през 40-те си даде сметка, че не може да се даде добро образование на децата в условията на система, в която им се диктува какво са длъжни да научат, кога трябва да изпълняват заповеди и кога да си държат устата затворена”.
Уотърс признава: „Аз мразех училището. Когато станах тийнейджър, да ходя на училище означаваше само конфронтация между „нас” и „тях”. Манталитетът в гимназиите беше много по-назад от онова, което ставаше в умовете на учениците”.
Трудно е да не се сетим за „Още една тухла в стената”:
We don’t need no education
We dont need no thought control
No dark sarcasm in the classroom
Teachers leave them kids alone
Hey! Teachers! Leave them kids alone!
All in all it’s just another brick in the wall.
(Нямаме нужда от образование/ Не се нуждаем от контрол на мислите/ Стига мрачен сарказъм в класната стая/ Учителите да оставят децата сами/ Хей! Учители! Оставете децата на мира!/ Това е всичко на всичко още една тухла в стената.)
Споделям пред него за какво мисля: за пореден път животът му и музиката му се сливат.
„Така е. Много пъти сам прокарвал аналогията, че музикантът е като художника. Погледни „Герника”. Какво виждаш там? Докато разглеждаш картината, си даваш сметка, че Пикасо е мислел само за зверствата по време на Испанската гражданска война, докато я е рисувал. Рисувам, каквото виждам. Нямам друг избор”.
Жените в живота му
„Борил съм се през целия си живот, за да се опитам да разбера жените,” изстрелва той по едно време. И така идва моментът да говорим за любовта и разлюбването.
Роджър Уотърс се е развеждал четири пъти и има три деца. Първият си брак сключва през 1969 г. със своята младежка любов Джуди Трим. Седем години по-късно се разделя с нея и скоро след това се жени за лейди Каролин Кристи, майката на Хари и Индия. Остава заедно до 1992 г. На следващата година се влюбва в актрисата Присила Филипс, която му ражда Джак. През 2001 г. се развеждат. През 2004 г. се сгодява за актрисата и режисьорка Лори Дърлинг. Този път се забавя седем години преди да официализира тази връзка. Все пак на 14 февруари 2012 г.в Саутхемптън, щата Ню Йорк, на една интимна церемония само с шестима поканени, двамата подписват предбрачен договор и се кълнат във вечна любов. Три години по-късно вече са разведени.
„Да се науча да разбирам жените беше много труден път за мен. Никога не съм знаел как да се изправям пред тяхната омраза, техния гняв…”
– Какво правеше тогава?
– Плачех. Усещах, че това не се харесва на жените. А знаеш ли защо не умеех да ги разбера? Защото не съм имал баща, който да ми обясни как става това. Човек се нуждае от един мъж, който да те научи как да си с тях. Аз само усещах силата им и правех, каквото те искаха от мен. Смятам, че това е основната причина, поради която моят любовен живот беше такъв провал. Нямах модел, който да следвам. Имах майка си и лелите си. Нямаше мъже.
– Но ти си имал продължителни отношения в живота си…
– Това, че са били продължителни, не означава непременно, че са били добри (смее се), а само че са били продължителни. Това понякога е много лошо. Понякога от първия момент вече знаеш, че не искаш да се забъркваш с някого, но нямаш достатъчно воля, за да откажеш да се качваш на този влак, макар да не си сигурен за посоката му. Баща ми беше мъртъв, а майка ми не ме остави да развия самочувствието, че управлявам нещата, че съм свободен. Така се получи, защото сама тя по свой начин беше много властна.
– Сигурно е била принудена да бъде такава. Всички майки искаме да направим най-доброто за децата си и сигурно бъркаме. Често и аз се питам дали съм добра майка.
– Не обвинявам майка си… Всички си задават такива въпроси, смятам аз. С изключение на онези майки, които наистина са лоши, „майките хеликоптери”, който непрестанно кръжат над децата си без да им дават никаква свобода. Те самите смятат, че са прекрасни, но не разбират, че се отразяват негативно на децата си. Децата трябва да бъдат оставени да се изцапат. Не можеш да ги държиш постоянно далеч от микроби, идеи или каквото и да е друго. Можеш да ги направиш силни, като ги изслушваш и приемеш, че дори и на своята ранна възраст те са това, което са.
– Пак се сещам за песен – „Време”/„Time”.
Той се смее:
– Да, там казвам: „And then one day you find ten years have got behind you. No one told you when to run, you missed the starting gun”. („И изведнъж един ден си даваш сметка, че са минали десет години. Никога и никой не ти е казал кога да хукнеш да тичаш, изпуснал си стартовия изстрел”.)
– Ти някога пропускал ли си стартовия изстрел?
– Бях на около 30 години, когато изведнъж си дадох сметка, че съществува само това, което е в момента. Няма какво да се готвиш за онова, което ще дойде. Можеш да пропилееш половината си живот, мислейки, че нещо ще започне в някакъв момент. Но не е така. Човек става автономен много по-рано, отколкото си мисли. Добре е да се дава свобода на децата. Те трябва да взимат решения. Аз бърках хиляди пъти, но винаги си мислех, че е за добро.
– Какво значи добро?
– Любовта е добро, несъмнено. Тя изисква съзряване. Ако имаш истинска любов, тя сигурно ще продължи известно време. Любовта е да даваш, не да взимаш.
– Имаш ли днес „истинска любов”?
– Да, имам Камила. Не сме женени, но сме заедно от около две години. И съм доволен.
– Това е добре.
– Да. Тя е добра, което също е добре. И кучето е добре, което също е добре (смее се).
– С какво се занимава Камила? Човек на изкуството ли е?
– Интересно предположение. Не, всъщност се запознах с нея по време на един от концертите ми преди около две години. Тя работеше в транспорта. Караше автомобила, който ме возеше насам-натам. Бях на едно място в течение на две седмици и имаше много пътувания между хотела и стадиона. Моят телохранител сядаше отпред, до нея, и те си говореха, докато аз седях отзад. Не знам, нещо в нея ме привлече…
– И кой беше първият път, когато се опита да я съблазниш?
– Един ден започнах: „Извинявай…” И тя се обърна. „Някой казвал ли ти е някога, че имаш красиви скули?”, рекох. Видях, че леко реагира – и това бе началото.
„Жалката” епоха на „Пинк Флойд”
Роджър Уотърс разказа не само за едно начало, но и за един край. Разривът с „Пинк Флойд” през 1984 г. причинява най-бруталния сблъсък вътре в една банда от света на рока. Неговите бивши колеги казват, че бил егоцентрик и че е искал да контролира всичко. След „Животните”/„Animals” (1977), казват, той бил изолирал Дейвид Гилмор, Ник Мейсън и Рик Райт. Със „Стената”/ „ The Wall” (1979) – „неговия” албум – другите музиканти започват да се чувстват като поддържаща група. После идва „The Final Cut” (1983) в памет на баща му. Всичко в „Пинк Флойд” вече се оказва на Уотърс – това са неговите преживелици, неговата музика, неговата история. Идва краят. И с него юридическата битка с Гилмор за използването на името на бандата – битка, за която години по-късно Уотърс вече съжалява.
След като Сид Барет си тръгва от бандата през 1968 г. заради проблемите си с дрогата (най-вече LSD) и психичното си заболяване, именно Уотърс е този, който тласка „Пинк Флойд” да бъдат по-ангажирани с текстовете на песните си. Така „Тъмната страна на луната”/ „The dark side of the moon” (1973) се превръща в първия наистина концептуален албум на бандата. През 1975 г. вълнуващата „Shine on you crazy Diamond” от албума „Иска ми се да си тук”/ „Wish you were here” върна образа на Барет и отрази болката на Уотърс, че губи своя приятел от детинството.
Но всичко това за бившия лидер на „Пинк Флойд” вече е само история. И не му харесва да гледа назад. Предпочита да говори за турнето „Them+Us Tour”, с което обиколи света през 2017 г.
„Аз съм много облагодетелстван, че мога да излизам и да правя, каквото правя, на сцената. Може това да са последните ми концерти, може да имам и други в бъдеще, няма как да го знам. Но очевидно не ще мога да предлагам такива концерти, когато стана на 105 години. Те са много изтощаващи физически.
– Носят ти радост.
– Да, много повече, отколкото, когато бях в „Пинк Флойд”. Онзи етап беше едно жалко съществуване. Това сега не е така. Това сега генерира много радост.
– Мизерно съществуване? Сега много по-различен човек ли си, отколкото, когато беше в „Пинк Флойд”?
– Същият съм си. Но не се побирах в онова там. Бях се включил доброволно в една банда с още трима души, които не бяха като мен. Действам много по-добре, когато лидирам в една група. Грижа се за хората, които са в нея, но всички знаят, че това е моята банда и това е моята работа. Правим я заедно. Всички допринасяме в продукцията, но няма сблъсъци между никого. Защо да има? За разлика от това, в „Пинк Флойд” бях жалък.
– Но също така това е една банда легенда…
– И какво от това? Може би е била. Може би жалката част беше неделима от нея. Може би е трябвало да бъде болезнено.
– За нищо ли не тъгуваш от онези години? За някой член от бандата, когото сте загубили?
– Не. Всъщност, никого не съм загубил. Смятам се за приятел на Ник Мейсън. Допадаме си. Това няма нищо общо с музиката. Допада ми – като брат ми е. Дейвид (Гилмор) не ме интересува. Имам негативни чувства към него. Рик (Райт) е мъртъв. Сид (Барет) също е мъртъв.
– Не ти ли липсва Сид, който бе част от живота ти в твоето юношество и младост?
– Не точно. Сид изчезна през 1968 г. Минаха 50 години. Дали ми липсва? Едва си го спомням. Той бе момче, което познавах преди половин век. Смешно е да се ровим в тези неща.
– Но има неща, преминали преди години през живота ни, от които още ни боли…
– Ще кажа, че той не биваше да си отива толкова рано. Бих искал да бе имал по-добър живот, да можеше да продължи да се изразява творчески, защото той беше много креативен. Но, за съжаление, нещата преминаха другояче, не стана така.
Политическото ангажиране
Роджер отново започва да говори за турнето си. Разказва за музикалната група на мапуче (местна народност, обитаваща южни територии в чилийските и аржентинските Анди – б. р.) „Пуел Кона”, която ще свири като подгряваща в Ла Плата – там Даниел Гринбанк организира големи концерти на музиканта. Борбата на Уотърс в подкрепа на коренните народи из цяла Америка продължава от години и е свързана също с проблематиката на мапуче в Чили и Аржентина: „Те винаги са си знаели, че Андите са техни. Никога не са си представяли, че там ще се появи граница. Борили са се в продължение на стотици години срещу нашествието в техните земи за лов, докато европейският колониализъм е крадял териториите им”.
Уотърс казва: „Безрезервно подкрепям мапуче и в борбата им срещу „The United Colors of Benetton” (компанията закупува чрез местните правителства обширни площи в земите на мапуче под предлог, че ще разгръща там свои животновъдни предприятия, за да разполага пряко с вълна за продукцията си, но водещите дела срещу нея организации на коренните народи я подозират в спекулативни препродажби – б. р.). Бъзикаш ли се с мен, Бенетон? Искаш да продаваш образа на компанията си така, сякаш тя защитава многообразието, но в същото време идвате в южната част на Аржентина и купувате милиони хектари, за да ги препродадете после на дърводобивни компании и да натрупате огромни печалби? Иска ми се да се срещна с директорския борд на „Бенетон“ и да ги питам: защо крадете от тези хора? Защото можете? Защото сте голяма корпорация?” Той разперва ръце и не крие гнева си.
Политиката го възпламенява. Неузнаваем е, когато говори за неолиберализма, за хондурасците, прекосяващи пеша Централна Америка, за мигриращите от страната си венесуелци, за хвърления в затвора Лула „заради някакъв нещастен апартамент на плажа, където никога не е стъпвал” (бившият президент на Бразилия вече е освободен от затвора, а делата срещу него са анулирани – б. р.), за разгръщащите се истински войни, „които са за пари”, за 43-мата безследно изчезнали студенти в Мексико, заради които клейми президента Пеня Нието, за Жаир Болсонаро.
– На едно от твоите шоута в Бразилия ти започна да говориш срещу Болсонаро и половината от хората, които само миг преди това те аплодираха, те освиркаха. Заболя ли те?
– Не. Тоест… Донякъде е интересно. Когато четеш какво казва Болсонаро, си казваш: „Ау, не може човек да бъде по-глупав и по-голям неофашист от него”. Неговото си е чиста лудост. Но хората гласуват за него. И това трябва отново да ни накара да се замислим как неолибералната икономика е разбила много общества и е създала огромна пропаст между 10 души, които доминират във всичко, и останалите, с една малка средна класа, която плува някъде в безтегловност. Огромното мнозинство не разполага с нищо. Нищо. И живеят сред изключителна мизерия.
– Но и ти го казваш: Болсонаро победи в демократични избори.
– Това е като déjà vu. И Хитлер е бил демократично избран в Германия през 1933-та. И тогава изборите са били открити и демократични. „Кого искаш?” „Хитлер, ако обичате”. Десет минути по-късно вече не е имало правова държава, само кафяви ризи и мъртви хора. Планът му да завладее света почти успява. Какво би станало, ако беше успял? Допускам евентуално, че американската империя би се изправила срещу германската империя по някой икономически спор. За щастие, Хитлер е бил малко луд и допусна тежки стратегически грешки, поради което войната завърши относително бързо.
– Може би през 30-те и 40-те години не е имало толкова информация, колкото днес, та да знаят хората за кого гласуват.
– Хората днес живеят във върховно невежество. Ако попиташ някого защо гласува по този или онзи начин, повечето ще ти отговорят, че всичко е ужасно и ще хвърлят вината върху някого другиго. Хората, които гласуват за Тръмп, обвиняват във всички злини мюсюлманите и китайците. Това е една прекалено опростенческа визия. Показателно е, че никой от тях не е и чувал за Чикагската икономическа школа. Никой не разбира откъде е дошъл неолиберализмът, как е бил подпомогнат съвместно от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Те работеха заедно, продавайки на целия свят неолибералната идея и икономиката на свободния пазар. Продаваха идеята, че натрупването на богатство е Светият Граал. Тръмп е идеалното олицетворение на всичкото зло в неолибералната икономика. На всичкото. А той вярва в нея. Те не разбират, че разрушават света.
Едва в края, когато вече е излял целия си гняв срещу световните лидери, които отхвърля, Уотърс си позволява да се засмее пак за малко и да опише колко е прекрасно, че е в Южна Америка с ново шоу.
„Южна Америка е различна. Тук хората, които идват на шоутата, са млади. Не, че в САЩ идват да ме гледат само възрастни хора, но няма толкова младежи, колкото тук. Това е един от големите контрасти със Северна Америка. Например, всички, които са почитатели на моя приятел Ерик Клептън, са стари. Над 60-годишни фенове пеят негови песни. А тук всички са хлапета! Знаят всички текстове. Те разбират, че песните са за мечти, за изгубени мечти, за любов и радост, за разкаяние, смърт и болка. Това ме очарова. Зарежда ме много”.
Майките и войниците от войната за Малвините
„Не е важно аз какво съм направил за майките от Малвините, а онова, което те направиха за мен. Промениха ми живота,” казва Уотърс развълнувано. Сълзите му имат вече 7-годишна история.
През декември 2011 г. Роджър Уотърс получава един мейл на своята лична електронна поща. Аз му го изпратих. Още не ме познаваше, но ми отговори. Темата на мейла беше „писмо от Аржентина”. Там на шест реда му обяснявах, че от 2008 г. помагам на ветерана Хулио Аро, който заедно с майките от Малвините е задвижил една хуманитарна кауза – да бъдат идентифицирани онези 122-ма аржентинци, които са погребани на остров Дарвин като „Аржентински войник, известен само на Господ”. Официалните врати бяха затворени и се нуждаехме от помощ.
Музикантът се ангажира. Започна разговори с посланици, свърза се с Международния Червен кръст, приеха го в британския Форин Офис, изпрати писмо до властите на островите и се обърна към тогавашната президентка Кристина Киршнер по повод аржентинските войници. Днес, благодарение на приетия Хуманитарен план-проект, 102-ма от падналите вече са идентифицирани. На 26 март (става дума за 2018 г. – б. р.), когато семействата заминаха за островите, за да посетят за първи път гробовете на своите деца, след като те вече бяха възвърнали имената си, британският музикант, който тъкмо започваше турнето си, изпрати чрез мен вълнуващо видеообръщение към майките.
– Що се отнася до състраданието, което проявяваш към войниците от Малвините, това свързано ли е с твоята лична история?
– Несъмнено загубата на баща ми влияе. Както и това, че съм виждал как майка ми плаче за своя съпруг. Какво страдание ѝ причиняваше това, че тялото никога не бе открито… Виждал съм и как страдаше баба ми, защото моят дядо е бил убит през Първата световна война във Франция. Тази болка се трупаше и у майките от Малвините, защото нямаха гроб, на който да положат цвете или да проронят сълза. Ти с твоя вълнуващ мейл също повлия… А също и това, че у дома са ме учили как винаги можем да постъпваме правилно.
– Семействата на войниците от Малвините са ми казвали, че шрапнелите от бомбите, убили децата им, са ранили и тях и са останали завинаги забити в живота им. Изпитваш ли и ти същото?
– Сигурно е, че го изпитвам, няма съмнение. Така е с всяка трагедия. Преди години, когато давах интервюта, понякога ме питаха какви още амбиции имам, след като вече съм постигнал толкова. Инстинктивно казах тогава веднъж, а после започнах да го повтарям, че желая да умра преди децата си. Относително лесно е да го кажеш, то е точно така. Не мога да си представя какво е чувството, ако твоето дете е умряло в една война, организирана без никакъв разум.
– В Аржентина имаше диктатура…
– И диктатура в Англия.
– Диктатурата не искаше да изгуби властта и нейните водачи мислеха, че ако възвърнат Малвините… вече знаем историята. Но въпросът е как една война, разиграла се преди 36 години, продължава да присъства заради болката, която трупа. Твоята болка, болката на майките и семействата.
– Така е. Писал съм много за това. Албумът, в който писах за Малвините, беше „The Final Cut”. Песента се казва „Requiem for a Post War Dream”/ „Реквием за следвоенната мечта” и е посветена на баща ми. Вълнувам се винаги, когато говоря за това, защото то е гигантско постижение на антрополозите, на Морис Тидбал, който работи за Международния комитет на Червения кръст, на британския полковник Джефри Кардозо, който е погребал загиналите през 1983 г., на Хулио Аро, твое, на всички… И макар това да не компенсира за погубения живот на падналите, то е голяма победа за човешкия дух и за способността да съчувстваме на другите, да разбираме какво се изпитва, когато губиш едно обичано същество, да ни боли и да плачем за децата на други хора. Чувствам се поласкан, че съм могъл да изиграя своята малка роля в това.
– Ти показваш огромна емпатия към страданието на хората…
– И имам лично отношение към войната, защото прекалено силно съм против нея. Толкова е безполезна… Изпитвам толкова състрадание към аржентинските семейства, колкото и към британските. Някой веднъж ми каза, че смятам Малвините за аржентински. Нямам мнение за това. Единственото, което има значение, е да не се пролива нито капка кръв повече заради колониалните ламтежи на европейски монарси, умрели преди векове.
– За първи път ще се запознаеш пряко с майките от Малвините, които ти покани на два от рециталите си. Какво искаш да им кажеш?
– Няма нужда да говорим, защото неизбежно ще пролеем сълзи заедно. Ще взема ръцете им и ще се погледнем в очите. Знаем, че фактът, че те са малко по-близо до децата си, по някакъв начин ще ни сближи и нас.
– Очите ти вече се навлажниха, а още не си ги прегърнал…
– Ще се наложи да ги държиш по-далеч в Ла Плата, защото трябва да работя, а не да плача неудържимо (усмихва се с нежност). Знаеш ли, нямам търпение да се запозная с тях. Те ще ми помогнат да свърша работата си, това ми дава енергия. Ето защо правя онова, което правя.
