Преди 50 години Израел извършва инвазия в Западния бряг и ивицата Газа. По това време един млад английски музикант на име Роджър Уотърс прави първите си стъпки в рок музиката с групата „Пинк Флойд“. 50 години по-късно палестинците продължават да са окупирани, а групата – да свири.
Уотърс напуска „Пинк Флойд“ през 1985-та година в преследване на соло кариера, но изборът му го повежда по трънлив път. Около 20 години по-късно – през 2006 г. той трябва да пее в парка „Яркон“ в Тел Авив.
Събитието привлича широк интерес, а Уотърс се запознава с активисти на палестинското гражданско общество, които му разказват за ново протестно движение, което неотдавна са стартирали. Движение, насочено към чуждестранни артисти, чиято цел е да ги подкани да се присъединят към BDS (Движение за бойкот, санкции и изтегляне на инвестиции). След разговор с активистите на движението Уотърс решава да анулира шоуто си в парк „Яркон“, като вместо това пее в Неве Шалом (Мирното Селище) пред около 60 000 израелци. Към края на този концерт той заявява на многохилядната публика: „Вие сте поколението на младите израелци, които трябва да сключат мир със съседите си.“ Множеството замлъква – изказването не е по сценарий.
Така започва подкрепата на Уотърс за движението BDS. Само месец след концерта Израел нахлува в Ливан, което още повече втвърдява позициите на легендарния днес музикант. С течение на времето подкрепата на Уотърс за каузата на палестинците расте, а днес той е един от най-гласовитите и отдадени привърженици на движението – позиция, която му коства много концерти и медийни изяви, но и го отличава измежду другите като смел артист с кауза, активист и хуманист.
В момента Уотърс е на турне, а последният му албум се казва „Is This the Life We Really Want?“ или в превод – „Това ли е животът, които искаме наистина?“. В интервю за StepFeed, направено през Skype, той споделя вижданията си за Палестина, BDS, Ливан, турнето му, Тръмп, световната политика и любовта.
В едночасовия разговор с певеца, той говори само няколко минути за новия си албум, споделяйки от къде се е вдъхновил за написването на две нови песни – „Wait for Her“ се основава на поема на покойния палестински поет Махмуд Дарвиш, а песента „The Last Refugee“ е свързана с особено трагичната смърт на тригодишния сирийски бежанец Айлан Кюрди, чието тяло беше открито на брега на Турция през 2015 г.
– Станахте поддръжник на BDS малко след израелския концерт през 2006 година. Как се случи всичко това?
– Бях подписал договор за изнасянето на концерт в парк „Яркон“ в Тел Авив през 2006 г., но след като тази новина стана публична започнах да получавам имейли не само от Близкия изток, но и от хора по цял свят.
По това време BDS правеше първите си стъпки, след като бе създадено от гражданското общество на Палестина през 2005 г., затова донякъде мога да оправдая своето невежество… Както и да е, след като прочетох множество от получените имейли, в крайна сметка започнах да си пиша с основателя на BDS Омар Баргути, който оттогава се е превърнал в мой много близък приятел.
Омар ми обясни много за политическата ситуация. Реших, че ще направя компромис и ще отменя шоуто в Тел Авив, като вместо това го направя в селскостопанска местност, наречена Неве Шалом (Уахат-ас-Салам ) – това е общност, в която хора от различни религии и етнически групи показват, че могат да живеят съвместното, а ние направихме най-големия концерт в Израел – появиха се 60 000 души.
Към края на концерта направих кратка реч, като казах на всички, че трябва да работят за помирение с палестинците. От шумна и екзалтирана, тълпата изведнъж запази абсолютна тишина, а аз виждах, че хората ме гледат озадачени, опитвайки се да разберат какво говоря. И в този миг осъзнах колко е ендемичен проблемът и колко промито бе това поколение – не всички, но повечето…
Така че аз се върнах през следващата година, за да разбера повече. Пътувах доста, но не отидох в Газа, а посетих доста места от Западния бряг, като имах срещи с някои от старейшините в лагерите, например в Дженин. Пътувах под защитата на UNRWA, но въпреки това окупационните израелски войници се държаха агресивно и показваха своето презрение към нас на всички контролни пунктове. Това беше едновременно сюрреалистично и ужасяващо преживяване. Тогава си помислих – щом третират чуждестранните посетители с тази обикновена жестокост, то какво ли е положението на местните, живеещи под окупацията. Реших да дам на BDS, това ненасилствено движение, цялата подкрепа, която можех.
– Един месец след вашето пътуване до Палестина, Израел атакува Ливан. Това ли втвърди подкрепата ви за BDS?
– Да, бях ходил в Ливан като тийнейджър … Всеки път, когато Израел бомбардира и напада Ливан, това е като кинжал в сърцето ми; всеки един от тези актове на агресия укрепва убеждението ми, че BDS е правилният избор, използвайки ненасилие в подкрепа на борбата, започнала в Париж през 1948 г. с Всеобщата декларация за правата на човека и идеята на Римския договор, че международните закони са нещо реално, с което трябва да се съобразяват всички цивилизовани страни. Затова ние протестираме, когато Израел действа извън правилата, извън законите и моралните кодекси на международната общност.
– През 60-те сте бил в Бейрут и дори сте написал песен, наречена „Leaving Beirut“. Разкажете ни повече за тогава.
– Ще ви разкажа една история. Тогава бях дете, едва на 18 години. С един приятел живеехме и спяхме на плажа. Представяхме се за гости на хотел Phoenicia, за да можем да използваме баните. Както и да е, един ден плувах в морето, а малката ми купчина вещи – джинси, паспорт и други неща си стояха на плажа. И докато си стоях във водата видях, че едно малко момче дойде и открадна обувките ми.
Естествено, аз започнах да викам, да ръкомахам и да изляза на брега, колкото се може по-бързо, но момченцето вече се бе изгубило измежду тълпата… Бях наистина ядосан, защото бях изгубил единственият чифт обувки, който притежавах.
Успях да намеря полицай – в онези дни имаше ченгета из Бейрут, чиято единствена задача беше да помогнат на туристите в беда, затова му казах “Хей! Аз съм турист в беда, едно малко дете открадна обувките ми“, и така започнахме заедно да се оглеждаме в тълпата – напълно безнадеждно, защото все едно търсехме игла в купа сено.
Но по някакво чудо, изведнъж на около 50 метра от мен видях едно дете – „Ето го!“, казах аз. Казано накратко, ченгето вижда детето, детето вижда ченгето – очевидно се разпознаха един друг. Детето помисли да избяга, но в последствие реши, че е по-добре да направи друго и неохотно тръгна към нас; той носеше моите обувки.
Полицаят започна да му се кара, а детето в крайна сметка свали обувките от краката си и ги постави по средата между мен и него – на неутрална позиция… През това време аз си мисля каква чудесна развръзка! Полицаят продължи да се кара на момчето, след което му посочи с пръст и то хукна да бяга, изчезвайки отново в тълпата. „Какво!? Какво правите, защо го оставяте да си отиде?“, питам аз, а полицаят ме поглежда тъжно в очите и за пръв път ми проговаря със силен арабски акцент: „Той е бедняк“.
Все още се чувствам смазан от емоциите, която тази случка причини в мен, а полицаят се превърна в специална фигура от моя живот. Защото ето кой бях аз тогава – един коравосърдечен, глупав, малък мошеник дошъл от Англия и искащ възмездие: „Арестувайте го, той е престъпник!“.
Сега, разбира се, осъзнавам какъв дар е била тази случка, защото се иска голям късмет, за да може един млад и тъп човек, какъвто бях аз, да се срещне с подобен хуманен полицай, в момент, в който ако си подготвен да приемеш възможността, можеш да започнеш да разбираш какво е това любовта. Това ми се случи в Бейрут.
– Това е бил момент, променил живота ви?
-Абсолютно … Бях качен от едно арабско семейство, докато стопирах коли на пътя северно от Бейрут и това ме вдъхнови да напиша песента “Leaving Beirut“.
Всичко това промени живота ми, усетих онзи особен тип близкоизточно гостоприемство… Понякога е много по-лесно да бъдем убедени, че другите култури, другите хора са чужди и опасни, но разбира се – това просто не е така.
– Значи, можем да кажем, че вашите пътувания са ви накарали да преосмислите нещата. Може ли и други артисти да си позволят това, когато стане въпрос за BDS и Израел, като например Том Йорк и Radiohead?
– Том Йорк направи своя избор. Според мен той е направил грешен избор. Мисля, че ще съжалява, че ще тръгне и ще направи този концерт в Тел Авив, вероятно до края на живота си.
Въпросът не е сложен, както се опитват да излъжат AIPAC, ADL и другите поддръжници на израелската държава. Те се опитват да ни убедят, че всичко това е невероятно сложен въпрос, че Израел просто се защитава…
– Но диалогът не е ли по-ефективен от бойкота?
– Точно така – BDS се стреми да насърчи диалога и дискусията за това, което всъщност се случва в Израел/ Палестина. Не е ли интересно, че Том Йорк отказва да участва в разговора? Кен Лоуч, Омар Баргути и аз, както и всички в BDS и всички от „Бойкот отвътре“ в Израел и про-BDS феновете на Radiohead в Израел – всички се опитахме да включим Том Йорк и Radiohead в разговора. Но те отказват да говорят с който и да е от нас.
Том реши да ни покаже среден пръст… Той буквално го показа на протестиращите в Глазгоу в Шотландия, които държаха палестински знамена, и повтори отново и отново по техен адрес – „Някакви шибаняци“… Това ли е диалог, Том? Това е доста разочароващо … Ако той бе излязъл и имаше разговор, поне можеше да се освети проблемът. Показването на среден пръст само размътва водата.
BDS иска разговор, искаме да обсъдим неотложността на ситуацията. Но другата страна бяга от разговора. Не успяхме да говорим с Том Йорк или AIPAC, или ADL, или ZOA… всичко, което получихме от тях бяха средни пръсти и куп ругатни. Това е така, защото те не могат да защитят подкрепата си за окупацията или в случая на Radiohead да защитят това, че позволиха да бъдат използвани от правителствената маркетингова кампания “Brand Israel”, която се хвали с всеки успешно поканен музикант, артист или спортист в Израел.
– През последните седмици Jewish Community Relations Council of Greater Washington ви обвини в антисемитизъм, дори ви нарекоха „човек, сеещ раздор“ – какъв е вашият отговор на това?
– Да, видях видеоклипа, който са направили. Очевидно всеки, който е участвал в направа му – не знам как да кажа това, без да прозвуча снизходително, но ще го кажа – те просто са много глупави. Подобно на повечето от участниците в кампанията, те нямат факти, така че просто правят каквото и да е… също така звучат, сякаш никога не са били някъде близо до Палестина, те не знаят нищо за ситуацията.
Те правят грешката да обединяват в едно ционизма и юдаизма и вследствие на това имат сляпа привързаност към държавата Израел. Така че не можете да разговаряте с тях; те не са заинтересовани. Те се интересуват от поддържането на статуквото и се интересуват от „Велик Израел“. Те се интересуват от задържането на Голанските възвишения и цялата историческа Палестина като една държава само за тях, в която управляват само те и в която, за да имате равни права, трябва да сте от еврейската вяра – това искат те.
И така, БДС е ненасилствено движение, което се опитва да уточни, че това е абсолютно старомодна форма на имперски колониализъм, че има по-модерен начин да се гледа на нещата, а именно, че всички човешки същества са равни: едно еврейско дете и едно арабско дете са еднакво ценни и важни… всички деца са еднакво важни, китайските деца, австралийските деца, без значение! Всички ние трябва да имаме същите основни права съгласно закона.
– Какво са ви коствали думите ви? Защо няма други артисти, които да са толкова гласовити, колкото вас?
– В тази страна [САЩ] много артисти се страхуват, имам предвид, че съм бил застрашаван – не физически, не се страхувам от нищо физическо – но се опитаха да унищожат кариерата ми, опитаха се да ме заглушат по всякакъв начин. Това само втвърдява моята решимост.
Както пише футболистът от НФЛ Майкъл Бенет в писмото си до света, цитиращо Джон Карлос, известен с протеста си на олимпийските игри през 1968-та година: „Не може да си за справедливостта частично – или си вътре, или вън. Е, аз съм вътре“, казва Бенет. Аз също съм вътре.
Факт е, че както майка ми, така и баща ми бяха дълбоко ангажирани хуманисти. Баща ми беше религиозен човек, той беше християнин, майка ми беше атеист, но и двамата бяха хуманисти – и аз имам късмет, че съм наследил някои от техните убеждения. Затова аз нямам друг избор, освен да видя какви са фактите, каква е социалната и политическа ситуация и сам да съставя своето мнение нея, след което да действам съобразно това.
Когато някой, където и да е по света, въстане за своите права, той рискува да падне прободен, да бъде атакуван от правителството, от властимащите, без значение кои са те, и от полицията, която често е само въоръженото продължение на силните на деня.
Тук в САЩ е обезпокоително, че полицаите от почти всички общини са силно милитаризирани и разполагат с военни средства за справяне с безредиците. Много полицейски управления изпращат кадри, които да изучават начина, по който израелската полиция окупира палестинските територии, подготвяйки се, предполагам, за ситуация, в която гражданите на САЩ ще станат твърде смели и революционно настроени.
– Започва ли Америка да изглежда все повече като полицейска държава?
Да, и това се вижда не само от милитаризацията на местната полиция, а и от опитите за налагането на нови драконови закони. Например, има законопроект, който е въведен в Конгреса (S720), наречен Закон против бойкота на Израел (Israel Anti-Boycott Act). Той има за цел да криминализира BDS. В чернова, присъства наказания за хора като мен, които трябва да се наказват с глоба до 1 милион долара и до 20 години затвор.
Но съм щастлив да отбележа, че имаше голям фурор. Един от хората, стоящи зад законопроекта бе младшият сенатор от Ню Йорк, Кирстен Гилибранд, която аз малко познавам – видях името и сред подкрепящите и бях стъписан. Радвам се да отбележа относно нея, че след като прочете цялото предложение, тя премахна името си от подкрепящите – поне в настоящата си форма на законопроекта – защото той противоречи на Първата поправка в конституцията на САЩ. Това беше стъпка в правилната посока.
Друга добра новина е, че движения като Еврейския глас за мир (Jewish Voice for Peace) се противопоставят на това недемократично законодателство и броят им нараства, евреите в САЩ започват да казват: „Чакайте! Това няма нищо общо с юдаизма или Тората или религията, в която вярваме… Юдаизмът е хуманна религия и това, което се причинява на палестинския народ, не може да бъде правено в името на нашите религиозни убеждения“. Хората не бива да обединяват ционизма с юдаизма; едното е колониално движение, а другото е религия. По същия начин, по който критиките ми към политиката на настоящите или предишните правителства на Израел не трябва да се бъркат като критики към юдаизма или евреите.
– Вашите концерти носят силен политически заряд, особено с критиките към настоящият президент на Съединените щати Доналд Тръмп. Дали той, както казва вашият предишен албум, ще ни забавлява до смърт?
Ха-ха! Вероятно. Въпреки че, разбира се, това не е смешно. В неотдавнашно телевизионно интервю си представих ситуация, в която докато си говорим, преживяваме електромагнитен импулс, всички светлини изгасват и ние осъзнаваме: „О, Боже мой! Това е всичко, всички сме мъртви. Тези слабоумници убиха всички ни“.
Искам да кажа, че това, което казва Тръмп относно Северна Корея, която се заканваше да изтрие от картата на света е толкова възмутително и странно, че дори много висши републикански сенатори му обърнаха гръб, защото това е прекалено опасно. Фактът, че човешката раса все още позволява съществуването на ядрени оръжия, заплашвайки съществуването на всяко живо същество на тази планета, е доста необикновено нещо…
Неотдавна, експертите в тази област преместиха стрелката на тъй наречения „Часовник на Aпокалипсиса“ на две и половина минути преди полунощ – което е най-близко му положение от края Втората световна война, може би не, може би по време Карибската криза от 1961 г. стрелките са били по-близо – американската външна политика е просто невероятно опасна.
– И така, вярвате ли, че Тръмп е заплаха за човечеството, заплаха за живота – такъв, какъвто го познаваме?
– Вярвам, че големия бизнес, на когото Тръмп е представител, има задушаващо влияние над живота на всеки един човек на планетата. Това задушаващо влияние ни пречи да открием и да поддържаме в себе си способността си да обичаме, да си помагаме по време на беди и да приветстваме бежанците от други държави, например.
Сега има стотици хиляди бежанци, а в бъдеще може би ще бъдат милиони. Конкретно, много хора не гледат сериозно на климатичните промени, но глобалното затопляне е факт и човешкото поведение допринася за това. Вероятно е твърде късно, но сегашната американска администрация унищожава всяка федерална агенция в САЩ, включително EPA – агенцията за опазване на околната среда – те я разглобяват тухла по тухла, защото не вярват в климатичните изменения.
Трудно е да се повярва, но знаеш ли, това е примитивна страна… някой ми каза, че в Тексас има много хора, смятащи, че Земята е плоска! Знам, че звучи смешно… и то наистина е такова, но не съвсем, защото невежеството не е блаженство – то е смъртоносно опасно!
– Твоето турне е под наслов „Ние и те“. Кои са „Ние“ и кои са „Те“?
– Всъщност няма нито „ние“, нито „те“ – това е идеята, всички сме Ние. Стените на национализма, на религията и на чувството за изключителност, които ни разделят, са стени, построени от богатите хора, които искат да се запазят такива. Те не са там, за да защитят израелците от палестинци или да защитят американците от мексиканците или китайците. Те са там, за да защитят парите на Доналд Тръмп от вас и от мен. Те са средство за контрол, за отвличане на вниманието.
Бях наскоро в Лос Анджелис, където вече има нова демографска група – „работещите бездомни“. Представете си да работите 100 часа седмично в Walmart или McDonalds или където и да е, за минимална заплата и да не можете да си позволите да наемете място за живеене със семейството си.
Вие с право сте ядосани и недоволни, но изведнъж идва един човек и ви казва: „Не обвинявайте мен, а онези хора там. Те са причината да живеете зле, нека отидем и да ги бомбардираме!“, след което забравяте, че не можете да си позволите стая, храна или легло за децата си. Забравяте, а те харчат всичките ви пари, трилиони годишно, за да убиват кафяви хора в други страни.
Но защо? Защо правим това? Може би защото то носи тонове пари? Те твърдят, че е за самозащита, но въпреки това, никъде по света няма никаква екзистенциална заплаха за Съединените щати.
– Значи войните са средство за печелене на пари?
– Разбира се! Айзенхауер го казва в прословутата си реч, относно опасностите на военно-индустриалния комплекс. Той ни предупреди, когато напускаше кабинета през 1961 г., но ние не сме внимавали в предупреждението му, а военно-индустриалният комплекс в САЩ е на практика с развързани юзди.
Но срещу това също има гласове на съпротива. Мъдрите хора са знаели, още от времето непосредствено след края на Втората световна война и бомбардировките над Хирошима и Нагазаки, когато съм се родил и аз, че това е най-голямата заплаха за човешкия живот. Е, сега това са климатичните промени, но ядрената война е все още съществуваща заплаха и хората просто се преструват, че не е там, че опасността наистина не съществува и се надявам, че те са прави, заради всички, защото всички сме братя и сестри.
Знаете, че най-злокобните влияния върху целия ни живот са национализмът, изключителността, изолационизмът, идеята, че може да сме по-добри по някакъв начин от другите… Но предвид палеонтологичните доказателства хомо сапиенс е само на около 200 000 години, като ние всички сме тръгнали от Африка, но в наши дни изглеждаме малко по-различно поради влиянието на времето и климата, в които сме се развили, така че всички сме братя и сестри, всички споделяме една и съща ДНК.
– Говорейки за война, една от песните в последния ви албум „The Last Refugee“ разказва историята на разселените хора. Видеото му също така се позовава на трагичната смърт на Айлан Кюрди. Какво послание се опитвате да изпратите с песента и видеоклипа?
– Жената, която е във видеоклипа, е бежанка, но очевидно има история, очевидно има култура и очевидно има чувства. Тя се появява отново и в друга песен на албума, наречена „Wait for Her“, до голяма степен базирана на поема от Махмуд Дарвиш. Така че, да, тя е интересен образ. Фактът, че тя танцува, нейните емоции, способността ѝ за любов, спомените ѝ за болката и страстите ѝ, според мен показват способността ни да се обичаме един друг – и това може би е част от начина ми на изразяване на вярата ми в човечеството.
– Разкажете ни повече за „Wait for Her“ и връзката ви с думите на Махмуд Дарвиш? Защо решихте да тълкувате тази поема в английска балада и какъв специален смисъл има за вас?
Е, това е донякъде лично. Виждаш, че има нещо общо с любовта и има нещо общо със силата на емоциите, които човек изпитва при влюбването си в жена или мъж, няма значение… Романтичната любов, физическата любов и страстната любов могат да изкарат наяве или да насърчат потенциала, който имаме за по-широкото изразяване на любовта. Любовта, която всички ние имаме в нас.
Чел съм много Дарвиш, очевидно само в превод – аз за съжаление не чета арабски. Дори в превод думите му са много дълбоки, за любовта и жените, за живота и земята и за страната му.
– В момента влюбен ли сте в някого?
– Да, но това е всичко, което ще кажа по темата.
– В едно от последните си интервюта казахте, че искате да говорите повече за любовта.
– Да, за трансцедентната природа на любовта. Ето защо моята история за полицая в Бейрут е толкова важна, защото ако имаме късмет, ние получаваме това ченге в нашия живот, когато сме млади и започваме да се учим за живота и любовта.
– Имате ли някакво послание, което искате да изпратите на хората по света?
– Ние трябва да устоим на изкушението да отхвърлим човещината в себе си, като направим това с всяка капка любов, която имаме. Каква загуба на живот е само да вземем каквото можем и да се върнем в пещерата. Restiamo umani.
– А някакво специално послание към арабската младеж?
– Образование, образование, образование и не говоря за четене на религиозни текстове, говоря за историята… историята не е за глупаци, това е може би най-важният инструмент, който имаме.
Приветствам родителите, които се опитват да дадат на децата си образование, не индоктринирано образование, нямаме нужда от индоктриниране, това, което пея в песента си [Another brick in the wall] – това е сарказъм, момчета, не исках да кажа „ние не се нуждаем от образование“, имаме нужда от образование повече от когато и да е било. След като станем образовани, може би ще започнем да отстраняваме някои от ужасните социални неравенства и разделения, които ни изправят един срещу друг. Вместо да се държим за гърлата, можем да се грижим един за друг.
Знаеш ли, Надин, не знам достатъчно за арабския свят, имам нужда и от образование. Хората, които не живеят в арабския свят го виждат от много тясна гледна точка, получаваме само нефт и религиозни конфликти. Ние не се интересувахме много от арабския свят до края на Първата световна война, с изключение на 15-ти век, когато за кръстоносците е нямало по-интересно занимание от това да пътуват из Европа, за да се бият в Йерусалим. В онези дни, в невежеството на тъмните векове, е разбираемо, че не са знаели по-добре, но сега трябва да знаем повече.
Ние създадохме цели школи по психология, психиатрия, физиология, както и по философия, направихме напредък в медицината. Сега можем по-добре да разберем начина, по който човешките същества си взаимодействат. Сега разбираме също, че сме способни на емпатия и чрез емпатията можем да оформим политика ни, точно това трябва да преподаваме на нашите деца.
В арабския свят, исторически люлката на цивилизацията… Вие, като нас в новия свят, имате повече от вашия справедлив дял от „Тирани и царе“. Вашите даряват нашите с петрол и недвижими имоти за техните военни бази, а нашите им осигуряват оръжието, с което да подчинят своите народи, а плажовете се пълнят с жертви.
Имам ли послание за арабската младеж? Да, ако имате достатъчно късмет, за да сте свободни от глада и войната, използвайте тази рядка възможност, за да подхранвате способността си за състрадание и емпатия към всички, които са нямали подобен късмет.
