В категории:Анализи / Близкият изток / Свят

Кюрдите – между чука на регионалните амбиции и наковалнята на геополитическия цинизъм

След прогонването на ИДИЛ от големите градове бе ясно, че кюрдският въпрос ще се превърне в основен фокус на конфликтите в Близкия Изток. Започналата офанзива на Турция срещу сирийските кюрди изважда наяве както абсурдно заплетеното кълбо от регионални интереси, така и стандартното за международната политика лицемерие

Кюрди в Рожава протестират против турската инвазия в Ефрин. Снимка: http://www.rudaw.net

Изтласкването на ИДИЛ от големите градски центрове Мосул, Рака и Деир Зор в края на миналата година стана повод правителствата в Багдад и Дамаск да обявят битката срещу “халифата” за приключила. От страна на Сирия и съюзниците ѝ дори се чуха тези за цялостно приключване на войната в страната, а руският президент Путин обяви начало на изтегляне на военния контингент. Едва ли някой е приел обясненията за “90% контрол над територията” от страна на правителството или за изтегляне на руските военни като нещо повече от пропаганден шум – най-малкото защото един поглед върху картата опровергава първото, а подобно “изтегляне” веднъж вече беше от Москва през март 2016 г.

Следващите месеци показаха, че войната определено не е свършила, просто фокусът ѝ се измества към други конфликти, останали на заден план при битката срещу ИДИЛ. Като начало самата битка срещу остатъците на ИДИЛ съвсем не е приключила. Макар и “халифатът” им вече да не съществува, джихадистите от “Ислямска държава” все още са активни и на двата бряга на Ефрат и често организират атаки в пустинните региони, както и терористични атаки в градовете.


В Сирия изтласкването на ИДИЛ от източната част на страната се превърна в прокси надпревара между Сирия и Иран от една страна и САЩ и Саудитска Арабия от друга за овладяване на сирийско-иракската граница – и съответно за създаване или предотвратяване на пряка сухоземна връзка между елементите на т.нар. “шиитска ос” свързваща Техеран с ливанската Хизбула. Значителни територии по границата с Йордания, околностите на Дамаск и почти цяла провинция Идлиб все още са под контрола на антиправителствени въоръжени групировки, включително силните местни разклонения на Ал Кайда. По много от тези фронтове боевете през последните месеци реално се ожесточиха, въпреки съществуващите споразумения за примирие и деескалация.

След слизането на ИДИЛ от основната сцена обаче, безспорно най-големият слон в стаята се оказа кюрдският въпрос – гордиев възел, в чието разплитане мнозина от регионалните сили виждат заплаха за териториалната цялост и политическото статукво на държавите си, а за международните играчи представлява досадно усложнение, което биха могли да използват за краткосрочни цели, но нямат никакво желание да търсят дългосрочно решение. Драмата около референдума за независимост на Иракски Кюрдистан, и особено започналата тази седмица офанзива на Турция срещу кюрдския кантон Ефрин в Сирия обаче показват, че кюрдският въпрос няма как просто да бъде заметен под килима.

Никакви приятели и безброй врагове

Кюрдите имат една популярна поговорка, че единственият им приятел са планините. Това е тъжна и изстрадана равносметка, чиято правдивост бива доказвана отново и отново в историята на този народ, останал разделен между четири държави по волята на “великите сили”. Към тази равносметка може да се добави и друга – че сред многобойните им врагове понякога се нареждат и самите те – или по-точно вътрешното им разделение и прекомерните амбиции на някои техни представители.

След инвазията на САЩ в Ирак през 2003 г. Близкия Изток се превърна в арена на перманентна война, люпилня за религиозни екстремисти, цинично използвани като оръжие за прокарване на регионални и глобални интереси, за радикализиране на съществуващото политическо и социално напрежение, за разпалване на тлеещи религиозни и етнически конфликти, и за изкуствено подклаждане на нови сблъсъци. Тези тенденции доведоха до асистирания възход на чудовището “Ислямска държава” която в зенита си контролираше значителна част от териториите на Сирия и Ирак.

На фона на цялостния хаос и разпад кюрдите в Сирия и Ирак получиха възможност поне частично да реализират аспирациите си за независимост. След свалянето на Саддам Хюсеин Иракски Кюрдистан получи официална автономия и представителство в централната власт. Военните сили на кюрдската автономия Пешмерга успяха не само да спрат светкавичната офанзива на ИДИЛ през 2014 г., но и да установят контрол над още територии, населени изцяло или частично с кюрди, включително богатите на петрол околности на град Киркук. Действащите на територията на Ирак части от кюрдската работническа партия (ПКК) имаха ключова роля в спасяването на хиляди язиди от геноцида, на който бяха подложени от джихадистите.

В Сирия кюрдските организации и отрядите за самоотбрана YPG – които са свързани идейно и организационно с ПКК в Турция, но не са едно и също, както твърди пропагандата на Анкара – още през 2012 г. поеха контрола над населени предимно с кюрди райони в северната и североизточната част на страната. Въпреки противоречията, взаимните обвинения и спорадичните сблъсъци, по време на войната кюрдите и правителството като цяло поддържат известно ниво на сътрудничество, насочено срещу общите им врагове – както ИДИЛ, така и многобройните джихадистки групировски, действащи в северната част на страната с подкрепата на страни като Турция и Катар.

Сирийските кюрди използваха възможността не само, за да се еманципират от централната власт, но и да предприемат един революционен, социално-политически експеримент, основан на пряка демокрация, секуларизъм и феминизъм. Този експеримент изглежда особено смел и невероятен в регион, където религиозното мракобесие и авторитарните диктатури са норма.

Кюрдски и турски активисти протестират против в подкрепа на Ефрин в Ню Йорк. Снимка: twitter.com/joeyldotcom

Макар революционните усилия на сирийските кюрди да се радват на международна подкрепа от страна на леви и прогресивни движения (включително под формата на доброволци), този аспект често бива подминаван или неглижиран като екстравагантна подробност при медийното отразяване и коментарите за случващото се в контролираната от тях североизточна част на Сирия, която те наричат Рожава. Макар кюрдите да се водят за основни съюзници на Запада във войната срещу ИДИЛ, в западните медии рядко се среща нещо по темата – освен евентуално под формата на репортажи за това как организираните от кюрдите курсове за еманципация на жените създават напрежение с консервативните арабски общности.

Промяна на контекста

След като  ИДИЛ бяха изтласкани от последните големи градски центрове в Ирак и Сирия, ролята им като основно плашило и оправдание за пускане на бомби стана второстепенна. С това обаче намаля и полезността от кюрдите в схемите на големите играчи в региона. Над кюрдските общности в двете държави надвисна облакът на спомените за предишните случаи, когато са били използвани за краткосрочните цели на “великите сили”, след което са били оставяни на вълците – включително след първата война в Залива, когато САЩ подстрекаваха иракските кюрди към бунт, но в последствие не се престараха в защитата им от кланетата на Републиканската гвардия на Саддам Хюсеин,

Въпреки тежките уроци от миналото, президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани реши да рискува като организира референдум за независимост от Ирак. Този недобре обмислен ход, вероятно продиктуван и от личните политически амбиции на Барзани, в крайна сметка нанесе сериозни щети на кюрдската кауза. Иран и правителството в Багдад от една страна и Турция от друга загърбиха противоречията си и се обединиха срещу опасността от поява на независим Кюрдистан, който не само би лишил Ирак от територии и петролни залежи, но и би подхранил аспирациите за независимост на големите кюрдския малцинства в съседните държави. От страните в региона единствено Израел изрази декларативна подкрепа за каузата на иракските кюрди, което само добави още едно пропагандно оръжие в арсенала на враговете им.

Особено показателно бе бездействието на САЩ. Макар един от основните външнополитически приоритети на сегашната администрация във Вашингтон е да подглася на агресивната анти-иранска реторика на Саудитска Арабия и да се опитва да денонсира иранската ядрена сделка, САЩ гледаха безучастно как свързаните с Техеран шиитски милиции изтласкват кюрдските им съюзници от спорните територии около Киркук.

Политическото ръководство на Иракски Кюрдистан получи ясен знак, че услугите му вече не са нужни, а миналите заслуги нямат значение. Разпадът на кюрдската съпротива в Ирак обаче не се дължеше само на външните фактори. Голяма роля за развитието на ситуацията имаше позабравеното, но не и изчезнало съперничество между двете основни фракции в реалната местна власт – на Талабани и Барзани, представлявани съответно от Патриотичния съюз на Кюрдистан и Кюрдската демократична партия. През изминалите десетилетия този братоубийствен конфликт многократно е допринасял за трагедиите на иракските кюрди, което се случи и сега. На фона на провала след референдума кюрдската автономия в Ирак изпадна и във вътрешнополитическа криза, което означава, че едва ли скоро ще е в състояние отново да повдигне глас за решаване на кюрдския въпрос.

Сирийски ребус

След превземането на сирийската “столица” на ИДИЛ Рака, въпросът за бъдещето надвисна и над сирийските кюрди, чиято ситуация е сложна, многостранна и заплетена, както е и цялата сирийска война. За да има шанс за каузата им, сирийските кюрди трябва да балансират между противоречащи си геополитически и регионални интереси. Те трябва едновременно да са полезни на поне един от “големите” играчи, което да им осигурява защита от желаещите да ги унищожат регионални сили, но същевременно трябва да се стараят да не отчуждават другите фактори, защото е ясно, че не могат да разчитат на пълната подкрепя на когото и да било.

Героичната защита на град кюрдския град Кобане от атаките на ИДИЛ през 2014/2015 г. стана световно достояние и най-вече демонстрира, че кюрдските отряди могат да бъдат ценен съюзник на терен за САЩ (особено на фона на фиаското, с което завършиха опитите на Пентагона да си отгледа собствена “сирийска армия”, която да води мръсната част от “войната срещу тероризма” и да е оправдание за военното им присъствие в Сирия).

За да не дразнят прекалено съзюника си Турция, според която отрядите за самоотбрана на сирийските кюрди YPG са “терористи” пряко свързани с ПКК, през 2015 г. САЩ създадоха шапката “Сирийски демократични сили” (SDF). В нея се включиха и някои арабски и асирийски милиции, макар реално YPG да останаха основната сила. Включвайки се в SDF, кюрдите получиха оръжие и военна подкрепа, както и възможност да практикуват самоуправление според разбиранията си – но не и пълно признание и подкрепа на международно ниво.

Ролята на пехотинци във водената от САЩ “коалиция срещу ИДИЛ” означава и че трябва да носят отговорност за цялостната роля на Вашингтон в Сирия, която може да се изчерпи с думата “разрушителна”. Всъщност е трудно да се определи какво точно са искали да постигнат САЩ в Сирия, освен евентуално да я превърнат в нова Либия. Действията и позициите на Вашингтон в конфликта изглеждат не като водещи, а като обслужващи интересите на страни Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства, Катар, Турция и Израел, които хвърлят значителни усилия за сваляне на властта в Дамаск и за разпокъсването на територията на Сирия – било като част от противопоставянето с Иран или други политически, стратегически, териториални и икономически интереси.

Макар да изглежда странно световният хегемон да действа в услуга на регионалните си съюзници, вместо обратното, трябва да се има предвид, че външнополитическият елит във Вашингтон (който не се сменя при всеки нов президент) е силно обвързан с институти и лобистки институции, щедро финансирани от държави в Персийския залив.

Като изключим подкрепата за YPG, огромната част от финансовата и оръжейна помощ на САЩ и други западни държави отива в ръцете на сунитски екстремистки групировки, контролирани от Риад, Анкара или други регионални столици. Групировки, които въпреки налагането на евфемизма “умерени”, в много случаи открито се заявяват като ислямисти, борещи се за налагане на шериат и влизащи в открити съюзи с Ал Кайда, а в по-ранните етапи на конфликта и с ИДИЛ.

Въпреки финансовата, медийна и всякаква друга подкрепа, САЩ нямат никакъв контрол над тези групировки, което води до куриозни случаи, при които американски войници биват прогонвани от “умерени” бунтовници, въоръжени от САЩ. Липсата на координация между различните програми на САЩ за намеса в конфликта и особеностите на постоянно менящите се съюзи и съперничества между антиправителствентие групировки многократно водеха и дори до ситуации, в които финансирани от ЦРУ отряди се бият с такива, финансирани от Пентагона.

Съюзник, но не съвсем

Макар кюрдите да са единственият съюзник на САЩ в Сирия, от който те не трябва да се срамуват, позицията на Вашингтон спрямо тях е меко казано двойнствена (или по-скоро двулична). Въпреки деградацията на отношенията с Анкара след опита за преврат, САЩ продължават да се съобразяват с турското настояване кюрдите да не бъдат допускани като страна в международните преговори за бъдещето на Сирия. Същевременно Москва поддържа последователна позиция, че кюрдските представители трябва да участват в политическия процес – макар че тази позиция няма кой знае какви реални последствия.

Кюрдите в кантона Ефрин да са част от същата политическа и военна организация като кюрдите в Рожава, но Вашингтон не ги признава за свои съюзници, с което си измива ръцете за липсата на реакция при постоянните атаки от страна на Турция или подопечни на Анкара “бунтовнически” групировки. Всъщност досега пълномащабната турска инвазия в Ефрин бе предотвратявана от демонстративното присъствие на контингент руска военна полиция. Още по-странното е, че след споразумение с YPG руски и дори сирийски военни патрулираха фронтовата линия между турската групировка и град Манбидж, за който Ердоган също се е зарекъл да “освободи”, макар да се намира в официално признатата от САЩ “съюзническа” територия.

Това неясно, двойнствено отношение, както и преплитането разнопосочни интереси прави ситуацията на кюрдите изключително трудна. Тяхната официална позиция не е за отделяне от Сирия, а за федерализъм – това обаче изглежда няма особено значение за останалите играчи, не на последно място защото представителите на кюрдите не са успели да го артикулират достатъчно ясно и да го превърнат в част от дебата за бъдещето на Сирия.

Освен това федерализмът в една обединена Сирия, управлявана от Асад, дори във вида, в който си го представят кюрдите, не върши никаква работа на САЩ. Интересът на Вашингтон (или по-скоро интересът на мощните регионални лобита, в чиято функция се е преврънала външната политика на САЩ), е да блокира сирийско-иракската граница и да не допусне Дамаск да възстанови контрола си над петролните и газови находища в източните пустинни региони. Единственият инструмент, чрез който могат да се постигнат тези цели, са SDF – особено след като опитът на друга набързо сформирана в Йордания “бунтовническа” армия да навлезе в тези ключови територии през миналата година завърши с неуспех.

Сирийските кюрди нямат интерес да участват в окупацията на Рака и петролните находища – но дори да го съзнават, нямат широко пространство за маневри. Ако откажат да сътрудничат на Пентагона, ще се лишат дори и от лицемерната и непълноценна подкрепа на САЩ. Дори да приемем, че Москва е благоразположена към идеята за федерализъм, едва ли би могла да убеди дори съюзниците си в Дамаск и Техеран да приемат идеята – камо ли другите регионални сили, между които се опитва да лавира. Макар и Вашингтон, и Москва да имат интерес да използват кюрдите като коз, с който да държат нащрек Анкара, Турция винаги ще им е по-ценна стратегически, военно и икономически. Така че кюрдите нямат възможност просто да сменят лагера, дори да искат. Могат единствено да се опитват да балансират между всички, което вероятно е мисия невъзможна.

Макар кюрдското самоуправление в Рожава да има някои успехи в интеграцията на други етнически групи (включително част от сирийските язиди), то далеч не е пълно. Разширяването на контролираните от YPG територии към зони, населени предимно с араби, допълнително утежнява ситуацията. Подобно на другите участници в конфликта, кюрдските сили са обвинявани във военни престъпления, етнически чистки, репресии, използване на деца-войници – както от сирийското правителство, така и от международни организации. Макар проверка на ООН да опроверга някои от обвиненията, такива случаи не спомагат за имиджа и каузата на кюрдите – те най-малкото оправдават пропагандни нападки, попадащи върху благоприятната почва на обичайния за региона антикюрдизъм.

С развитието на конфликта за кюрдите се превръща в проблем и това, че не винаги контролират какво се говори и върши от името на SDF. Това стана болезнено явно през ноември, когато говорителят на SDF – тюркменът Талал Сило, дезертира при контролираните от Турция групировки и активно се включи в антикюрдските пропагандни атаки на Анкара. То бе автор на редица агресивни и предизвикателни изявления спрямо правителството, които влизаха в противоречие със сигнали, идващи от други представители на кюрдите. Преди него отделни некюрдски въоръжени групировки от SDF също са решавали, че офертата на Турция е по-добра от тази на САЩ, и са сменяли страните. (В първия ден на турската инвазия в Ефрин бе разпространено твърдение, че още една от съюзните на YPG арабски милиции е минала на турска страна, което по-късно бе опровергано).

Въпросът кой точно стои зад SDF стана още по-размит края на миналата година, когато като колапса на ИДИЛ стимулира съюзните му племенни милиции пресметливо да сменят лагера. На Запад от Ефрат някои от тях се включиха в организирания от правителството и Русия процес на “помирение”, а на Изток се договориха с американците и се включиха в SDF. Това вероятно обяснява и изключително бързата скорост, с която картата на стратегически важните пустинни територии се пребоядисваше от черното на ИДИЛ в жълтото на SDF.

Тежката ситуация, в която се намират кюрдите в Ефрин в момента, също е последствие най-вече от действията на САЩ – най-вече заявлението, че възнамеряват да установят безсрочно военно присъствие в Сирия и да създадат 30 хилядни “гранични сили” на основата на SDF. В Дамаск, Техеран и Москва това с право бе прието като заявление за окупация и създаване на прокси държава в Източна Сирия. За Турция това бе сигнал за легитимация и циментиране на кюрдския контрол над тези територии.

Антикюрдският поход на Ердоган

Ердоган представи това последна капка, преляла чашата на търпението му, след като от години настоява САЩ да спрат въоръжаването на “терористите” и да изберат страната на съюзника си Турция. Разбира се това по-скоро послужи за окончателно оправдание, защото инвазията в Ефрин (цинично озаглавена “Маслинова клонка”) и други кюрдски територии в Сирия е подготвяна отдавна.

През последните години Турция съзнателно и целенасочено се превърна в тилова инфраструктура за ислямисти от цял свят, стичащи се за да участват във войната в Сирия – не само с цел да бъде свален Асад от власт, но и за бъдат нападани и унищожавани кюрдските общности, точно както турската армия и сили за сигурност нападат и унищожават кюрдската съпротива от другата страна на границата.

Още от 2015 г. Реджеп Ердоган промотира идеята за установяване на “зона за сигурност” (разбирай окупация на териториите в Северна Сирия, населени предимно с кюрди), която да пази Турция от “терористите” (YPG, поставяни наравно с ИДИЛ). След като през 2016 г.  отслабването на ИДИЛ в Северна Сирия създаде опасност кюрдите да съединят Рожава с анклава Ефрин, Турция започна да осъществява този план с операция “Щитът на Ефрат”, която завърши с окупацията на част от провинция Алепо, включително стратегически важния град Ал Баб. В тази офанзива редом с турската армия директно се включиха редица “бунтовнически” групировки, с което явно бе демонстрирана връзката между част от въоръжената сирийска опозиция и властите в Анкара. От средата на миналата година контролираните от Турция групировки – всичките съставени то сунитски ислямисти – се водят обединени под шапката “Национална армия”.

Дори докато в края на 2016 г. течеше операцията на правителството за освобождаване на Източен Алепо, намиращите се там “опозиционните” групировки, финансирани от Турция, посвещаваха голяма част от усилията да нападат кюрдския квартал Шейх Максуд, или направо напуснаха фронта, за да участват в “Щита на Ефрат”. По подобен начин привлечените да участват в “Маслинова клонка” групировки отслабват позициите на “бунтовниците” в провинция Идлиб, където в момента тече офанзива на правителствените сили. Тези зависимости карат някои наблюдатели да смятат, че става дума за договрки между Анкара и Дамаск, или по-вероятно – Анкара и Москва (например за замяна на Алепо срещу Ал Баб и Идлиб срещу Ефрин).

Макар това да изглежда достатъчно логично, цялостното поведение на Ердоган и свързаните с Турция групировки не сигнализира за наличието на някаква широкообхватна и стабилна договорка за Сирия. В началото на миналата година свързаните с Турция групировки, подкрепящи преговорите в Астана, се обединиха под крилото на коалицията Ахрар аш Шам и влязоха в кървав конфликт с бившите си съюзници от свързания с Ал Кайда Фронт Ан Нусра. Това изглеждаше като резултат от споразумение Турция да използва подопечният ѝ башибозук, за да елиминира „Ан Нусра“ в провинцията. В последствие обаче ислямистите от двете коалиции многократно се обединяваха за съвместни атаки срещу правителствените сили. Миналият октомври Ердоган заяви, че турската армия започва “антитерористична” операция в Идлиб, която дори ще бъде подкрепяна от ВВС на Русия. На практика “операцията” се сведе до това, че ислямистите от Ан Нусра чинно се оттеглиха от някои погранични територии, за да могат турските сили да заемат нови позиции срещи кюрдския анклав Ефрин. Ако се съди по изявленията на Ердоган, в които той нарича Башар Асад “терорист”, изглежда няма и солидно споразумение да признае сегашната власт в Дамаск.

В края на миналата година попитах изпълняващата длъжността посланик на Сирия в България Надра Саяф каква е позицията на правителството относно ролята на Турция в сирийския конфликт. Отговорът ѝ бе, че надеждите са да бъде постигнато някакво споразумение между Москва и Анкара, което да привлече Турция към “добрата” страна. Дамаск наистина се намира в положение, в което може само да се надява геополитическите и регионални съперничества, разчистващи сметки на територията на страната, някак си да бъдат решени на международно ниво. Доколкото обаче международните фактори, включително Русия, си имат свои собствени планове и амбиции, не е задължително това решение да е 100% в полза на Сирия.

Русия има очевидна стратегическа полза да спомага за разширяването на оформилата се пропаст между Турция и САЩ, която става все по-дълбока след опита за преврат срещу Ердоган. Засилването на ролята на регионален брокер на Москва обаче върви и със съответните дози (гео)политически цинизъм – сваленият от Турция самолет и убитите руски военни са останали в миналото, твърденията на руски военни и медии за това как Турция търгува с ИДИЛ и подкрепя джихадисти са забравени, търговията между страните е възстановена и дори включва продажба на модерни ПВО системи.

Решението на Русия да изтегли контингента си от Ефрин и да позволи на Анкара да използва сирийското въздушно пространство, като по този начин да даде зелена светлина за турското нахлуване, също е плод на такава хладнокръвна пресметливост. Това решение също така не е свързано толкова с кюрдите, колкото е реакция на необмислените намерения на САЩ за оставане в Сирия. Както и да се развият нещата, Русия ще има изгода. Ако САЩ се застъпят за кюрдските си съюзници, това ще отчужди още повече Турция. Ако клекнат пред натиска на Ердоган ще изглеждат слаби, а предадените кюрди няма да имат особен избор освен да приемат каквото и да е предложение от Дамаск.

Казусът Ефрин

След началото на турската офанзива про-правителствени медии вече няколко пъти пускат информация за предложения Дамаск да върне контрола си над Ефрин в замяна на защита срещу Турция. Подобни слухове са се появявали и при предишни ескалации на боевете в региона и досега не са били официално потвърждавани. В момента Ефирин и кюрдския квартал в град Алепо са изцяло зависими от доставки от правителствените територии и служат за разменна монета за про-правителствените анклави в градовете Камишли и Хасака, намиращи се насред контролираните от кюрдите територии в Рожава. Евентуално предаване на Ефрин може да наруши този баланс, освен ако не е част от договорена размяна на територии с кюрдите – макар че е много малко вероятно двете страни да се съгласят на подобно нещо.

Дамаск осъжда турската инвазия като нарушение на суверенитета на страната, с такива изявления излезе и Иран. Сирия обаче не изпълни нереалистичните си закани да сваля турски самолети, бомбардиращи Ефрин. За сметка на това позволи през правителствените територии към анклава да се придвижат лековъоръжени кюрдски подкрепления. Дамаск разбира се няма нищо против потенциалните му противници да се избиват и изтощават взаимно. Освен това с кюрдите има шанс за споразумение, докато евентуалната турска окупация на тези територии може да се превърне в постоянна. Начинът, по който Турция се е разположила в Ал Баб и околните територии, където променя демографската картина и обучава верни полицейски и военни сили, подсказва, че не планира да се изтегли скоро – или изобщо.

Как ще се развият нещата отсега нататък зависи както от резултатът от боевете, така и от реакцията на САЩ. Кюрдите са се доказали като способни бойци, особено когато защитават домовете си, така че едва ли ще бъдат лесна плячка. Същевременно турската армия и съюзниците ѝ успяха да овладеят Ал Баб и няколко други града само след като ИДИЛ решиха да се изтеглят.

Хем така, хем иначе

Засега Вашингтон дава противоречиви сигнали, които изглеждат като израз на слабост и нерешителност, и едновременно с това отчуждават още повече както Турция, така и кюрдите. Макар да порицават действията на Турция, които “разсейват” усилията за доунищожаване на ИДИЛ, Белия дом и Държавния департамент призовават Ердоган не да спре операцията, а да се стреми да избягва цивилни жертви. Същевременно Пентагонът отрече спекулациите, че създаването на нови гранични сили може да бъде преразгледано. Ако Вашингтон се надява конфликтът да се ограничи до Ефрин, това е меко казано нереалистично. Ердоган ясно е завил намерението си прогони YPG и SDF  от град Манбидж. Възможно е и YPG в Рожава да започнат на своя глава офанзива срещу про-турските сили, което неминуемо ще замеси и американските военни – макар че в момента много от силите на кюрдите са заети да отблъскват нова офанзива на ИДИЛ на Изток, започнала случайно или не паралелно с турската операция в Ефрин.

Възможен е и вариант, в който САЩ решават, че кюрдите не са им нужни за контрола над източния бряг на Ефрат, и се съгласяват Турция да направи мечтаната “зона за сигурност”, окупирайки кюрдските територии. Подобен ход вероятно би имал опустошителни последици за позициите на САЩ в региона, но в крайна сметка текущото състояние на Близкия Изток до голяма степен се дължи на действия, постигнали точно обрания на желания ефект.

Инвазията в Ирак през 2003 г. създаде възможност архиврагът на Саудитска Арабия и САЩ Иран да разпространи влиянието си повече от всякога; опитите на Турция да смаже кюрдите ги превърна в значима военна сила и направи каузата им международно достояние; стремежът да бъде свален Асад циментира управлението му и отвори възможност на Русия да засили влиянието си в региона до нива, невиждани от времената на СССР. Така че дори най-нелогичните решения не трябва да бъдат изключвани като вероятност.

Освен доминиращата роля на цинизма и спорадичната глупост в геополитиката, ситуацията със сирийските кюрди е нагледна демонстрация на абсолютното лицемерие в международните отношения. Турция може да си позволи да нарича кюрдските борци за свобода “терористи” и да ги приравнява с ИДИЛ, защото и САЩ официално са включили ПКК в списъка с терористични организации – не задължително защото са такива, а за да се съобразят с лобирането от страна на важният си съюзник Анкара. По подобен начин Вашингтон счита за терористи и “Хизбула”, които през последните години също се отличиха като ефективни борци срещу Ал Кайда, ИДИЛ и други екстремисти, но остават основна заплаха в очите на друг ключов съюзник – Израел.

Ердоган не само използва джихадистки главорези и окупира територии на съседни държави – той срина цели кюрдски градове в югоизточната част на Турция, хвърли в затвора десетки хиляди журналисти, общественици, съдии, юристи и опозиционни лидери, наложи бутална цензура върху медиите и социалните мрежи. На този етап той е отговорен за поне също толкова – а вероятно и повече – грехове срещу международното право, човешките права и демокрацията, колкото Асад, Кадафи или Садам. Но за него няма санкции, резолюции на ООН и международни коалиции за “смяна на режима”.

Така че кюрдите не могат да очакват кой знае какво от “международната общност” освен беззъби декларации някоя друга статия, порицаваща тиранина Ердоган. Ще трябва да разчитат най вече на собствените си сили, за да предотвратят поредната трагедия за народа си и да докажат, че заслужават да бъдат включени в бездушните калкулации на “големите”.

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар