Виктор Орбан загуби изборите в Унгария. Ужасното дете на през последните 16 години, бившият либерал, превърнал се в непреклонен стълб на „консервативния интернационал“, призна поражението си в неделя. Той беше свален от Петер Мадяр — някогашен съюзник, който се отцепи от управляващия „Фидес“ преди няколко години. Новата партия на Мадяр „Тиса“ („Партия за уважение и свобода“) е типична дясноцентристка, проевропейска формация, но успя да спечели 138 от 199 места в парламента, осигурявайки си по този начин необходимото мнозинство от две трети за промяна на конституцията. От 2010 г. насам, когато „Фидес“ спечели мнозинство от две трети, описано тогава като „революция в изборните урни“, никоя политическа партия не е постигала толкова съкрушителна победа на унгарски избори.
Поражението на Орбан има последици отвъд малката Унгария. Взети заедно с катастрофалните рейтинги на одобрение на Тръмп и неуспешния референдум на италианската министър-председателка Джорджа Мелони миналия месец, те загатват за глобална умора от десния популизъм и нарастващата токсичност на „марката“ Тръмп. Успоредно с това се наблюдава и едно евентуално свързано явление: тенденцията на „постлиберализма“ от последните години изглежда излиза от мода в интелектуалните среди. В Будапеща Орбан се стремеше да изгради собствен инкубатор на консервативната мисъл. Беше създадена нова мрежа от мозъчни тръстове, издания и стипендии с цел да подхранва мислители от дясно. В море от „глобалистки либерализъм“ Унгария щеше да служи като бастион на консервативната свобода, необременена от истеричните диктати на „Уоук“ идеологията. Но какво постигна всичко това в действителност, освен да придаде бледа интелектуална обвивка на оплакванията срещу шоута с драг кралици? Проблемът е, че за залагаше изцяло на отрицанието. Нямаше собствено позитивно послание. В това отношение това не се различаваше особено от руската пропаганда, с която има много допирни точки: не че няма сериозни проблеми със западния либерализъм, а по-скоро че нито Путин, нито — както се оказа — Орбан, предлагат привлекателна алтернатива. Засега изглежда, че катастрофалното президентство на Тръмп е на път да вдъхнови либерален ренесанс и да накара голяма част от света да се втурне в прегръдките на глобалистките елити с молба да бъде приет обратно.
Но да се върнем към Унгария. Предизборната кампания преди вота в недвля беше особено ожесточена. Тя беше белязана от обвинения в чуждестранна намеса, предполагаем саботаж на газопровод в Сърбия и изтичане на лични телефонни разговори. Водещата тема на нападателната „Тиса“ обаче беше антикорупцията. Мадяр проведе доста стандартна антикорупционна кампания — изпитана, но ефективна тактика за сваляне на дългогодишни режими. Тази формула е особено позната за тези от нас, които изучават Централна и Източна Европа. Но това, което е ефективно за спечелване на избори, не винаги се е превръщало в ефективно управление. Всъщност антикорупционните кампании често се превръщат в инструменти за корупция, веднага щом партията им дойде на власт. Падането на съюзника на Орбан Никола Груевски в Северна Македония беше един от най-ярките примери. Министър-председателят Груевски беше свален от лявоцентристката СДСМ, ръководена от Зоран Заев, който обещаваше край на корупцията. Страната дори откри специална служба за корупционни дела през 2015 г., а нейните прокурорки-жени бяха удостоени с ласкави отзиви в западните медии, оприличаващи ги на „Ангелите на Чарли“ в борбата с престъпността. И какво се видя, след като дойде на власт, СДСМ се оказа зашеметяващо корумпирана; дори „Ангелите на Чарли“ в крайна сметка бяха замесени в злоупотреби. И кой може да забрави прочутия антикорупционен поход на сръбския лидер Александър Вучич, на чиито плещи партията му дойде на власт през 2012 г. и който определяше най-ранните му години начело на страната? Днес е смешно да си представим, че Вучич изобщо е могъл да се представя за искрен глас срещу корупцията.
Но не казвам това, за да помрачя нечията радост. И аз изпитвам облекчение, че Орбан загуби. Но последиците са многобройни и все още не сме ги осмислили напълно. Осъзнавам ясно, например, че това е много лоша новина за лидера на босненските сърби Милорад Додик и президента Вучич. Орбан беше техният шампион, техният мост към Тръмп, техният голям маджарски брат отвъд границата, който можеше да демонстрира тежестта си в международната арена по-ефективно от тях. Кого си има сега Додик? А Вучич? Поне в Европа те са сами. От особен интерес е съдбата на продажбата на НИС — Нефтената индустрия на Сърбия, мажоритарно собственост на „Газпром“ — на унгарската мултинационална петролна и газова компания МОЛ. Цялата сделка изглежда зависеше от уникалната способност на Орбан да действа като мост между Вашингтон, който е наложил санкции на НИС, и Русия, която продава мажоритарния си дял в него. С изчезването на Орбан от сцената статутът на тази сделка е неясен.
Но може би днес не е денят да се тревожим за всичко това. Може би днес е просто ден за припомняне, че нещата могат да се променят.
About The Author
