Каквото се очакваше да се случи, се случи. Без никаква изненада премиерът на Сърбия и лидер на управляващата Сръбска прогресивна партия Александър Вучич спечели президентските избори още на първия тур. При това го направи по-убедително дори от най-смелите предварителни прогнози, които му даваха предимство на гласовете около 53-54 процента от гласувалите. Официалните резултати все още не са известни, но двете социологически агенции, които следяха изборния процес, дадоха резултат около 55 на сто, само с няколко десетици разлика. Дори авторитетната британска агенция Ройтерс в първите часове след края на изборния ден в първото си съобщение за изхода от надпреварата съобщи, че премиерът Вучич печели още на първия тур с 58 на сто от гласовете. Вероятно това е дало основание на самия Вучич, който прекара нощта след избора в централата на СПП, да сподели лаконично, че „получаваме повече, отколкото очаквахме”.
Процент нагоре или процент надолу, това за статистиката едва ли има някакво значение. Конституционното изискване за победа на първия тур -петдесет процента плюс един, е изпълнено. Статистиката обаче е едно, но личното политическо его на Вучич е съвършено друго. За него беше от изключително важно значение да победи на първия тур, да победи с разлика, да получи гласовете на всички етноси в страната, за да потвърди пред себе си, пред политическите елити в Белград и пред международния фактор, че той е единствената алтернатива за стабилна Сърбия на реформите по европейския ѝ път. Че няма друг, който да му оспорва националното лидерство, и по начин, който не търпи сравнение с предишни подобни примери.
Ако искаме да сме искрени, подобно желание повече намирисва на автократизъм, да не кажа по-силна дума, но какво да се прави, това са балканските нрави, а няма да съм първият, който ще сложи в една кошница регионални лидери като Вучич заедно с Виктор Орбан от Унгария, Никола Груевски от Македония, Реджеп Ердоган от Турция, а защо не и нашия Бойко Борисов. За всички тях властта е всичко, всяка следваща изборна победа ги опиянява още повече, в името на властта са готови на всичко, а евентуалното поражение е приемане като лична и световна трагедия. Пример – Груевски в Скопие… Затова се осмелявам да кажа, че за Вучич убедителната победа на 2 април бе толкова важна, колкото е успехът на референдума след две седмици в Турция за Реджеп Ердоган.
Самият Вучич не скри задоволството си от победата, наричайки я „чиста като сълза”. В изявлението си след оповестяването на предварителните резултати в централата на СПП той се похвали, че е получил с 12 процента повече гласове, отколкото останалите десет кандидати, взети заедно. Както се и очакваше, втори с около 15 процента е доскорошният омбудсман на Сърбия и правозащитник Саша Янкович, издигнат от гражданско сдружение, а трети с около десетина процента е Лука Максимович, станал известен с псевдонима Любиша Прелетачевич-Бели, за когото по време на предизборната кампания се написаха повече текстове, отколкото за всички останали кандидати за президент, взети заедно.
Циркът с неговата нестандартна и антисистемна кампания продължи и в следизборната нощ, след като още преди Вучич да се удари в гърдите и да се похвали, че инкасира „победа, чиста като сълза”, Бели обяви, че той е победител в изборите с 67 на сто от гласовете, почерпи своите приятели и симпатизанти със сарми от една огромна тенджера и ознаменува „победата” с мощна заря.
Любопитни са резултатите на бившия външен министър на Сърбия, ротационен председател на Общото събрание на ООН и кандидат за генерален секретар на световната организация Вук Йеремич. На него агенциите му отреждат 5,7 на сто – достатъчно малко, за да се нареди сред губещите, но достатъчно много, за да не го отказва от политиката в родината му. Според самия Йеремич голяма доза вина за този нисък резултат имат и медиите, близки до Вучич, които са „сатанизирали” семейството му, обвинявайки съпругата му, че е начело на клан, който се занимава с разпространение на наркотици.
Петпроцентовата граница обаче не успя да надхвърли някогашният политически ментор на Вучич – радикалът Воислав Шешел. Хагският затворник с все още непроизнесена присъда вероятно се е надявал на повече, но очевидно е, че неговият открит и яростен радикализъм и национализъм вече не пали сърбите, както в началото на 90-те години на миналия век. Днешна Сърбия вероятно предпочита по-мекият вариант на национализъм, демонстриран от Вучич, прикрит зад проевропейските му лозунги и реформаторските му обещания. Това не значи, че сърбите забравят откъде тръгна политическият път на 47- годишния досегашен премиер, който ще е новият президент след 31 май, когато изтича мандатът на досегашния – Томислав Николич. Любимото политическо дете на Шешел – Саша Вучич, навреме усети, че директният национализъм и радикализъм вече не са на мода и им обърна гръб. И ето го – начело на властта в Белград, с изборна подкрепа, която му дава пълномощия за промени.
„…Огромното мнозинство в Сърбия е за продължаване на процеса, да продължаваме по европейския ни път, като поддържаме традиционното си приятелство с Русия и Китай”, заяви победителят в словото си след изборите. Кратко и ясно, но и многозначително. Първият, който в Туитър поздрави Вучич с победата, бе австрийският външен министър Себастиян Курц. Малко след него, пак там, в социалните мрежи, еврокомисарят по регионалната политика и разширяването на ЕС Йоханес Хан приветства убедителната победа на Вучич и изрази надежда, че „с новия президент сътрудничеството ще продължи като между приятели и колеги по пътя на приемането на Сърбия в ЕС”. „Сърбия и ЕС- по-добри заедно”, написа още Хан, а сръбските медии не пропуснаха да отбележат, че той е първият официален представител на Брюксел, който честити на Вучич.
От друга страна, сегашният държавен глава Томислав Николич изрази надеждата си, че неговият наследник начело на ръководството на Сръбската прогресивна партия Александър Вучич ще следва пътя, очертан от Николич. Все още действащият държавен глава минаваше за „човека на Москва” в Белград, та, за даде знак, че ще следва линията му, само пет- шест дни преди деня на вота Вучич отиде в Москва, срещна се с Путин, заговори му директно на руски, получи гаранцията му, че обещаната военна техника ще пристигне много скоро в Сърбия, в това число и самолетите МиГ -29. По този повод политологът Димитър Бечев написа във Фейсбук, че ако миналата година, когато Вучич убедително победи на парламентарните избори, това бе оценено като „победа на ЕС над Русия в Сърбия”, то сега новият успех на Вучич може да се приеме и като реванш на Путин.
При положение, че сърбите вече добре познават стила на политическо поведение и действие на Вучич (все пак той е премиер на страната от 2014 година, а преди това беше вътрешен министър), големият въпрос, който ги мъчи сега, е как ще се чувства той в тесните дрехи на президентските пълномощия. Хайде, ще назначи за премиер някоя марионетка, която да го гледа в устатата и да го слуша, но по-нататък? Мераклии – колкото искаш, а най-изявеният от тях е коалиционният партньор на Вучич в парламента и в правителството, лидерът на социалистите Ивица Дачич.
Макар че, ако питате мене, в новата ситуация на убедителна подкрепа Вучич може и да се откаже от неговите услуги, най-малкото, защото Дачич е своенравен, има характер, езикът му е остър, пък и парламентарната подкрепа от страна неговите социалисти не е за пренебрегване. Но сърбите казват, че където е Вучич, там е и властта, да не му берем грижата. Колко му е с това парламентарно мнозинство зад гърба си да промени конституцията и да си връчи повече права като държавен глава. Досега в своята политическа кариера Александър Вучич показва, че умее да изгражда представата за себе си като патриот, който знае накъде и как да води Сърбия. Е, да видим как ще я подкара сега – когато стана и президент…
