Време е за четене на Гео Милев и на поемата му „Септември“

Време е за четене на Гео Милев. Време е за припомняне на неговата поема „Септември”. Грешно е да се мисли, че тя е свързана само със Септемврийското въстание. В нея е сянката на Първата световна война. Сянката на надтериториалност. Дори оттенък на гръцка трагедия. В нея е въплътен образът на гнева.

Гео Милев е поет експресионист, който отдавна е надхвърлил териториално и творчески меосторождението си. Превеждан е на множество езици. Той самият е владеел 4 езика, живял е в Англия и Германия. Интелектуалец, творец и ерудит. С болезнено и безкомпромисно чувство за справедливост и пламенна емоционалност. Създал е запомнящи се творби и ценни преводи от световната литература и драматургия. И всичко това за само 30 години. Толкова негови и толкова наши.

Но поемата „Септември” остава най-отчетливия връх в изразителността му, както и неговата лична Голгота. Почти 100 години след нейното написване тя трябва да се чете отново, но вече и през призмата на днешните политически и психологически параметри. През призмата на неутихналия или новозараждащия се гняв.

Експресионизмът на Гео Милев не трябва да се бърка с последвалия във втората половина на 20-ти век политически реализъм. При експресионизма въобще и типично Гео Милевия експресионизъм, поетът изразява своето виждане, отношение и очакване от събитията. Те не са предадени еднозначно, а субективно. Без задължителна правдоподобност, а по-скоро с визия, лична емоция и въображение.

Днес тази картина отново е на прага. В мислите. В страховете. Насън и наяве. Уж далеч във време и пространство, а всъщност близо. Хъркаща във волята на „С хиляди ножа прободен народ – затъпен, унижен, по-нищ и от просяк, останал без мозък без нерви – въстана из мрака тревожен на своя живот.”

Защо днес? Защото именно днес отново е времето, в което „ний не вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои.” Защото днес гневът отново е в зъбите. Дали и доколко е правилно насочен и дали и доколко виновниците са идентифицирани, това историята ще прецени. Но днес отново кръвта кипи и „нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба”. Днес, когато не Бог, а човекът причини недоверието в единството с Божието. Недоверието и нечуването. Защото днес „Глас народен – Глас Божи” не е вяра. И въпросът отново е „кой излъга нашата вяра”.

Септемврийското въстание трябва да се помни като история, като урок, като въпрос или отговор. Всичко трябва да се помни заради и въпреки това дали е добро или лошо. Защото независимо от личната, отправната или презпоколенческата гледна точка, родовата близост с „хиляди маса народ; хиляди вери – вяра в народний възход, хиляди воли – воля за светъл живот, хиляди диви сърца – и огън във всяко сърце,” е жива и изисква респект. Защото забравата на миналото води или до неговото повторение, или до липсата на бъдеще.

Днес гневът отново е в живота ни и животът ни е в гнева. Гневът е все толкова първичен въпреки уж напредналата цивилизация, но и все така примесен с първосигнален страх. Тъмен и тежък. Личен или внушен. Отново „бясно захласната заудря в душите тревожна камбана – удря, бие, звъни… Нощта падна тъй ниско – глухо и страшно заключена от всички страни”. „О, нощ на безименни тайни! – и тайни, и явни:” Но ако и когато се чете Гео Милев, гневът се превръща от тъмнина в закономерност, от страх в правопораждаща идея. Но ако и когато се чете Гео Милев, той със своята поезия застава като нощна камбана на входа и изхода на народния гняв. Дава му име, посока и представа.

Затова днес е време за поезия. Затова е време за „Септември”. Защото ние днес, които имаме своите Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров … Чийто висок глас се чува от миналото и звучи все така актуално. Ние днес, благодарение на тях тогава, получаваме, облагородяваме и засилваме своите сетива. Своето право на гняв и своята справедливост. Своето доказателство, че ни е имало. Своите отговорности на хилядите души народ, който трябва да опази своите хиляди вери и хиляди воли. За да ни има и занапред.