Преди петнадесет години, на 15 февруари 2003 г., светът каза “Не на войната”. Между 10 и 15 милиона души, в стотици градове и десетки държави по целия свят, излязоха с един и същи лозунг и отправиха едно и също искане на безброй различни езици. Войната срещу Ирак бе на хоризонта, а Вашингтон и Лондон бяха на практика сами в лъжливите твърдения, че Багдад е натрупал големи запаси от оръжия за масово унищожение.
Гледайки последствията от тази война днес – Ирак все още е в пламъци и в целия регион бушуват войни, става явна нуждата да помним.
През 2002 и началото на 2003 г., докато “Глобалната война срещу терора” на Джоржж Буш-младши опустошаваше Афганистан, Вашингтон работеше да получи подкрепа за война срещу Ирак. Трябва да помним как мейнстрийм медиите послушно се приравниха – или с нетърпение се включиха – в пропагандата, произвеждана от политическите фабрики на Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд. Най-влиятелните издания като The New York Times и The Washington Post предвождаха тази процесия, опитваща се да легитимира фалшивите предсказания как иракчаните ще посрещат щатските войници с цветя и бонбони, както и още по-фалшивите твърдения за доставки на уран от Нигер или на алуминиеви тръби, които могат да се използват “единствено” за ядрени оръжия.
Някои хора от либералните среди и независимите медии също сътрудничеха за това. Патрик Тайлът от NYT (който въведе понятието “нова суперсила”, за да опише масовите демонстрации на 15 февруари), години по-късно призна за “огромната измама, отговорността, която споделяме всички”. По думите му “военно-промишленият комплекс има аналог в пресата – медийно-промишлен комплекс”.
Буш посочи Ирак като част от неговата “ос на злото”, твърдеейки, че тази стана, заедно с Иран и Северна Корея “се въоръжават с цел да заплашат мира по света”. Само десет дни преди огромните международни протести тогавашният държавен секретар Колин Пауъл излъга пред Съвета за сигурност на ООН и пред целия свят за “оръжията за масово унищожение”. Директорът на ЦРУ Джордж Тенет седеше мълчаливо зад него с каменно изражение. В деня преди протестите инспекторите по ядрените оръжия към ООН заявиха директно на Съвета за сигурност, че са видели доказателства за наличието на такива оръжия. Трябва да помним, че ООН отказа да подкрепи войната и вместо това зае позиция в съответствие с международните протести.
Както ясно си спомнят милиони иракчани, около месец след протестите бомбардировачите на САЩ се появиха в небето над Багдад, носейки унищожение за големия модерен град и за изстрадалото му от санкции население. Беше започнала операция “Шок и ужас”. Трябва да помним как свалянето на иракското правителство, разформироването на армията и унищожаването на гражданската администрация на страната постла пътя за години на военна окупация, налагане на контролирана от САЩ политическа система, основана на религиозно разделение, и за 15 години на смърт и опустошение за иракския народ. Трябва да помним, че стотици хиляди иракски цивилни лица, вероятно общо над един милион, загинаха по време на войната и окупацията. Като това дори не включва стотиците хиляди, които вече бяха загинали в резултат на 12-те години на брутални санкции, които ги предшестваха.
Трябва да помним не само защото имаме огромен дълг към народа на Ирак.
Трябва да помним, защото целите на тази война са в сила и днес: разширяване на военното господство на САЩ, контрол над петрола и тръбопроводите, изграждане на империя от военни бази. И защото бушуващите днес войни в целия Близък Изток произтичат от инвазията в Ирак.
Трябва да помним, че предприетата от Буш окупация на Ирак доведе до възхода на ИДИЛ. Терористичната организация покълна в Кеймп Бука, един от безбройните щатски военни затвори, в които бяха държани хиляди иракчани. През 2004 г., когато се разрази скандала с изтезанията в друг от тези затвори – Абу Гариб, в Ирак имаше 140-хилядна окупационна войска. Трябва да помним как се опитвахме да сложим край на “Глобалната война срещу терора”, която се разпростря извън Афганистан и Ирак, за да погълне Йемен, Либия, Сирия и не само. Дронове, въздушни удари и операции на спецчасти заместиха огромния брой войници на терен, но трябва да помним, че войните и убийствата продължават.
Гражданската война в Сирия се превърна в арена на регионални и глобални борби, включващи многобройни конфликти: Саудитска Арабия срещу Иран, Турция срещу кюрдите, Съединените щати срещу Русия, Израел срещу Иран, САЩ срещу Турция и др. Битките се водят за ресурси, военни бази и разрастване на влиянието, но всичките имат помежду си едно общо нещо – умирането е оставено основно за сирийците. Вашингтон продължава да ескалира заплахите си срещу Иран и Северна Корея. Докато защитаваме правата на бежанците, бягащи от тези войни, трябва да помним, че най-важното нещо е да работим за предотвратяване и прекратяване на войните, които създават бежанците на първо място.
Не можем да си позволим да оставим зад гърба си уроците от Ирак. Многомилионният световен протест през февруари 2003 г. не успя да предотврати войната. Той обаче е част от причината, че не сме във война с Иран, освен това научи едно поколение, че глобалният протест е реално възможен. Той вдъхнови актове на бунт и съпротива по целия свят. Днешните войни не изглеждат точно като иракската, а бъдещите протести няма да изглеждат точно като този през 2003 г. Но докато градим новото движение за мир, е нужно да ги помним.
Филис Бенис е директор на проекта Нов интернационализъм към Института за политически изследвания, автор на “Наръчник за разбиране на ИДИЛ и новата глобална война срещу терора”.
About The Author
