Стивън М. Уолт, Foreign Policy
Представете си, че се намираме в 1948 г. и Йосиф Сталин предлага на САЩ сделка, която ще спре усилията на СССР да разработи атомна бомба за 15 години. Представете си, че като част от тази сделка той се съгласява инспектори от ООН да влязат в СССР и да наблюдават всички ядрени съоръжения. Представете си, че тези инспектори биха могли да проверяват и други съветски съоръжения при условие, че имат основателни причини да смятат, че в тях се извършват забранени дейности. Представете си, че за да подслади още повече предложението си, Сталин казва, че ще предаде голяма част от обогатения уран, който СССР вече е натрупал, оставайки с количества, които са далеч под необходимите за производство на бомба. Какво иска в замяна? Само някои икономически отстъпки, които да помогнат за възстановяването на опустошената от войната съветска икономика.
Представете си, че отправяйки това предложение, Сталин настоява да запази капацитета за обогатяване на уран за мирни приложения (като реактори за електричество или медицински цели). Да предположим, че Сталин също така дава да се разбере, че няма да изтегли Червената армия от Източна Европа или да спре да се опитва да разпространява комунизма в други части на света. Студената война би продължила, но Съветският съюз не би бил ядрена държава докато споразумението остава в сила.
Разбира се е трудно да се повярва, че това би могло да се случи тогава. Но ако беше се случило, можем да се обзаложим, че Хари Труман, Джордж Маршал и другите лидери на САЩ биха го приели. При смъртта на Сталин през 1953 г. пък Дуайт Айнзенхауер и Джон Фостър Дълес щяха да направят и невъзможното, за да запазят такава сделка, ако тя съществуваше. Причината за това е очевидна – подобно споразумение би спряло създаването на съветска атомна бомба поне до началото на 60-те години и би направило много по-малко вероятно Москва да изненада с демонстративен тест (както реално се случва през 1949 г.). Най-малкото подобно споразумение би осигурило по-ранно предупреждение, ако СССР реши да го отхвърли и да поднови надпреварата за създаване на бомба.
Този противоречащ на реалните факти сценарий, разбира се, е почти невъобразим. Въпреки това той може да послужи да разберем колко странна, късогледа и нереалистична е подновената кампания срещу ядрената сделка с Иран. Защото всъщност Иран се съгласи на същите условия като описаните в хипотетичния сценарий по-горе. Така Техеран премахна възможността да се превърне в държава с действащи ядрени оръжия за поне 15 години напред. Въпреки, че тази сделка до голяма степен дава предимство на САЩ и е в полза на основните им регионални съюзници, критиците във Вашингтон се опитват да я отстрелят.
Поредният напън на кампанията им бе неискрената и пълна с неверни твърдения реч на щатския посланик в ООН Ники Хейли в Американския предприемачески институт. Тази реч е полезна в един смисъл: тя осигурява удобно обобщение на всички фантасмагорични и подвеждащи аргументи, които твърдолинейните опоненти на споразумението са измислили след подписването му. За съжаление речта посланика не дава нито точно описание на споразумението, нито на сегашното му състояние, и още по-важно – на интересите на САЩ.
Наред с другите неща Хейли твърди – погрешно – че сделката „е дала на Иран каквото иска предварително, в замяна на преходни обещания да изпълни каквото ние искаме”. Истината обаче е точно обратната: Иран предаде обогатения уран, унищожи 13 хил. центрофуги, демонтира реактора в Арак, позволи на ООН да монтира устройства за наблюдение, приложи допълнителния протокол на Споразумението за неразпространение на ядрени оръжия и редица други мерки – всичко това преди САЩ или някой друг да са започнали да вдигат санкциите.
Хейли също така твърди, че Иран е виновен за „многобройни нарушения” – лъжа, изобличавана от факта, че правителството на САЩ и Международната агенция за атомна енергия (IAEA ) многократно са потвърждавали, че Иран спазва споразумението. Техеран наистина надвиши договореният 130-тонен лимит за тежка вода на два пъти (с по по-малко от тон) и бързо коригира отклонението, когато проблемът бе посочен.
Хейли повтори обичайните неоконсервативни опорни точки за „дестабилизиращите” действия на Иран в региона – които никога не са били част от споразумението и впрочем са причина да сме благодарни, че сделката предотвратява създаването на иранска атомна бомба. Тя също така развя плашилото на предполагаеми „необявени обекти”, които IAEA не е проверила.
Според извратената логика на Хейли, няма начин да знаем дали Иран спазва споразумението, без да сме инспектирали всяка лаборатория, военна база, джамия, хотелска стая, родилни отделение и козарска колиба в цялата страна.
По-лесно е да отправяш фалшиви обвинени, отколкото да представяш истината, което прави проверката на твърденията на критиците на сделката безкрайно и изтощително занимание. Други материали, разобличаващи речта на Хейли можете да прочетете тук, тук и тук.
Когато фактите и логиката ги опровергаят, опонентите на споразумението възраждат мита за „по-добра сделка”. След като не успяха да спрат преговорите по време на Обама, сега те твърдят, че десертификацията на сделката ще е първа стъпка към убеждаването на Иран и другите страни по споразумението да се съгласят на съществени ревизии или нови ограничения.
Както е писано и преди, тези надежди са напразни, дори смехотворни. Противно на твърденията на ненадеждни източници в някои медии, останалите страни подписали споразумението остават силно ангажирани с него и искат то да не бъде пипано – дори и да им се иска Иран да промени поведението си в някои други области. Още по-важно – това виждане погрешно приема, че САЩ имат неограничени лостове за влияние върху Иран, и че твърдостта магически ще произведе по-добра сделка. Този подход „приеми или се махай” бе пробван от 2000 до 2012 г., в който период Иран увеличи центрофугите за обогатяване на уран от нула до 12 хиляди. Чак след като Съединените щати показаха готовност да се съобразят с някои от „червените линии” на Иран, това ги накара да променят курса. Същата логика остава вярна и днес.
Ако оставим детайлите настрана, централната същност на сделката остава ясна и очевидна, и никакво съмнително адвокатстване не може да я измени. Съществуват само три реалистични резултата, които могат да се очакват. Първата възможност е сделката да остане в сила и (в идеалния случай) да се води конструктивен диалог с Иран по темите, по които интересите ни се различават, както и по тези, по които могат да съвпаднат. Докато подписалите страни продължават да спазват разпоредбите на споразумението – и Иран го прави, въпреки инсинуациите на Хейли – Техеран няма да има бомба и САЩ и съюзниците им ще могат да се чувстват по-сигурни.
Втората опция е да се позволи споразумението да се срине, като по този начин се премахнат ограниченията за иранската ядрена програма и страната да остане свободна да разработва атомна бомба ако желае. Имайте предвид, че ако САЩ убият сделката и „ястребите” във Вашингтон продължат да говорят за смяна на режима, това ще заздрави позициите на хардлайнерите в Техеран и ще увеличи стимулите на страната да има някаква възпираща сила. Това ще направи влизането на Иран в ядрения клуб по-вероятно. В крайна сметка втората възможност означава ядрен Иран.
Ако този резултат не ви харесва, винаги има трета възможност: превантивна война. Да, точно това, което САЩ и страните в Близкия Изток се нуждаят в момента – нова война. Не стига, че още се борим с Ислямска държава, Сирия все още е раздирана от конфликти, а Йемен се срива под натиска на екстремизма, болестите и саудитската бомбена кампания. Това е просто перфектен момент да започнем война и с Иран, и така да предизвикаме иранско отмъщение – или директно, или чрез проксита като Хизбула.
Разбира се за никого не е изненада, че хората, които продължават да се опитват да разрушат споразумението, са предимно същите, които многократно призовават за военни действия срещу Иран. И познайте още какво? В голямата си част това са същите стратегически генни, които ни обясняваха, че свалянето на Саддам Хюсеин ще бъде лесно и евтино, и ще трансформира Близкия Изток в море от лъскави про-американски демокрации. Честно казано е удивително, че подобни хора все още биват приемани сериозно (да не забравяме, че те постоянно грешат и за много други неща). Но и никой не е казвал, че политическата система на САЩ е добра в търсенето на отговорност на хората.
Но все пак може и да има нещо положително в гамбита на Хейли и останалата част от тази измамническа кампания. Подобно на други „решения” на Тръмп (например програмата за помощ на млади имигранти, за която бе обявено, че се прекратява, но после бяха дадени шест месеца на Конгреса да търси алтернатива), в речта на Хейли не се казваше, че САЩ трябва да се изтеглят от иранската сделка. Тя се опитваше най-вече да рационализира твърдението, че Иран не спазва споразумението. Отказът от сделката е стъпка, която президентът Доналд Тръмп много, ама много иска да направи, независимо какво му обясняват висшите външнополитически съветници. На практика действията на Белия дом означават, че и този въпрос ще бъде изцяло прехвърлен към Конгреса.
Трябва да се помни, че нуждата да се „сертифицира” иранското изпълнение не е част от самото споразумение. Това изискване бе наложено от Конгреса, когато сделката бе одобрена от Барак Обама. Декларирането, че Иран не се съобразява с резолюциите (без да се взема предвид какви са фактите) само връща въпроса до сградата на Конгреса. И тук става интересно – дали на този етап Конгресът би поел отговорността за торпилирането на сделката?
Не е сигурно, че биха го направили. През последните 20 години сенатори и конгресмени успяват да спечелят много евтини политически точки като подкрепят анти-ирански резолюции, санкции и други текстове. С това те най-вече целят да демонстрират колко са твърди и да удовлетворят постоянния натиск от страна на израелското лоби (и вероятно саудитското). Това е лесно да се прави, когато действията им нямат реални последствия. Директното прекратяване на споразумението обаче би означавало, че Конгреса налага политика, която или би довела до това Иран наистина да се сдобие с ядрена бомба, или до ситуация, в която САЩ ще трябва да почнат война, за да предотвратят това. Дали някой в Конгреса наистина ще иска да поеме отговорност за който и да е от двата резултата, докато е напълно изложен пред очите на обществото? Иронично, съпротивата в Конгреса може в крайна сметка да запази сделката с Иран.
Теоретично би било за предпочитане повече хора в Конгреса да осведомени, принципни, реалистични и отворени за идеи по отношение на външната политика, както и по-склонни да се противопоставят на изпълнителната власт по големи международни въпроси. Но в конкретния случай, и като се има предвид колко различни сили са намесени, обичайната безгръбначност и гоненето на личен интерес ще свършат работа.
Стивън М. Уолт е професор по международни отношения в Харвардския университет
