Майкъл Аксуърти, Foreign Policy
На 14 юни държавният секретар на САЩ Рекс Тилерсон заяви пред комисията по международни отношения на Конгреса, че политиката на администрацията на Доналд Тръмп спрямо Иран все още е в процес на разработка и не е била представена на президента. Той обаче призна, че тази политика включва намерение „да се работи за подкрепа на тези елементи в Иран, които ще доведат до мирна смяна на това правителство”.
Това е друг начин да се каже, че официалната политика на администрацията на Тръмп спрямо Иран вероятно ще е за „смяна на режима”. Ако това се окаже вярно, Вашингтон без да иска ще се превърне в далеч по-голяма заплаха за стабилността в Близкия Изток от Техеран.
Това може да прозвучи като опит за оправдание на иранския режим – но не е. Текущата власт в Иран има много недостатъци: тя е репресивна и авторитарна, нарушава човешките права и сериозно ограничава стремежа към по-голяма политическа свобода на собствения си народ. Въпреки това, недостатъците на режима и подстрекателската реторика на някои негови поддръжници не трябва да изкривяват картината. Трябва да разгледаме политиката на Иран по международните въпроси и сигурността, както и възможните алтернативи, такива, каквито са – а не като обобщен образ на всичките ни страхове и като плашило, както се представя в поляризираните вътрешнополитически дебати в САЩ.
Нека започнем с причините Тилерсон да обмисля смяна на режима. „Ние определено виждаме продължаващото дестабилизиращо присъствие на Иран в региона, плащанията им към чуждестранни бойци, износът на въоръжени милиции в Сирия, Ирак и Йемен, тяхната подкрепа за Хизбула. Така че ние предприемаме действия, за да отговорим на иранската хегемония”, обясни той по време на изслушването пред Конгреса.
Но наистина ли Иран има толкова дестабилизиращо влияние в Близкия Изток, колкото твърди Тилерсон? Политиката на отрицание спрямо Израел и подкрепата за ливанската Хизбула биха могли да бъдат описани като подривни. Режимът е превърнал тези политики в талисмани на революцията и проверка за лоялност, макар че те подкопават собствените интереси на Иран.
Но тези политики също така са изключение.
Иранската външна политика е предимно прагматична и отбранителна. Вероятно най-важното външнополитическо решение на Иран през последните години е подписването на Съвместният всеобхватен план за действие (JCPOA) – сделката със Съединените щати, Великобритания, Германия, Франция, Русия и Китай за ограничаване на ядрената програма на страната. Дори тези, които вярват, че споразумението има пропуски (кое ли човешко творение няма?) не могат да кажат, че ангажирането на Иран с него е било подривно. (В своя статия, публикувана във Foreign Policy, бившият ръководител на израелската Служба за сигурност Карми Гилон пише, че споразумението е имало „позитивен ефект” върху сигурността на Израел).
А действията на Иран в Ирак и Афганистан? И в двата случая, след падането на режимите на Садам Хюсеин и талибаните, иранците са оказвали значителна подкрепа на западните официални лица в убеждаването на иракчаните и афганистанците да приемат създаването на демократични институции. (В афганистанският случай щатски дипломати са изразявали благодарност за това). Оттогава иранците, подобно на САЩ, Великобритания и други страни, систематично подкрепят правителствата и в двете страни. Иран е критикуван заради подкрепата на шиитски милиции в Ирак, но тези сили бяха важни, ако не и решаващи, за победите над Ислямска държава там.
Съединените щати може и да осъждат режима на Башар Асад в Сирия, но подкрепата за него, каквато осигурява Иран, трудно може да се нарече дестабилизираща. Има силни аргументи да се твърди, че иранските политики последователно облагоприятстват стабилността – поне в съседните на Иран държави, където Техеран счита стабилността и сигурността за най-важни. Това е официално заявена политика на иранските правителства и не е трудно да се види защо. За разлика от по-отдалечените сили, Иран има постоянни интереси в Ирак, Сирия и Афганистан, и страната страда, когато там има нестабилност – не на последно място заради големите бежански потоци и проблемите с трафика на наркотици.
По отношение на предполагаемия стремеж към регионална хегемония на Иран, то наистина може да се каже, че страната е по-силен играч в Близкия Изток днес в сравнение с периода преди 2001 г. Но очевидният факт е, че това е директен резултат от действията на САЩ срещу Саддам и талибаните, които бяха врагове на Иран. Съединените щати хвърлиха тези победи директно в ръцете на Иран. Сега Вашингтон да сочи сравнителната сила на Иран и да го обвинява в преследване на хегемония, както прави не само Тилерсон, но и директорът на ЦРУ Майк Помпео, е перверзно.
Също така е неправдоподобно.
Сред някои кръгове във Вашингтон, и не само там, се чуват аналогии, сравняващи Иран със Съветския съюз. Това е безсмислица – особено защото Иран просто не е структуриран като експанзионистка или милитаристична държава. Техеран отделя за отбрана 3% от БВП, в сравнение с 10.4% за Саудитска Арабия и 5.8% за Израел (според данни на Stockholm International Peace Research Institute за 2016 г.). През 80-те години СССР харчи между 15 и 17 на сто от БВП за отбрана.
Би трябвало да е достатъчно ясно, че да се преследва смяна на режима по погрешни причини само по себе си е глупаво. Но дори да оставим това на страна, как би могло правителството на САЩ да го направи? Има ли Вашингтон каквито и да е реалистични средства за постигане на такава цел?
Тилерсон предполага, че ислямската република би могла да бъде премахната, ако Съединените щати подкрепят елементи в Иран, които искат „мирен преход”. Можем само да се надяваме, че това не означава иранската опозиционна група в емиграция, наричаща себе си Национален съвет за съпротива на Иран (NCRI), оригинално позната като MKO и подвизавала се и под редица други имена и акроними. Тази група е успяла да забаламоса различни значителни неоконсервативни фигури в САЩ (както и политици в други страни) с твърденията си, че е основната опозиция на ислямския режим, както и със скорошния си отказ от насилие.
Тя обаче започва историята си като марксистко/ислямистка паравоенна групировка, противопоставяща се на бившия шах на Иран през 60-те и 70те години. Преди революцията от 1979 г. тя извършва серия терористични нападения, включително убийства на щатски военни в Иран. След 1979 г. групировката губи насилствената борба за власт с последователите на аятолах Рухолах Хомейни и отива в изгнание в Ирак, където воюва редом със силите на Саддам в ирано-иракската война. Този съюз със Саддам завинаги дискредитира NCRI/MKO в очите на повечето иранци и в момента групата има нулево политическо влияние в Иран. По време на изгнанието си групата се превръща в нещо като култ, присвоява собствеността на привържениците си, отделя ги от семействата им и ги подлага на техники за промиване на мозъци. Всеки, който смята, че те предлагат по-добро бъдеще за Иран, да не говорим за света, е глупак.
Какви други лостове може да има на ум администрацията на Тръмп? През лятото и есента на 2009 г. имаше масови демонстрации в Техеран и други части на страната, след като президентът Махмуд Ахманинеджад беше преизбран. Протестиращите вярваха, че режимът е фалшифицирал изборните резултати, за да осигури втори мандат на Ахманинеджад. Опозицията срещу него бе наречена Зелено движение. Макар някои от демонстрантите да викаха „смърт на диктатора”, лидерите на движението – Мир Хосейн Мусави и Мехди Каруби ясно заявяваха, че оспорват изборните резултати, но не искат премахване на ислямската република. Друг ирански реформист – бившият президент Мохамад Катами, също винаги е настоявал, че иска да реформира правителството, не да го премахне.
В Иран има несъгласие и подкрепа за реформи, но те са далеч от нужното за такава трансформация, каквато би задоволила администрацията на Тръмп. Освен това Зеленото движение в крайна сметка бе пречупено от ислямския режим. Много от поддръжниците ми отидоха в чужбина, а Мусави и Каруби все още са под домашен арест. Подкрепата за реформи определено е налице, както демонстрират двете изборни победи на президента Хасан Рохани, но ислямският режим се доказва като устойчив, независимо дали това се харесва някому или не. Случилото се през 2009 г. беше стряскащо за властта, но преди това тя бе преживяла ирано-иракската война, сблъсъците с MKO през 1980-1981 г. и редица други шокове. В добавка към това, особено предвид дългата история на външна намеса в страната (инспирираният от ЦРУ преврат срещу министър-председателя Мохамед Мосадик през 1953 г. е само един пример), всякакво подозрение за подкрепа от чужбина представлява политическа отрова в Иран.
По-необуздани гласове понякога предлагат Иран да бъде дестабилизиран чрез външна подкрепа за сепаратистки групи в страната. Малцинствата наистина съставляват значителна част от населението, до 40 или 50 на сто според някои максимилистични интерпретации. Има и значителни нива на недоволство сред някои малцинства, породени от дискриминация в образованието, заетостта, регионалните инвестиции и други фактори. От тези малцинства кюрдите (10% от общото население) исторически са групата, която най-активно е настоявала за по-широка автономия или пълна независимост. Сепаратисти има и сред белучастанците (2%) в Югоизточен Иран, и арабите (също 2%) в югозападната част. Подобни гласове се чуват и сред азерите в Северозападен Иран, които съставляват 16 на сто от населението.
Иран обаче не е като бивша Югославия или Ирак – повече или по-малко изкуствено смесване, направено наскоро. Страната има древна история на територията, върху която е разположена в момента. Всички тези народи са свързани с Иран като държава и като култура от много дълго време, а иранското самосъзнание е мощна сила. В това отношение Иран прилича повече на Франция (макар че исторически план и тя е по-скорошно творение), отколкото на Балканите или дори на съседните си държави. Най-голямото малцинство в Иран – азерите, са почти напълно интегрирани (както върховният лидер аятолах Али Хомейни, така и опозиционният кандидат за президент през 2009 г. Мусави са с азерски произход). Ислямската република пречупи въоръжените сили на кюрдския сепаратизъм през 80-те години и повечето кюрди няма да са склонни да опитват отново по инициатива на САЩ. Освен това такъв вид дестабилизация разбира се не би успяла да стане основа за „мирен преход”. Тя ще трябва да е насилствена, а историята подсказва, че не би била успешна.
А дори и да успее, какво би последвало? САЩ наистина ли искат дестабилизиран Иран в Близкия Изток? Който да се нареди до малко или много провалени държави в региона като Ирак, Афганистан, Йемен и Сирия? Дестабилизирането на Иран ще е като да се надяваш да изкараш шестица от тотото – съвсем не е сигурно, че изходът от това ще е по-добър от това, което имаме в момента.
Страна, която по същество е настроена отбранително и прагматично във външната си политика и е устойчива вътрешно, не е добър кандидат за смяна на режима. Заради ефективното си противопоставяне на ИДИЛ и други подобни групи, както и заради действията си в полза на регионалната стабилност, Иран заслужава поне някакво признание, а не обвинения. Разумната политика би било да се приеме съществуването на ислямската република, да се таи надежда за еволюцията и в по-либерална посока, но да се остави на иранците да решават за себе си.
Приказките в САЩ за смяна на режима в Иран на практика са вид самоугаждане – ровичкане в раната от заложническата криза от 1979-81 г., удар срещу едно от истинските външнополитически постижения на бившия президент Барак Обама и то по изцяло вътрешнополитически причини. Подобно говорене в крайна сметка може да доведе до война, което ще е в ущърб на всички. Лидерството на „свободния свят” изисква повече зрялост и здрав разум.
