Адвокат Ивайло Дерменджиев е сред най-изявените критици на модела, по който държавата изгражда своята защита, когато срещу нея се заведе инвестиционно арбитражно дело. Както разказахме в предишен материал, въпреки шумно изразените си позиции, той всъщност не притежава никакъв опит като процесуален представител на държава в инвестиционни арбитражи. В следващите редове ще стане ясно, че освен това и приносът му към държавни институции в търговските арбитражи също е спорен. Както от гледна точка на работата, която е свършил, така и когато става дума какво възнаграждение е получила кантората му „Симеонов и Дерменджиев“.
През март 2015 г. Министерство на отбраната избира точно „Симеонов и Дерменджиев“ да изготви правен анализ как да се приключи сделката с придобиването на френските хеликоптери „Кугар“. Тя е сключена още през 2005 г. Преди да се изпълни на 100% през 2009-та година на власт идват ГЕРБ и спират нейното изпълнение. През 2011 г. се сключва споразумение за финално уреждане на насрещните задължения на двете страни, но и то не е спазено. Анализът на кантората не е публичен, но е известно, че след това Министерство на отбраната завежда дело срещу „Еърбъс Хеликоптерс“ (Това е новото име на „Юрокоптер“), които произвеждат и доставят кугарите. Производството е открито пред Международния арбитражен съд към Международната търговска камара в Париж.
За консултант и процесуален представител по делото отново е избрана кантората „Симеонов и Дерменджиев“. Според публикации на „Труд“, военното министерство не провежда процедура по Закона за обществените поръчки нито при търсенето на юристи, които да изготвят правния анализ, нито при ангажирането на адвокатите с делото. Отново според изданието, за анализа кантората получава 84 хил. лв., а за услугата си по консултиране и представителство в хода на делото 2.3 млн. лв.
В една от медийните си изяви адвокат Ивайло Дерменджиев посочва, че възнаграждението е било договорено така, че да съответства на постигнатите резултати. Именно заради медийните му изяви по темата, е логично да се предположи, че той е имал водеща роля в работата на кантората по арбитражния спор.
Кореспонденция на военното министерство с още няколко ведомства, с която авторът на тази статия разполага, показва, че работата на кантората силно напомня тази на Том Сойер, който успява да накара другите деца да боядисат оградата, която му е възложено той да боядиса, и на всичко отгоре взима пари от децата за да му свършат работата.
В българския случай близо 160 години по-късно, изглежда, че основната работа на кантората „Симеонов и Дерменджиев“ е била да накара държавните институции да заработят.
В кореспонденцията си военното министерство признава, че не е сигурно дали ще спечели арбитражния спор с „Еърбъс Хеликоптерс“. От една страна се притесняват дали арбитрите в Париж ще признаят претенциите им, и в какъв размер. От друга се притесняват как ще се отсъди по отношение на насрещните претенции, които френската компания почти веднага е предявила. Притесняват се също, че при евентуална загуба военните ще трябва да платят и разходите за защита на френската компания, а те били значително по-големи от тези, които военното министерство плаща на адвокатите си. Затова и тества хибриден подход – да има дело, но междувременно да се търси споразумение с фирмата ответник.
Първо военният министър Николай Ненчев иска от няколко министерства да помогнат с мнения и съвети. След това и Красимир Каракачанов, когато става военен министър, иска подкрепа от министерства, но вече не търси само принципно мнение, но ги кани да участват в междуведомствена работна група.
И мотивите стават още по-ясни. Става дума за съдебен спор. Цялата налична информация е във военното министерство. Има наети адвокати. Те трябва да обобщят наличната информация и на база на висотата си да анализират алтернативите, като препоръчат конкретен подход. Да се бабува от министерства и те да сервират на адвокатите нещо, което адвокатите само да предадат на „Еърбъс Хеликоптерс“, би освободило адвокатите от тяхната професионална отговорност.
В крайна сметка междуведомствена работна група се създава с участници от военното и икономическото министерства. Икономическото министерство е ангажирано заради ангажимента на компанията доставчик да изпълни и свои офсетни ангажименти към България (част от цената за производство на вертолетите да се върне, чрез разкриване на фабрика за части в Българи). Групата препоръчва проект на спогодба, която Министерски съвет одобрява, а с нея се съгласява и френската компания. Тя формално се утвърждава от арбитражния съд, за да има характер на съдебно решение и да ангажира страните с изпълнението ѝ. Французите предоставят на България един хеликоптер „Дофен“, който е на 11 години към съставяне на спогодбата и на 12, при предаването му. Стойността му се изчислява на 8 милиона евро. Разкрива се и малка фабрика за части, но при нея става дума за възвръщане на инвестицията от страна на инвеститора, а не за директен паричен трансфер към военното министерство.
Отнесен към стойността на предоставения вертолет, хонорарът на кантората „Симеонов и Дерменджиев“ се равнява на 15%. Това е интересна стойност, защото адвокат Ивайло Дерменджиев винаги критикува България, че плаща твърде скъпо за услугите на адвокатите, които представляват държавата в международните инвестиционни арбитражи. Практиката показва, че разходите на държавата за защита никога не са надхвърляли 10% от оспорвания материален интерес. Само в един случай това е налице, но при него България печели и арбитражът осъжда загубилата страна да възстанови частично разходите на държавата ни. И ако той си плати, отново разходите ще станат под 10% от оспорвания материален интерес.
Не става ясно каква точно е ролята на Ивайло Дерменджиев освен на нещо като посредник при обмена на послания с арбитражния съд и френската страна. Спогодбата се съставя от междуведомствената работна група на военното и икономическото министерства. Самото присъединяване на икономическото министерство говори или за недоверие на военните, че адвокатите им ще се справят, или, че самите адвокати са неуверени и искат да са обект на микромениджмънт, търсейки одобрение отвсякъде.
Изложеният случай от арбитражната история на България е интересен, защото показва, че човекът, който най-много критикува България за начина, по който организира защитата си чисто формално не притежава опита, който се иска за да замени канторите, които представляват България. Но не става ясно и каква реална работа върши, когато е нает от военното министерство по казуса с хеликоптерите.
About The Author
