Тwitter е свободен. Можете да влезете там когато си пожелаете и да напишете малките си срамни мисли, та да ги види целият свят. Милиони от нас правят това от години. Разкриването пред всички на това колко глупави са вътрешните ви мисли може да ви струва репутацията, разбира се, но няма да ви струва пари. Дори ако сте най-богатият човек в страната.
Защо тогава бихте дали 44 млрд. долара, за да го купите? Това е доста голяма сума, дори за човек, чието нетно състояние надхвърля 200 млрд. долара. Това е и много повече, отколкото компанията струва в действителност, за което свидетелства отчаяният опит на Илон Мъск да се измъкне от сделката почти веднага след като е влязъл безвъзвратно в нея. Цената е твърде висока, за да бъде чисто лайфстайл покупка – ако искате медиен актив само заради социалния престиж и поканите за партита, той може да бъде придобит много по-евтино. Колегата му, мегамилиардерът космически турист Джеф Безос, купи Washington Post за едва 250 млн. долара, което е по-малко от 1% от сумата, която Мъск току-що плати за една какофонична глобална колекция от странни, крещящи самореклами.
Всъщност Мъск вероятно е купил Twitter по същата причина, поради която други отвратително богати хора в историята са ставали медийни барони: за да се опитат да контролират разговора. На първо място разговорът за тях самите, второ разговорът за собствените си икономически интереси, и трето, за собствените си неизбежно егоистични, странни, полуидиотски политически убеждения. След като е изкачил стълбицата на богатството, след като е купил недвижими имоти, коли, лодки, модели и други безвкусни екстри, които идват с парите, идва моментът, в който усърдният плутократ започва да се дразни от факта, че извън кръга на прислужващите му, хората все още говорят глупости за него. Това нарушава чувството им за всемогъщество. След като тръпката от подчиняването на материалния свят на техните капризи отмине, се появява желанието да подчинят общественото говорене – а оттам и общественото съзнание – на собствения си вкус.
Това винаги е било начинание с несигурни резултати. Най-лесно е за тези, които се интересуват от пряко политическо влияние. От Уилям Рандолф Хърст до Рупърт Мърдок медийните магнати имат добре изпитан наръчник за използване на сензацията, пропагандата и всяването на страх за постигане на политически резултати. Това е лесното. Когато обаче мотивите се смесят, нещата стават трудни за амбициозните медийни магнати.
За тези, които не разполагат с портфейли с размерите на този на Безос, притежаването на новинарски канал може да бъде болезнено скъп начин да получават покани за парти. За тези, които не притежават безмилостността на Мърдок, това може да бъде разочароващо труден начин да променят мнението на читателите и зрителите. А за тези, които нямат пълна яснота какво правят, възможността да се получи смехотворно бедствие е съвсем реална.
По ирония на съдбата Елон Мъск е точно този тип човек, за когото Twitter е отрова. Богат, могъщ и прочут, той би могъл да си замълчи и да остави работата си да говори сама за себе си; вместо това той използва Twitter и разкрива пред всички нас, че най-богатият човек в най-богатата държава в историята на света е лишен от хумор копировач на мемета, който лесно се подлъгва по същите идеи, които вълнуват 13-годишните момчета, ровещи из Reddit. В това има урок за неспособността на богатството да направи някого интересен – но ако оставим това настрана, има и по-важен урок за опасността от огромната концентрация на богатство. Защото когато смесите незрялата, полудяла, самодоволна грандиозност на човек като Илон Мъск с възможността да купува и продава многомилиардни глобални публични корпорации като играчки, имате рецепта за хаотична, разрушителна глупост в зашеметяващ мащаб.
Мнозина от левицата подозират, че Мъск всъщност е Рупърт Мърдок на технологичното поколение, който планира да използва алгоритмите на Twitter, за да разпространява и популяризира десни идеи. Други твърдят, че всичко това е било начин да диверсифицира финансите си и да продаде куп акции на Tesla, без да предизвика паника сред инвеститорите. Тези подредени обяснения биха били по-удовлетворяващи от вероятната истина: че този човек е видял възможност да приложи на практика незрелите си идеи за „свободата на словото“ в любимото си мобилно приложение, и го е направил.
Това е все едно посредствен играч на фентъзи футбол да купи любимия ви отбор от футболното първенство и да го закопае в земята. (Само че последиците от това – преплетени с политиката, медиите и тръмпизма – са много по-лоши.) Преди всичко ни очаква отвратителна демонстрация на това защо е лошо в обществото ви да се подвизават случайни бизнесмени с достатъчно пари, за да правят абсолютно всичко, което си поискат. Колкото и разнородни да са фракциите на потребителите на Twitter, този епизод би трябвало да е достатъчен, за да ги накара всички да се обединят зад идеята за данък върху богатството.
В съобщение до рекламодателите, публикувано в деня на приключването на продажбата, Мъск написа: „Причината да придобия Twitter е, че за бъдещето на цивилизацията е важно да има общ дигитален площад, където да се обсъждат здравословно широк кръг от убеждения.“ ОК. Разбира се. 44 милиарда долара изглеждат много, за да платиш за правото грандиозно да възстановиш правото на @NaziAnime666 да публикува гифчета за “Пицагейт” или каквото и да е там, но както се казва, глупакът бързо се разделя с парите си.
Може би ще забележите, че заявената от Мъск цел да бъде ангел на открития, цивилизован дискурс, не е напълно съвместима с естественото желание на всички милиардери да изкривяват съдържанието на този дискурс в посока, с която са съгласни. Съгласуването на тези два конкуриращи се мандата е една от най-старите и основни задачи на новинарските медийни компании или на компаниите за формиране на дискурса в социалните медии, собственост на богаташи. Много мислещи журналисти, експерти и професори са прекарали кариерата си в борба с това напрежение – неограничената истина срещу заслепената логика на капитализма. И все още е отворен въпросът как ще бъде разрешено всичко това.
Но едно нещо знам със сигурност: Илон Мъск, милиардерът, кралят на нърдовете, властелинът на алт-дясното меме и отдаденият разрушител на профсъюзите, не е човекът, който ще го разреши. Ако се чудите какво ни очаква всички нас след голямата му покупка, просто приемете, че най-глупавите вероятности ще се сбъднат. Собственик, който не е готин или забавен, ще прави неща, които смята за готини или забавни. Ще последват неприятности. И технологиите, и медиите са по своята същност нестабилни индустрии, така че добрата новина е, че възможността Twitter да се взриви грандиозно не ги прави толкова различни от всички останали. Наслаждавайте се, докато трае. Съсредоточете се върху изкореняването на милиардерите завинаги. И ако имате нещастието да работите в Twitter, възможно най-скоро си организирайте профсъюз.
