Макар Словакия да е една от сравнително напредналите държави от бившия Източен блок, нейното политическо развитие е белязано от няколко сътресения, които не са типични за другите държави от Вишеградската група (Чехия, Полша и Унгария). Тези държави могат да бъдат определени като случаи на относително безконфликтна промяна.
Основните характеристики на словашкото развитие през този период обаче са сходни или общи с тези на други държави от Централна и Източна Европа. Според германския политолог Волфганг Меркел, те включват трансформацията на бившия еднопартиен режим в либерална и плуралистична демокрация, както и изграждането на пазарна икономика като повторен опит на държавите от региона да преодолеят цивилизационната си изостаналост в сравнение със Запада и да избягат от европейската периферия.
Въе пак Словакия се различава от другите “вишеградски” държави с факта, че при нея значителна роля изиграва и придобиването на самостоятелна национална държавност в резултат на прехода след 1989 г. В резултат Словакия е принудена да формулира идея за своето място в света и региона, което е част от по-широк процес, съпътстващ разпадането на съветската сфера на влияние и преориентирането на Словакия към Запада. Тази промяна обаче е от много по-дълбок характер. Тя представляваше не само промяна във външнополитическата ориентация, но и съвкупност от институционални и културни промени, както и промени във формалните и неформалните правила, които управляват политическите актьори в държавата. По този начин промените в Словакия могат да бъдат характеризирани като такива от цивилизационен характер.
Не на последно място обаче важна роля изигра и социалният фактор. Не ставаше въпрос само за модернизацията на държавата от аграрно към индустриално и постиндустриално общество, но и за социално сближаване и преструктуриране. За разлика от Чехия, процесите на модернизация в Словакия се ускоряват през втората половина на ХХ в., характеризирайки се с бързо изтичане на хора от аграрния сектор и бърза индустриализация – макар, поне през 50-те години на ХХ в., това да представлява продължение на процеси, започнали през втората половина на 30-те години или по време на Втората световна война. През 1993 г. 12 % от населението все още работи в селското стопанство, докато към 2010 г. този дял е намалял до приблизително 3 %. От предимно селско общество Словакия се превръща в страна, в която около 54,1 % от населението вече живее в градове.
Периодът на „национално разбирателство“ (ноември 1989 г. – юни 1990 г.)
За разлика от чешките земи, където силна комунистическа партия съществува още преди Втората световна война, властовата база на Комунистическата партия на Словакия (KSS) е създадена в общи линии със задна дата, след установяването на режима. Новите членове на партията произхождат от различни социални и идеологически среди. Поради това словашкият комунистически елит се характеризира с по-прагматичен подход в сравнение с чешките си колеги. В резултат на тези особености, по време на прехода през есента на 1989 г. – който в Словакия се нарича „нежна“, а не „кадифена революция“, както в Чехия – бе възможно да се използват в по-голяма степен елементи на договорената традиция, като бивши функционери на комунистическата партия помагат за осъществяването на последвалите политически реформи. Сред тях са словашкият премиер Милан Чич (1989-1990 г.) 1)След като напуска KSS през 1990 г., Милан Чич е член на движението „Общественост срещу насилието“. След като то се разпада през 1991 г., той става член на Движението за демократична Словакия. По-късно, от 1992 г. до 2000 г., е председател на Конституционния съд на Словакия и председателят на словашкия парламент Рудолф Шустер (1989-1990 г.) 2)До 1992 г. Рудолф Шустер е посланик на Чешката и Словашката федерална република в Канада, а от 1994 до 1999 г. е кмет на Кошице, втория по големина град в Словакия. От 1999 до 2004 г. е президент на Словашката република.
Поне в този случай миналото на бившите комунистически политици не им попречи да играят значителна роля в словашкия обществен живот. На първите оспорвани парламентарни избори както Чич, така и Мариан Чалфа, член на последните няколко комунистически правителства, който беше федерален премиер на Чехословакия от 1989 до 1992 г. и близък съюзник на бившия дисидент и настоящ президент Вацлав Хавел, бяха сред лидерите на движението „Общественост срещу насилието“ (VPN). VPN е основана през ноември 1989 г. и бе главният противник на управляващите комунисти по време на революцията.
Може да се каже, че началната фаза на политическата трансформация в страната започва през ноември 1989 г. и продължава до първите парламентарни избори през юни 1990 г. Както на федерално, така и на национално равнище бяха сформирани правителства на националното разбирателство, и бяха приети ключови закони, които позволиха създаването на политически плуралистична система (закони, уреждащи дейността на политическите партии, свободата на събранията и сдружаването, правото на петиции и избирателните закони). Новата избирателна система се основава на предишната пропорционална система на Чехословакия, която съществува до 1948 г., макар и с 5-процентен избирателен праг, предназначен да предотврати фрагментацията на парламента (прагът беше намален на 3 % за изборите за Словашкия национален съвет). Процесът на изграждане на демократични институции продължи и след изборите през 1990 г. със създаването на двойна система за радио- и телевизионно излъчване.
Демократичният процес, започнал с политическата революция през ноември 1989 г., включва дебати за бъдещия характер на чехословашката държава, които през 1992 г. в крайна сметка завършват с нейното разпадане. Един от първите признаци за това е спорът дали новият президент на Чехословакия да бъде Вацлав Хавел или Александър Дубчек, иконата на Пражката пролет. Дубчек, който през 1968 г. е първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Чехословакия, след 1970 г. става противник на „нормализиращия“ се режим.
Вторият конфликт бе спорът за името на държавата, като словашките политици настояваха за наименование, което да подчертава дуалистичния ѝ характер. След като те предлагат името „Чехо-Словакия“, спорът, придружен от първите демонстрации за словашка независимост, става известен като „войната на тиретата“. Компромисният вариант – „Чешка и Словашка федеративна република“ – не успява да успокои ситуацията и скоро води до ескалиране на споровете за бъдещето на двунационалната федерация.
Словакия след първите свободни избори
Процесът на създаване на нови представителни събрания с демократична легитимност завърши с парламентарните избори през юни 1990 г., последвани от общински избори през ноември 1990 г. На федерално ниво беше създадена коалиция между чешкото движение „Граждански форум“, VPN и Християндемократическото движение (KDH). На републиканско ниво управляващата коалиция се състоеше от VPN, KDH и Демократическата партия (DS). Партиите в опозиция бяха Словашката национална партия (SNS), старата KSS, Зелената партия и коалицията „Съжителство“ с унгарското Християндемократическо движение. Министър-председател става представителят на VPN Владимир Мечиар, който оказва голямо влияние върху развитието на словашката политика през 90-те години на ХХ век и началото на 2000-те години.
В началото на 1991 г. KSS се трансформира в Партия на демократичната левица. Тя декларира социалдемократическа ориентация и подкрепа за демократични промени и социална пазарна икономика. Новосъздадените народни събрания имаха мандат от само две години, през които трябваше да започнат икономически реформи и да се изработи нова федерална конституция, наред с нови конституции за националните републики.
Новият състав на Словашкия национален съвет и словашката част на Федералното събрание потвърждават, че темите на политическия дискурс включват не само посткомунистическата трансформация, но и въпроса за словашката държавност. В този момент значителна част от обществото изразява недоволство от съществуващото положение на Словакия във федерацията.
В друг източник на напрежение се превърнаха словашко-унгарските отношения. Този въпрос придоби международен характер, особено след изявленията на първия свободно избран унгарски министър-председател Йожеф Антал, че се чувства „по дух министър-председател на 15 милиона унгарци“ – с други думи, включително на унгарските малцинства в съседна Словакия, Румъния, Сърбия, Хърватия, Словения и Украйна. Според Георг Шьопфлин това се разбира като подстрекаване на “двойната лоялност” на етническите унгарци в чужбина: към държавата, в която живеят, и към Унгария. В дългосрочен план тази политика подхранва недоверието не само между Чехословакия (по-късно Словакия) и Унгария, но и между партиите на мнозинството и политическите партии на унгарското малцинство.
За разлика от страни като Полша, Унгария и Литва, където социалните последици от икономическия преход върнаха на власт трансформираните комунистически партии, на този етап прегърнали социалдеморкатически програми 3)За разлика от Комунистическата партия на Чехословакия, включително нейната словашка секция, тези партии се застъпваха за програма за постепенна трансформация на режима, докато бяха в управлението, периода 1990-1992 г. доведе до засилване на националистическото напрежение в Словакия. Рецесията, предизвикана от прехода, води до спад на БВП с 11,3% в Чехия през 1991 г. и с 14% през първата половина на 1992 г., докато в Словакия този спад е значително по-драстичен: съответно 22% и 13%.
Подобни са различията и в разпределението на безработицата. През 1991 г. общо 57,7 % от безработните в цялата Чехословашка федерация са в Словакия. През първата половина на 1992 г. безработните в Чехия съставляват 4,1 % от икономически активното население, докато в Словакия този показател е три пъти по-висок – 11,8 %. Рецесията засегна най-вече големите държавни предприятия, което засегна в по-голяма степен Словакия, тъй като частният сектор в Чехия също се развиваше по-бързо.
При тези обстоятелства социално-икономическите конфликти бързо придобиват национално измерение, още повече че процесът на реформи се провежда успоредно с обсъждането на новото държавно устройство. Това е и контекстът, в който се случи разцеплението на VPN през пролетта на 1991 г., когато от нея се отделя Движението за демократична Словакия (HZDS). Ръководена от отстранения министър-председател Владимир Мечиар, програмата ѝ се фокусира върху по-настойчивото прокарване на словашките интереси във федерацията. Харизмата на Мечиар и неговият национален и социален популизъм му позволиха да привлече както консервативни, така и социално ориентирани избиратели, което донесе на движението победа на изборите с 37,26% от гласовете и 74 места (от общо 150) в Словашкия национален съвет.
Социалните конфликти и приоритизирането на националния въпрос означават, че въпросите за декомунизацията, които преобладават в чешкия дискурс и включват въпроса за „лустрацията“, т.е. забраната за заемане на публични длъжности от онези, които са сътрудничили на репресивните органи на бившия режим, остават на заден план в Словакия.
Първите години на независимост
Преговорите за национално и федерално политическо представителство през 1990-1992 г. завършват неуспешно в резултат на разнопосочните идеи относно характера на държавното устройство. Словаците искаха по-свободна федерация или такава, основана на принципите на държавното споразумение, докато чехите искаха по-силно споразумение с федерален център. След изборите през 1992 г. победилата чешка партия – Гражданската демократическа партия на Вацлав Клаус, също предлага замяна на федерацията с предвоенния модел на унитарна държава, докато HZDS все по-често говори за конфедеративно устройство.
Противоречащите си идеи за икономическата реформа и държавното устройство завършват с решението да се избегне политическата безизходица чрез разделяне на федерацията на две независими държави от 1 януари 1993 г. Решаващият фактор обаче не беше отсъствието на желание за живот в обща държава, а невъзможността да се постигне консенсус за бъдещата ѝ форма. Проучване на общественото мнение, проведено през март 1993 г. от агенция CSA, три месеца след като Словакия става независима, показва, че само 29% от словашките граждани биха гласували за разделянето на Чехословакия, докато 50% са били против. Тук явно са изиграли роля и страховете от възможните последици от разделянето.
Развитието на събитията след създаването на независима Словакия многократно поставя въпроса не само за характера на политическия режим, но и тясно свързания с него въпрос за външната политика. Тези конфликтни линии изтласкаха на заден план всички останали разделения, включително конфликтите между левицата и десницата. Характерни за авторитарните тенденции, проявени преди всичко от третото правителство на Владимир Мечиар (1994-1998 г.), когато дейността на Словашкия конституционен съд беше оспорвана, бяха случаите на намеса на тайните служби във вътрешнополитически спорове. След неуспешния референдум за членството на Словакия в НАТО и прекия избор на президента през 1997 г. Словакия, за разлика от “вишеградските” си съседи, не беше поканена да започне преговори за присъединяване към ЕС и НАТО.
Социалното напрежение беше подклаждано от непрозрачни приватизационни мерки, оправдани като опит за създаване на вътрешна капиталообразуваща класа, както и от високи нива на инвестиции без процъфтяваща предприемаческа сфера, която да ги подкрепи. От друга страна, силното гражданско общество, мрежата от независими медии и наличието на законодателна база от периода 1990-1994 г., включително наличието на система на пропорционално представителство в парламента, означаваха, че опитът за консолидиране на авторитарна система преди 1998 г. беше неуспешен. Характерно е, че Партията на демократичната левица също се обяви срещу заплахата от международна изолация и разрушаването на демократичния ред. Нейният посткомунистически характер не беше пречка тя да стане част от новата коалиция, която пое властта през 1998 г.
Няма нужда от антикомунизъм
Политическото развитие на Словакия преди 1998 г. оказва значително влияние върху нейната политическа ориентация през следващите години. Опитът на Словакия да върви по собствен път в областта на политическото и икономическото развитие завърши с неуспех и доведе до изолацията ѝ от останалите държави от Вишеградската група, но управляващите не бяха в състояние да предложат алтернативен сценарий за развитието на страната, който да получи подкрепата на избирателите.
Следващото правителство, широка коалиция от десни и леви партии, оглавявана от Микулаш Дзуринда (1998-2002 г.), предприема непопулярни мерки в икономическата сфера. Въпреки това, поради страха от връщане към „мечиаризма“, десният компонент на правителството запази доминиращата си позиция и през 2002 г. промени курса в посока на радикални неолиберални реформи. Парадоксално е, че повечето от тях, включително плоският данък и пенсионната реформа, бяха приети след 2006 г. и то от правителството на Роберт Фицо, доминирано от партията „Посока-социална демокрация“, която защитаваше идеята за „данъчен суверенитет“ на държавите – членки на ЕС, подобно на партиите от предишната управляваща коалиция. По този начин неолибералният икономически модел в Словакия придоби значителна жизнеспособност
В това се състои парадоксът на словашката посткомунистическа трансформация, тъй като нивото на отхвърляне на комунистическия режим в Словакия е значително по-ниско, отколкото в съседните държави. Антикомунизмът не се превръща в конфликтна линия в Словакия през първите две десетилетия след смяната на режима, както се случва в Чехия или Полша. Консервативната KDH, въпреки антикомунистическата си реторика, е принудена да работи с посткомунистическата левица по прагматични причини в конфликта си с правителството на Владимир Мечиар. Едва по-късно антикомунизмът се утвърждава под формата на маргиналната Гражданска консервативна партия и неолибералната партия „Свобода и солидарност“, създадена през 2009 г.
*Юрай Марушяк е старши научен сътрудник в Института по политически науки на Словашката академия на науките в Братислава.
Пояснения: