Georgi Pirinski, novovreme.com
Today, facing the realities of the new society 30 years*** after the beginning of the deep transformations in Bulgaria, it is time to finally try to leave behind the sharply politicized and/or strongly subjective interpretations of these transformations and try to outline an objective picture of what happened then. Not as an end in itself, but as the basis without which it is not possible to answer the basic question that remains „hanging“ without a clear answer for three decades and largely blocks the creative energy of society, namely – why instead of the expectations and hopes of most Bulgarians for a better, safer and freer life are realized, Bulgaria’s path during these three decades turned out to be full of sharp political clashes, social upheavals, economic difficulties and cultural challenges?
For this purpose, we need to find the answers to the following questions. Why and how did the changes come about? What were the political challenges of the transition from an authoritarian to a democratic political system? Were these changes inevitable? However, they only partially mark the initial question that we are obliged to answer unequivocally: What was actually the overall state of the system of state socialism at the end of the 1980s? Moreover, not only in Bulgaria, but also in the Soviet Union and in the former socialist countries.
This is so at least because, along with the „political challenges“, the economic and social challenges were no less important, and perhaps even more decisive. Therefore, first of all, we should try to answer the stated fundamental question – what was the objective situation that gave rise to the subsequent transformations. Only such an extremely objective assessment of the previous system can provide the necessary basis for the correct answers to the immediately following questions: what exactly was the role and significance of the change of the Tenth of November and what initial processes followed – the National Round Table, the first democratic elections, the making and adoption of the new Constitution; the emergence of new parties and the evolution of old ones; the main figures and their fate?
I
Още в началото на 1990 г. член-кор. проф. Иван Илиев даде следната синтезирана равносметка на периода 1944-1989 година. 1/
Пристъпвайки към въпроса, защо социалистическото общество у нас изпадна в криза, той на първо място подчерта историческия факт, че след 9 септември 1944 година в Народна република България бе създадена голяма материална база, с каквато страната никога не е разполагала. Завоювано бе равнище на живот, непознато в досоциалистическа България. Значително бяха повишени образованието и квалификацията на заетите в икономиката; ликвидирана бе безработицата и бяха създадени гаранции за сигурност в утрешния ден. Сериозни социални придобивки бяха безплатното образование и здравеопазване, еднаквите условия за пенсиониране, грижите за децата и детските надбавки, платените отпуски при бременност и за отглеждане на децата.
До към края на 60-те години на миналия век ликвидирането на безработицата и осигуряването на социалния минимум за всички съединяваше в едно ентусиазма, интересите и вярата в социалистическия идеал. Възможностите на това съединяване обаче в края на 60-те и началото на 70-те години бяха изчерпани. Ентусиазмът спадаше, а интересът непрекъснато отслабваше поради политиката на слагане на равенство между социалната справедливост и социалната уравниловка за хората както на физическия, така и на умствения труд. През този период държавната собственост се превърна в единствената съществуваща, като в нея се развиха силни деформации – основни характеристики на неосталинисткия модел на социализма.
От началото на 70-те години започна тенденция към постепенно, но трайно забавяне в развитието на всички съставки на обществото с особен израз в забавяне развитието на икономиката. Главната причина за забавянето на развитието и за изпадането на обществото в криза бе характерната за неосталинисткия модел тоталитарно-административна система. Административният характер на отношенията на собственост и срастването на партийните с изпълнителните органи на властта бе сърцевината на тази система. На практика тя изключваше и най-елементарните условия за свободен избор на полето на дейност на личността, отчуждаваше я от собствеността, свеждаше до минимум всякакъв интерес от подобряването на резултатите от труда, както и изключваше развитието на пазара с всичките му категории. Силно се ограничаваха правата и свободите на гражданите. Демокрацията и гласността бяха в противоречие със системата.
Базисен елемент на тази система бе номенклатурната система за подбор, издигане, назначаване и разместване на кадрите. Съдбата, общественото и служебното положение на тези кадри се определяше от съответния партиен орган, а не от резултатите от тяхната работа. Номенклатурата се превърна в своего рода господстваща класа, неотделим атрибут на тоталитарно-административната система, в значителна степен определящ нейните устои.
Към края на 80-те години икономиката и обществото изпаднаха във всеобхватна криза, отчуждението на трудещите се от държавната собственост достигна критично състояние. Производството, външнотърговският стокообмен и особено износът изпаднаха в стагнация. Външният дълг в свободно конвертируема валута достигна огромната сума 10,5 милиарда долара – далеч над критичния минимум, неколкократно надвишаваща годишните постъпления в такава валута. Формира се всеобщ дефицит на стоки и услуги за населението, на суровини и материали, на високопроизводителни машини, при постоянен ръст на цените на всички продукти и услуги. Държаният бюджет приключваше с дефицит при нарастващи задължения към БНБ и населението. /дотук по Ив. Илиев/
Концентриран израз на всеобхватната криза стана посоченото неудържимо нарастване на външния дълг в свободно конвертируема валута в периода след 1985 година. Едно изследване на група независими експерти от м. май 1991 г. дава обективна картина на изключителния проблем на този дълг. За това свидетелстват следните заключения в доклада на групата: 2/
-чистият външен дълг на България /брутните задължения минус валутните резерви/, възлизащ към 31.ХІІ.1990 г. на сума над 10,932 млрд. щатски долара, представлява изключително тежко бреме за националната икономика. През 1989 г. годишните валутни постъпления от износа на стоки и услуги покриват едва 2/3 от изплатената сума за погасяване на задълженията по главниците и лихвите по външния дълг, докато в световната практика е прието да се счита, че задълженията не пораждат проблем, ако се погасяват с не повече от 25% от тези постъпления;
-една от вътрешните причини за прекомерното увеличаване на външния дълг е неефективната структурна политика, следствие от модела на изпреварващ растеж на промишлените стоки пред стоките за широко потребление /на „първо“ пред „второ“ подразделение на икономиката/. С цел да се поддържат високи темпове на растеж, икономиката се е развивала въз основа на висока импортоемкост на продукцията, като този проблем силно се усложнява от ниската ефективност на общественото производство;
-друга причина от вътрешен характер е високото равнище на вътрешно инвестиционно и гражданско потребление, несъобразено с икономическия потенциал на страната. Прекалено големите за мащабите на икономиката обеми на инвестиционно строителство, особено в тежкото машиностроене, металургията, енергетиката, химическата промишленост, от една страна доведе до разрастване на вноса, а от друга – до отклоняване на ресурси от производства, които можеха да осигурят приходи в конвертируема валута;
-при очерталата се от средата на 80-те години тежка ситуация с външните задължения и явната опасност страната да изпадне в неплатежоспособност, вместо да се възприеме политика на ограничаване на вътрешното потребление и намаляване на темповете на икономическия растеж, през 1986 г., в изпълнение на политиката за „качествено нов растеж“, се поставя непосилната задача националният доход и обществената производителност на труда до 1995 г. да се увеличат 2 пъти, а до края на столетието 3-3,5 пъти, при нов ръст на капиталовложенията с 1,3-1,4 пъти до края на 90-те години;
-същевременно, една от външните причини за нарастване на дълга представляват ограниченията, налагани от западните държави в търговско-кредитните отношения с България, както и самоизолирането на страната от световните икономически и финансови структури. Както се сочи в доклада, „/в/ условията на извършеното в началото на 80-те години на Запад преразглеждане на принципите на отношенията със СССР и останалите страни от Източна Европа, кредитните и търговските връзки бяха използвани като основен инструмент за политическа и икономическа изолация на тези страни, в т.ч. и на България.“3/;
– друга външна причина стана влошената конюнктура на световния пазар и „условията на търговия“ за България. В резултат, от средата на 80-те години настъпи драстично намаляване на физическия обем на износа и съответно на постъпленията в конвертируема валута. При това, само от понижаването на цените, общото спадане на валутните приходи е възлязло на около 1,7 млрд. щ. дол.
Що се отнася до кредитната политика и управлението на външния дълг, то заключението на експертите е, че в условията на силно централизирана икономическа система и политически монопол върху властта, административното начало при управлението на външния дълг е предопределено. При това „административните мерки за регулиране на външния дълг по партийна и държавна линия не следва да бъдат оценявани еднозначно. Периодът 1979-1985 г. е период на твърди мерки на централните власти, и преди всичко на партийните, във валутната област, при които бе възможно временно да се овладее положението с външния дълг и да се притъпи остротата на проблема, но не и да го решат в цялост и дълбочина, което се доказва и от последвалото драстично увеличаване на задълженията на страната към чужбина след 1985 г. 4/
Именно в периода след 1985 година настъпи и крайният разрив между реалните тенденции в областта на валутните баланси от една страна и плановите задачи, утвърждавани на политическо равнище по отношение на тях, от друга. Към средата на 1988 г. този разрив ясно личи от следните данни за пълното разминаване между плановите и отчетните стойности на салдата, резултат от износа и вноса в конвертируема валута, реализирани на равнище стопански организации /СО/, изразени във валутни лева: 5/
Валутни салда по СО по години/млн. вал. лева*
1986 1987 1988 1989 1990
План 560,2 506,3 48,8 592 624,7
Отчет -850,5 748,9 -400** – –
––––––––––––––––––––––
* валутен лев – единица за планиране и отчитане на валутните постъпления и разходи; 1 валутен лев несоциалистическа валута бе равен на 1.19 долара при официален курс 0.84 лева за 1 щ. долар, определян от БНБ.
**разчет към 5 август 1988 г., при очаквано за същата година отрицателно салдо от около 1 млрд. вал. лв. и очертаваща се непосредствена перспектива за още по-драстични разриви между план и отчет за 1989 и 1990 г.
Да се разсъждава дали изобщо и защо всъщност е бил необходим Десети ноември, без в пълна степен да се отчита и осъзнава застрашителното изпадане на страната в трайна неплатежоспособност, означава недопустимо да се пренебрегва ключовият фактор, непосредствено наложил категоричното скъсване с предходната обществено-политическа система, както и с авторитарния режим на Тодор Живков, отказващ да предприеме налагащите се антикризисни мерки за овладяване на излизащия извън контрол валутен проблем поради неизбежните сериозни последици за жизненото равнище на населението и като цяло за икономиката и обществото, и оттам – за властта.
Този отказ очевидно бе в съответствие със „стратегията“ за „снишаването“, т.е. на бягството от отговорност с цел за момента да се съхрани властовата позиция на върха на партията и на държавата. Както и, на по-късен етап, след като в пълна степен се изявят тежките последици от натрупания дълг и се пристъпи към неизбежните мерки за овладяването му, да се излезе с „чисти ръце“ и с „принципна“ критика към онези, наели се да ги осъществяват в неимоверно по-тежки условия.
Едни или други разсъждения и анализи, които си затварят очите и не отчитат в пълна степен сриващата се платежоспособност на страната, цялостната системна криза на икономиката и на обществото, си остават лишени от обективна познавателна стойност. При това криза, обхванала и цялата тогавашна световна социалистическа система, начело със Съветския съюз.
Както отбелязва професор Иван Илиев, Пленумът на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. и последвалите го през ноември и декември същата година пленуми създадоха условия да се разкрие и каже истината за действителното състояние на страната, обществото, икономиката. Както показаха огласените тогава данни и оценки, кризата бе „…криза на неосталинисткия модел на социализма. Криза, която окончателно осъжда правото му на по-нататъшно съществуване“. 6/
Недвусмислено потвърждение на тази констатация е и обобщаващата оценка на самия Тодор Живков, съдържаща се в писменото му свидетелство от 1993 година, озаглавено „Това, което не успях да кажа на българския народ след 10 ноември 1989 г.: “Независимо от успехите, които постигнаха социалистическите страни, включително и България, в социално-икономически и културен напредък, този социализъм, който изградихме, се оказа едно недоносче както в материално, така и в духовно отношение. Така създадено и изградено, това социалистическо общество не можеше със съществуващата материална база да осигури на населението в границите на социалистическите страни изобилие от материални блага. В тези условия то се изроди в казармен тип социализъм. Това народите, прегърнали идеята на социализма, осъзнаха едва след смъртта на Сталин. Но, натоварен с атрибутите на тоталитарния модел, този тип социализъм не можа да се отърве от своите недъзи.“ 7/
Всъщност това казва всичко.
Толкова, в рамките на настоящия материал, по първия въпрос – „защо и как се стигна до промените и неизбежни ли бяха те?“ Естествено следват поне два, пряко произтичащи от него – за същността на смяната на властта, станала на Десети ноември 1989 година и за естеството на първоначалните трансформации, настъпили в първите една-две години след него.
ІІ
Преките участници в смяната на властта дават диаметрално противоположни оценки както на самия акт на Десети ноември, така и на неговата същност и преките последици от него. Ето синтезираната характеристика на станалото, дадена от новоизбрания генерален секретар на партията Петър Младенов в неговия доклад пред Пленума на ЦК на БКП от 11-13 декември 1989 година:
„Измина един месец от Ноемврийския пленум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допуснатите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.“8/
Същата оценка се съдържа и в приетата от Пленума Резолюция:
„Пленумът на Централния комитет на партията от 10 ноември 1989 година постави началото на коренен поврат в развитието на партията и страната. Той посочи ясно тревожните тенденции в развитието на обществото, ликвидира едноличната власт, отхвърли сталинския модел на социализма и постави началото на нов политически курс на партията. Този курс е насочен към извеждането на страната от кризата в икономиката и социалната сфера, към създаването на демократична правова държава, към радикалното преустройство на партията, към изграждането на истински демократичен и хуманен социализъм.“ 9/
Тъкмо обратна е оценката Йордан Йотов, член на Политбюро и един от тримата чавдарци, убедили Т. Живков в дните преди Десети да подаде оставката си като генерален секретар на партията:
„Един от въпросите, които постоянно стоят в съзнанието ми и ме измъчват до болка, е този за истинския дълбок смисъл на Десетоноемврийското събитие и обективните резултати от него. Сега за всички е ясно, че у нас се извършва безпрецедентна контрареволюция, открито се реставрира капитализмът. Друг е въпросът, че никой от политиците не иска да признае този факт и да го огласи на всеослушание … баламосват лековерния народ, че страната ни сега се устремява и върви с кралимарковски крачки към обетованата земя на всеобщото блаженство. А всъщност тя прави кръгом и се връща назад, тръгва надолу, за да потъне неизбежно в онази преизподня, наречена капитализъм.“ 10/
Тези две взаимно изключващи се оценки продължават да битуват в съзнанието както на членовете и на симпатизантите на БСП, така и в обществото. Въпросът сега, тридесет години по-късно е, възможно ли е да се постигне споделено разбиране за станалото на Десети ноември? Разбиране, в което се съчетават констатацията за неизбежната смяна на предходната система и на авторитарната власт, с признанието, че заявените намерения за трансформирането на социализма в демократичен и хуманен останаха неизпълнени.
Въпросът ни най-малко не е академичен. Напротив – от ясния отговор на този въпрос всъщност зависи дали БСП оттук нататък, след изминалите 30 години, ще се изяви пред обществото като убеден носител на една нова система на демократичен и хуманен социализъм, или ще продължи да стои двусмислено „разкрачена“ между минало, настояще и бъдеще, без шанс да спечели необходимото доверие като сила, способна да предложи и осъществи радикална смяна на наложилата се разрушителна неолиберална система в авторитарно балканско изпълнение.
Тук не е възможно по-подробно да се разгледат аргументите за и против Десети ноември, да се навлезе в причините и се разгледат вътрешните и външни фактори, довели до него. Но от оценката за неговата същност зависи и по-нататъшната интерпретация на събитията, станали /а не „случили се“/ през решаващите една-две години след него.
ІІІ
Двегодишният период от края на 1989 до края на 1991 година е наситен с почти ежедневни събития с далеч непреходно значение, които сме длъжни да се постараем обективно да осмислим от разстоянието на изминалите три десетилетия, тръгвайки да търсим отговорите на следващия въпрос – какви непосредствени процеси последваха /Кръгла маса, изборите от юни 1990 г., приемането на Конституцията, партиите и основните фигури през онзи период/. За да можем да продължим и по-нататък за това, каква беше цената на преминаването от план към пазар, защо беше наложена неолибералната икономика и т.н.?
Тук не е възможно всеки от тези въпроси да бъдат разгледани с необходимата пълнота. По първия от тях, за първите промени след Десети, засега могат да се маркират следните предварителни констатации.
След 10 ноември БКП бе изправена пред предизвикателството да се утвърди като водещата сила за по-нататъшния ход на процесите на дълбоки трансформации във всички сфери на обществото. В ръководството и в средите на партията обаче се проявиха същностни противоречия относно налагащите се решителни действия в условията на рязко променящата се с дни обществена среда. Тези противоречия станаха една от съществените причини за това БКП да реагира и да догонва промените, настъпващи в обществото, вместо да ги направлява и развива в заявената от нея посока, като отстоява необходимостта от национално съгласие по основните въпроси на демократизирането на обществото и на налагащите се незабавни мерки за овладяване и изход от кризата;
От втората половина на ноември-декември ‘89-та и с нарастваща интензивност през следващите една-две години Улицата, намираща се под влиянието на появилия се Съюз на демократичните сили, направи своята заявка като нов радикален фактор с амбицията да диктува развитието на разтърсващите обществото процеси. Лайтмотив на СДС и вървящата след него част от обществото стана призива за „разграждане на тоталитарната система“.
Първият непосредствен публичен сблъсък между тези два взаимно изключващи се подхода се състоя на Националната кръгла маса /НКМ/ от януари-май 1990 година. Нейната дейност завърши с приемането на следните документи:
-две Декларации от 12 март и от 15 май за хода и резултатите от нейната работа;
-девет споразумения, покриващи най-острите въпроси на момента – за мирния преход към демократична политическа система и основните ѝ характеристики; за налагащите се промени в Конституцията на НРБ; за гаранциите за свободни избори и етичните норми на предизборната кампания, в това число и по радиото и телевизията.
Същевременно заслужава да се отбележи фактът, че на равнище на Работната група на икономическите експерти към Кръглата маса бе съгласуван проект на „Основни принципи и съдържание на икономическата реформа“ с дата 23 март 1990 г., очертаващ рамките на по същество социална пазарна икономика, в това число „…да се търси реализация на принципа „/з/емята – на тези, които я обработват, или желаят да я обработват“.
Този проект така и остана неприет, като причините могат да се сведат до две предполагаеми: едната, отказът на СДС на политическо равнище да обсъжда и съгласува с БСП мерки на икономическата реформа с аргументите, че не желае да споделя отговорност за кризата, както и че БКП/БСП „не разбират“ от пазарна икономика. Другата бе виждането, споделяно в ръководните кръгове на БСП, че реформата изначално е дясна, поради което партията не следва да се ангажира с нея.
Интересни също са и появилите се популярни интерпретации за дейността на НКМ. На времето се оформиха две фактически взаимно изключващи се съждения – едното, че тя всъщност е безпринципен сговор между „сини“ и „червени“ под булото на „синьо-червена мъгла“ и другото, че БСП е направила дори и невъзможните отстъпки, но СДС се е оказало негодно да вземе властта. За да се стигне до призивите в наши дни за нова кръгла маса като необходимия и полезен начин за решаване на приоритетните проблеми на страната…Това „богатство“ на оценки очевидно говори за необходимостта от отговорно и трезво осмисляне на ролята и значението на Националната кръгла маса, както за процесите по времето на нейното провеждане, така и на по – дългосрочното ѝ значение като успешен пример за постигането на национално съгласие.
Спечелването на първите демократични избори на 10-17 юни 1990 година от БСП бе уникално постижение за цяла Източна Европа, даващо шанс на партията да възвърне водещата си роля за посоката и хода на промените и в обществото, и в икономиката. Резултатът от нейната работа в излъченото Седмо Велико Народно събрание /7-о ВНС/ се оказа двусмислен. Постижение с непреходно значение стана приемането на 12 юли 1991 г. на Конституцията на Република България. Същевременно, партията се оказа неспособна да отстои и се укрепи в изпълнителната власт, изправена пред разрушителната агресивност на опозицията в лицето на СДС и оказала се в изолация, в немалка степен и поради вътрешните противоречия в партийното ръководство.
По време на двете правителства, съставени от БСП, министър-председателят Андрей Луканов на два пъти предложи програми от мерки за преодоляване на икономическата и социалната криза и за развитие на икономиката и обществото:
– първата – от април 1990 г., предвиждаща антикризисни мерки и пазарна реформа въз основа на равнопоставеност на формите на собственост, увеличаване на производството според изискванията на пазара, балансиране на доходите и стоките на пазара, осигуряване на жизнения минимум на застрашените категории от населението и преструктуриране на инвестициите за предлагане на продукция, продаваема срещу валута;
– втората – от октомври 1990 г., озаглавена „За по-нататъшна демократизация на обществото и ускоряване на прехода към пазарна икономика“, бе изготвена, както се отбелязва в увода, „…при широко и комплексно използване на изводите и препоръките на екипа от американски икономисти, формиран като съвместна инициатива на правителството и Търговската палата на САЩ.“ Същевременно там се сочи, че консултации са ползвани и от експерти от Европейската общност, Франция и ФРГ, както и във връзка с членството на страната в МВФ и Световната банка.
Програмата предвиждаше действия в седемте основни области – политическа система; правна система; национална икономика; заетост, социална защита и здравеопазване; екология; образование, наука и култура; външна политика и национална сигурност.
Какви бяха причините и едната, и другата програма да не бъдат приети и какви биха били последиците, ако бяха реализирани, явно са въпроси на отделни изследвания. Тук само може да се изразят предположенията, че първата би осигурила далеч по-бързото и на по-ниска цена преодоляване на валутната и финансовата криза и възстановяване на производството, а втората, дори и при либерализацията на икономиката и приватизацията на основните фондове, не би била осъществявана в разрушителния вариант, наложен от СДС.
Проява на тази неспособност на БСП да овладее инициативата и да наложи своя градивна политика за неизбежно налагащите се трансформации бе загубата на първите парламентарни избори за 36-ото Народно събрание след края на 7-ото ВНС. Загуба, представена навремето от партийното ръководство като стратегическа победа.
Само че, спечелили „с малко, но завинаги“, СДС се отдадоха на тотална политическа конфронтация и „разграждане на системата“ с поголовни смени на ръководствата на стопанските организации и „източване“ на самите организации, с безпрецедентна ликвидация на кооперативните стопанства – все действия с пагубни последици за цялостното по-нататъшно развитие на страната през последвалите три десетилетия.
–––––––––––––––––––––––
1/ Илиев, Иван; „Демократичният социализъм – цел на преустройството“; в Икономиката на кръстопът; Партиздат, София 1990 г; стр. 44-64.
2/ Оценка на динамиката, структурата, използването и причините за увеличаването на външния дълг в свободно конвертируема валута, както и на кредитната политиката на България. Доклад на експертна група, 15 май 1991 г.; личен архив ГП.
3/ Пак там, стр. 85.
4/Пак там, стр. 88.
5/ „Валутният план за 1989 и 1990 година“: състояние, цели и задачи в областта на валутните баланси на страната, 22 страници; 15 август 1988 г.; служебен анализ на автора; личен архив ГП.
6/ Ив. Илиев; пак там, стр. 49.
7/Тодор Живков, в Йорданов, В., „Дело №4. Икономическата катастрофа на социализма“; Изд. „Дамян Яков“, София, 2011 г., стр. 362. Цитат от писмен материал на девет машинописни страници, предаден от Т. Живков на В. Йорданов през пролетта на 1993 г. Виж пак там, стр. 355.
8/ „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“, Доклад на Политбюро, изнесен от генералния секретар на ЦК на БКП Петър Младенов на Пленума на ЦК на БКП на 11-13 декември 1989 г.; Партиздат, София 1989 г.; стр. 23.
9/ Резолюция на Пленума на ЦК на БКП; 13 декември 1989 г.; пак там, стр. 3.
10/ Йотов, Й.; Контрареволюцията; Изд. „Витраж“, София 2004; стр. 23.
*** Bel. author : This text was prepared by the author in connection with the National Conference of November 8, 2019 on the topic „30 years since November 10, 1989.“ The text still retains its relevance today.
November 9, 2022
