През последното половин десетилетие упорито се повтаря един разказ, обясняващ десния популизъм като масов отпор срещу нещо, наречено неолиберализъм. Неолиберализмът често се описва като пазарен фундаментализъм или като убеждението, че всичко на планетата има цена, че границите са отживелица, че световната икономика трябва да замени националните държави, и че човешкият живот се свежда до цикъла „печелиш, харчиш, взимаш назаем, умираш“.
„Новата“ десница твърди, че за разлика от това, тя вярва в народа, в националния суверенитет и в значението на културата. Тъй като основните партии губят подкрепа, елитите, които насърчиха неолиберализма от личен интерес, изглежда берат плодовете на неравенството и обезсилването на демокрацията, които посяха.
Но тази история е погрешна. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че важни фракции на нововъзникващата десница всъщност са мутирали разновидности на неолиберализма. В края на краищата партиите, наречени „десни популисти“ от САЩ до Великобритания и Австрия, никога не са действали като ангели отмъстители, изпратени да поразят икономическата глобализация. Те не са предлагали планове за ограничаване на финансовия сектор, за възстановяване на златния век на сигурността на работните места или за прекратяване на световната търговия.
Като цяло призивите на т.нар. популисти за приватизация, дерегулация и намаляване на данъците идват директно от наръчника, изпозлват от световните лидери през последните тридесет години.
Но по-същественото е, че разбирането на неолиберализма като апокалиптична хипермаркетизация на всичко е едновременно мъгляво и подвеждащо.
Както показват много исторически примери, неолибералите, обединени около обществото „Мон Пелерин“, основано от Фридрих Хайек (който използва термина „неолиберализъм“ като самоописание през 50-те години на миналия век), далеч не са измислили визия за капитализъм без държави, а са разсъждавали в продължение на почти един век за това как държавата трябва да бъде преосмислена, за да ограничи демокрацията, без да я премахва, и как националните и наднационалните институции могат да бъдат използвани за защита на конкуренцията и обмена.
Когато видим неолиберализма като проект за преустройство на държавата, за да се спаси капитализмът, тогава тезата за предполагаемото му противопоставяне на десния популизъм започва да се разпада.
Както неолибералите, така и новата десница презират егалитаризма, глобалното икономическо равенство и солидарността отвъд нацията. И едните, и другите възприемат капитализма като неизбежен и оценяват гражданите по стандартите на производителността и ефективността. Може би най-поразителното е, че черпят от един и същи пантеон от герои. Пример за това е самият Хайек, който е икона и от двете страни на неолиберално-популисткото разделение.
Говорейки заедно с Марин льо Пен на партийния конгрес на френския Национален фронт през 2018 г., самообявилият се за популист Стив Банън осъди „естаблишмента“ и „глобалистите“, но речта му бе изградена върху метафората на Хайек за пътя към крепостничеството, и се позоваване на авторитета на неговото име.
Седмица преди това Банън бе в Цюрих, където също се позова на Хайек. Негов домакин там бе издателят, десен политик от Швейцарската народна партия и член на Обществото „Фридрих Хайек“ Роджър Кьопел. Той подари на Банън първия брой на своя вестник Wirtschaftswoche, като му подшушна, че броят е „от 1933 г.“ – време, когато изданието е подкрепяло завземане на властта от нацистите.
“Нека ви наричат расисти” – каза Банън в речта си, – “нека ви наричат ксенофоби. Нека ви наричат нативисти. Носете го като почетен знак”. Целта на популистите, каза той, не е да максимизират стойността за акционерите, а „да максимизират стойността за гражданите“. Това звучеше не толкова като отхвърляне на неолиберализма, колкото като задълбочаване на икономическата логика в сърцето на колективната идентичност. Популистите не толкова отхвърляха неолибералната идея за човешкия капитал, колкото я съчетаваха с националната идентичност: дискурс за “народен капитал”.
По време на престоя си в Европа Банън се срещна и с Алис Вайдел, бивш консултант на Голдман Сакс и един от двамата ръководители на дяснопопулистката партия „Алтернатива за Германия“ (AfD), както и член на Обществото на Хайек до началото на 2021 г.. Друг член на AfD, бившият либертариански блогър и консултант за търговия със злато, Петер Боерингер, също е член на Хайек обществото. В момента той е депутат в Бундестага и председател на парламентарната бюджетна комисия.
През септември 2017 г. бившата медия на Банън, Breitbart, публикува интервю с Беатрикс фон Щорх, заместник-председател на партия AfD и също член на Обществото на Хайек. Тя обясни как Хайек е вдъхновил нейния ангажимент да „реабилитира семейството“. В съседна Австрия преговарящата за краткотрайната коалиция между дясната Австрийска партия на свободата и Австрийската народна партия Барбара Колм пък беше едновременно директор на виенския Институт Хайек, член на Обществото „Мон Пелерин“, както и участник в проект в Хондурас за създаване на специални дерегулирани зони извън официалния държавен контрол.
Това, на което станахме свидетели през последните няколко години, не е толкова сблъсък на противоположности, колкото публично излизане на повърхността на дългогодишен спор в капиталистическия лагер за това какво е необходимо, за да се запази свободният пазар. По ирония на съдбата конфликтът, който раздели т.нар. глобалисти от популистите, избухна за първи път през 90-те години на миналия век – точно в момента, в който мнозина твърдяха, че неолибералните идеи са завладели света.
Какво е неолиберализъм?
Неолиберализмът често се разбира като набор от решения, като план за унищожаване на социалната солидарност и социалната държава.
Наоми Клайн го описва като „шокова доктрина“: нахлуване по време на бедствие, разграбване и разпродажба на обществените услуги и прехвърляне на контрола от държавите към корпорациите.
Вашингтонският консенсус, описан от икономиста Джон Уилямсън през 1989 г., е най-известният пример за неолиберално решение: списък с десет задължителни задачи за развиващите се страни – от данъчна реформа до либерализация на търговията и приватизация.
От тази гледна точка, неолиберализмът може да изглежда като наръчник с рецепти, панацея и универсален метод.
Но самите текстове на неолибералите предлагат различна картина – и това е мястото, към което трябва да се насочим, за да разберем наглед противоречивите политически прояви на десницата. Така откриваме, че неолибералната мисъл не е изпълнена с решения, а с проблеми.
Могат ли съдиите, диктаторите, банкерите или бизнесмените да бъдат надеждни пазители на икономическия ред? Могат ли институциите да бъдат изградени от нищото или трябва да се развиват? Как пазарите могат да бъдат приети от хората предвид честата им жестокост?
Проблемът, който най-много тревожи неолибералите през последните 70 години, е балансът между капитализма и демокрацията. Всеобщото избирателно право означаваше поява на движения на окуражените маси, които винаги заплашваха да изтласкат от релси функциониращата пазарна икономика, тъй като населението използваше гласовете си, за да „изнудва“ политиците, от тяхна гледна точка, за все повече отстъпки, като по този начин източваше държавния бюджет. Мнозина неолиберали се опасяваха, че демокрацията има присъщ уклон към социализъм.
Те имаха разногласия за това кои институции ще предпазят капитализма от демокрацията. Едни защитаваха връщането към златния стандарт, а други твърдяха, че обменните курсове на валутите трябва да могат свободно да плават. Едни се бореха за силна антитръстова политика, а други приемаха някои форми на монополи. Едни смятаха, че идеите трябва да се разпространяват свободно, а други защитаваха силни права на интелектуална собственост. Едни смятаха, че религията е необходимо условие за либерално общество, а други – че тя е излишна.
Повечето от тях считат традиционното семейство за основната икономическа и социална единица, но други не са съгласни с това. Някои виждаха неолиберализма като въпрос на изработване на правилната конституция, други виждаха конституцията в една демокрация като „колан за целомъдрие, чийто ключ е винаги в обсега на носещият го“.
В сравнение с други политически и интелектуални движения обаче, най-забележително е отсъствието на сериозни сектантски разцепления в рамките на неолибералното движение. От 40-те до 80-те години на ХХ в. центърът повече или по-малко се задържа.
Единственият голям вътрешен конфликт настъпва в началото на 60-те години на ХХ в. с отчуждаването на един от водещите мислители на движението и т.нар. интелектуален баща на социалната пазарна икономика, германския икономист Вилхелм Рьопке.
Това предвещаваше по-късния разрив на Рьопке с други неолиберали, който се случи на фона на яростното му застъпничество за апартейда в Южна Африка и възприемането на теорията за биологичния расизъм, според която общата западна култура и общата наследственост са предпоставка за функциониране на капиталистическото общество.
Макар че през 60-те години на ХХ в. позицията на открито приемане на тезите за бялата раса сред неолибералите бе изключение, в следващите десетилетия този въпрос ще се превърне в разделителна линия в нейните среди.
Макар че някои биха видели противоречие в съчетанието на ксенофобия и анти-мигрантски настроения с неолиберализъм – предполагаемо философия на отворените граници – това не бе така в един от ранните пробиви на неолиберализма: Великобритания на Тачър.
През 1978 г. Хайек, който получава британско гражданство като емигрант от фашистка Австрия, написва поредица от редакционни статии в подкрепа на призива на Тачър за „прекратяване на имиграцията“ преди избирането ѝ за министър-председател.
За да аргументира тезата си, Хайек се връща към родната си Виена, където е роден през 1899 г., и припомня трудностите, възникнали, когато „голям брой галицийски и полски евреи“ пристигат от Изток преди Първата световна война и не успяват да се интегрират лесно.
Тъжната истина е, пише Хайек, че „колкото и съвременният човек да приема по принцип идеала, че едни и същи правила трябва да важат за всички хора, в действителност той го признава само за тези, които смята за подобни на себе си, и много бавно се научава да разширява кръга на тези, които приема за подобни на себе си“.
Макар и далеч от абсолютистко, предположението на Хайек от 70-те години, че за функционирането на пазарния ред е необходима споделена култура или групова идентичност, е завой от това, което дотогава се смята за образец на неолибералното общество – в много по-голяма степен основано на универсалистката представа за всички хора под върховенството на закона.
Тази нова рестрикционистка нагласа намери отклик най-вече сред британските неолиберали, които винаги са имали склонност към консерватизъм, за разлика от либертарианските тенденции на американските си съмишленици. Струва си да се напомни, че един не по-малък противник на имиграцията на не-белите като Инок Пауъл е бил член на Обществото „Мон Пелерин“.
Една от новостите през 70-те години на ХХ век е, че консервативната реторика на Хайек се съчетава с влиянието на една нова философия – тази на социобиологията, която сама по себе си се смесва с предишния му интерес към кибернетиката, етологията и теорията на системите. Понятието социобиология е използвано за пръв път през 1975 г. в заглавието на книгата на харвардския биолог Е. О. Уилсън. Според нея индивидуалното човешко поведение може да бъде разбрано чрез същата еволюционна логика като тази на животните и другите организми. Всички ние се стремим към максимално възпроизвеждане на собствения си генетичен материал. Съдбата на чертите при хората може да бъде разбрана по същия начин: селекционният натиск отстранява по-малко полезните черти, докато по-полезните се размножават.
Хайек е възхитен от прозренията на социобиологията, но поставя под съмнение прекаленото ѝ акцентиране върху гените. Той предполага, че човешката промяна може да бъде по-добре разбрана чрез процесите на така наречената „културна еволюция“. Докато през 50-те и 60-те години на ХХ век американските консерватори насърчаваха така наречения „фюзионизъм“, синтеза на пазарното либертарианство и културния консерватизъм около списанието на Уилям Ф. Бъкли National Review, отварянето на Хайек към науката в крайна сметка щеше да създаде нов фюзионизъм, който предлага концептуално пространство за откъслечни заемки от еволюционната психология, културната антропология и дори възродената расова наука. През следващите десетилетия разновидностите на неолиберализма ще се съчетават отново и отново с разновидности на неонатурализма.
В началото на 80-те години на ХХ век Хайек започва да говори за традицията като за необходима съставка на „доброто общество“. През 1982 г. пред фондация „Херитидж“ той говори за „нашето морално наследство“ като основа на здравите пазарни общества. През 1984 г. той пише, че „трябва да се върнем към един свят, в който не само разумът, но и разумът и моралът, като равноправни партньори, трябва да управляват живота ни, където истината за морала е просто една морална традиция, тази на християнския Запад, която е създала морала в съвременната цивилизация“.
Подтекстът е ясен. В продължение на дълги периоди, някои общества са развили културните характеристики на личната отговорност, изобретателността, рационалните действия и времевото предпочитание; други не са.
Тъй като тези черти също не се внасят или трансплантират лесно, тези по-слабо развити в културно отношение общества – с други думи, развиващите се страни – ще трябва да преживеят дълъг период на дифузия, преди да настигнат Запада – крайна точка, за която той не гарантира, че някога ще настъпи.
Раса и нация
През 1989 г. историята се намесва и Берлинската стена пада. След това непредвидено събитие въпросът дали културите на капитализма могат да бъдат трансплантирани или трябва да се развиват органично стана актуален. „Транзитологията“ се превърна в нова област на изследване, тъй като учените се заеха с проблема за превръщането на бившите комунистически страни в капиталистически.
През 1991 г. Джордж Буш награждава Хайек с Президентски медал на свободата като „визионер“, чиито идеи са „утвърдени пред очите на света“. Човек би могъл да предположи, че неолибералите ще прекарат остатъка от 90-те години в самохвалство, полирайки бюстовете на Мизес за излагане в университетите и библиотеките в Източна Европа.
Само че се случи точно обратното. Нека си спомним, че основният враг на неолибералите от 30-те години на миналия век насам беше не Съветският съюз, а социалната демокрация на Запад. Падането на комунизма означаваше, че истинският враг имаше нови полета за потенциална експанзия. Както заявява през 1990 г. председателят на Обществото „Мон Пелерин“ Джеймс М. Бюканън, „социализмът е мъртъв, но Левиатанът продължава да живее“.
За неолибералите 90-те години донесоха три основни притеснения. Първо, може ли да се очаква, че новоосвободеният комунистически блок ще се превърне в отговорен пазарен участник отведнъж, и какво ще е необходимо, за да стане това? Второ, дали все по-затягащата се европейска интеграция е предвестник на един неолиберален континент или просто на една свръхдържава на социалната политика, трудовите права и преразпределението? И накрая, демографските промени – застаряващо бяло население, съчетано с нарастващо небяло население. Може би някои култури – и дори някои раси – са предразположени към пазарен успех, докато други не са?
90-те беляза разрив в неолибералния лагер между онези, които вярваха в наднационалните институции като ЕС, СТО и международното инвестиционно право – можем да ги наречем глобалисти – и онези, които смятаха, че неолибералните резултати се постигат най-добре чрез връщане на суверенитета на нацията – или може би дори чрез по-малки сепаратистки единици. Може да се каже, че това стечение на обстоятелствата по-късно даде основата на комбинацията от популисти и либертарианци, която задвижи кампанията за Брекзит.
Постоянно нарастващото влияние на идеите на Хайек за културната еволюция и нарастващата популярност на невронауката и еволюционната психология също накараха мнозина от сепаратисткия лагер да се обърнат към по-твърдите науки. За някои от тях търсенето на основите на пазарния ред изискваше да навлязат „по-дълбоко в мозъка“, както членът на Обществото „Мон Пелерин“ Чарлз Мъри озаглави една своя статия през 2000 г.
Кризите, последвали 2008 г., доведоха до изостряне на напрежението между двата лагера на неолибералите. Пристигането на над един милион бежанци в Европа през 2015 г. създаде възможност за нов печеливш политически хибрид, който съчетаваше ксенофобията с ценностите на свободния пазар. Но е важно да сме наясно какво беше новото за десницата в тази ситуация и какво беше наследено от близкото минало.
Дясната кампания за Брекзит например лежеше върху основите, положени от самата Тачър. В известната си реч през 1988 г. в Брюж Тачър заявява, че „ние не сме оттеглили успешно границите на държавата във Великобритания, само за да ги видим отново наложени на европейско ниво чрез една европейска свръхдържава, която упражнява ново господство от Брюксел“.
Вдъхновен от тази реч, бившият председател на обществото „Мон Пелерин“ лорд Ралф Харис от Института по икономически въпроси създава през следващата година Групата от Брюж. Днес уебсайтът на тази организация гордо декларира, че тя е „оглавила интелектуалната битка за спечелване на вота за напускане на Европейския съюз“. Така наречените популисти в този случай идват директно от редиците на неолибералите.
Макар брекзитърите да възхваляват нацията, призивът към “природното” се проявява по-ярко в Германия и Австрия. Може би най-поразителен в новия фюзионизъм е начинът, по който той съчетава неолибералните убеждения за пазара със съмнителни твърдения на социалната психология. Особено забележителна е фиксацията върху интелигентността. Макар че терминът „когнитивен капитал“ обикновено се свързва с френските и италианските теоретици на марксизма, неолиберали като Чарлз Мъри го използват още през 1994 г. в „Кривата на камбаната“, за да опишат това, което според него са частично наследствените групови различия в интелигентността, които могат да се определят количествено като коефициент на интелигентност.
Германският социолог Ерих Вееде, съосновател на Обществото на Хайек (и носител на медала „Хайек“ през 2012 г.), следва идеите на расовия теоретик Ричард Лин, за да констатира, че интелигентността е основният фактор, определящ икономическия растеж. Богатството и бедността на нациите не се обясняват с историята, а с неподатливите качества на населението, смята от своя страна бившият член на управителния съвет на Бундесбанк Тило Саразен, чиято книга „Германия се самозапалва“ е продадена в над 1,5 милиона екземпляра в Германия и стимулира успеха на ислямофобски партии като AfD. Сарацин също така цитира Лин и други изследователи на интелигентността, за да се противопостави на имиграцията от мюсюлманските страни въз основа на коефициента за интелигентност.
Концепциите за “народен капитал” на десните неолиберали определят средни стойности на интелигентност за страните по начин, който колективизира и превръща в нещо вродено понятието „човешки капитал“. Те добавят оттенъци на ценности и традиции, които не могат да бъдат уловени статистически, превръщайки ги в език на националната същност и националния характер.
Новият синтез на неолиберализма и неонатурализма предлага език, който предполага не общохуманистичен универсализъм на пазара, а сегментиран светоглед, основан на културата и биологията.
Последиците от тази нова визия за човешката природа се простират отвъд популистките партии до сепаратизма, идентитаризма и белия национализъм на новата “алтернативна десница”.
Повече приемственост, отколкото разрив
Не всички неолиберали са се насочили към изключващите концепции за култура и раса. Някои от тях се мобилизират срещу тези тенденции, защото ги смятат за враждебно завладяване на космополитното наследство на Хайек и Мизес от нетолерантни ксенофоби. И все пак яростта на техния протест понякога може да замъгли факта, че предполагаемите популистки варвари пред портите всъщност са отгледани вътре в крепостта.
Ярък пример за това е Вацлав Клаус, любимецът на неолибералното движение през 90-те години на миналия век, който беше министър на финансите, министър-председател и президент на посткомунистическа Чехия. Клаус беше твърд привърженик на шоковата терапия в периода на прехода, член на обществото „Мон Пелерин“ и чест оратор на неговите срещи. Той твърди, че Хайек е негов личен духовен учител. През 2013 г. Клаус става старши научен сътрудник в Института “Кейто”, крепостта на космополитния либертариански подход, в която има аудитория „Ф. А. Хайек“.
Но нека погледнем политическия път на Клаус. През 90-те години той съчетава призива за ордолиберална роля на силната държава в момент на преход с хайекианското изповядване на непознаваемостта на пазара. В края на десетилетието той преминава към все по-яростна атака срещу екологичните политики на Европейския съюз. В началото на 2000-те години той е пълен отрицател на климатичните промени, като през 2008 г. написва книга, озаглавена „Синята планета в зелени окови“.
След 2010 г. Клаус обявява популисткото движение за сила на доброто, която призовава за премахване на Европейския съюз, връщане към националната държава и затваряне на границите за мигранти. Но този му рязък завой надясно не доведе до скъсване с организираното неолиберално движение.
Докато Обществото „Мон Пелерин“ се опитва да позира, организирайки конференция на тема „популистката заплаха за доброто общество“, Клаус заявява на тяхна конференция през същата година, че „масовата миграция в Европа … заплашва да разруши европейското общество и да създаде нова Европа, която ще бъде много различна от миналото, както и от начина на мислене на Обществото „Мон Пелерин“”. Заедно с крайнодесните партии, с които работи в Европейския парламент, Клаус подкрепя свободната търговия и свободното движение на капитали, като в същото време се противопоставя на определени видове хора.
Идеолози като Клаус е по-подходящо да бъдат описани като ксенофобски либертарианци, отколкото като популисти. Те не са толкова врагове на неолиберализма, които идват от провинцията с факли и вили, колкото деца на неолиберализма, отгледани от десетилетия на разговори и дебати за това от какви поправки се нуждае капитализмът, за да оцелее.
Новата фиксация върху расата, културата и нацията е само най-скорошната разновидност на неолиберализма: про-пазарна философия, която не се основава на идеята, че всички сме еднакви, а че сме фундаментално и може би трайно различни. При целия шум около възхода на новата десница, ние не сме навлезли в политическа ера с принципно нова геометрия. Преувеличаването на разрива в неолиберализма означава пропускане на тази основна приемственост.
*Куин Слободиан преподава история в колежа Уелсли, Масачузетс.Най-новата му книга е озаглавена „Глобалисти: Краят на империята и раждането на неолиберализма”.
About The Author
