В категории:Анализи / Общество

Къде отидоха най-хубавите години от живота ни

Неолиберализмът ни открадна възможността да виждаме, че един друг свят е възможен – свят, в който солидарността между хората е на първо място, а благата се разпределят според нуждите на всеки

Снимка: Фабрика автономия

Нещо преля чашата. Поредните корупционни скандали, безпрецедентната атака върху президентството и тоталното срастване на институциите в услуга на управляващата политико-икономическа клика предизвикаха масово недоволство, подхранвано от хроничните проблеми на населението: ниския жизнен стандарт, главоломно растящите неравенства и разграждането на социалната държава. Вече три десетилетия расте усещането, че в България нещата се случват по един начин за богатите и по друг за бедните – огромно мнозинство от живеещите в страната (86%!) смятат, че законът и съдебната система пазят богаташите и мачкат тези, които нямат. Това усещане постоянно се подсилва от безкрайния поток корупционни скандали, обхващащи почти всеки, който се е добрал до власт. Коренът на проблемите обаче далеч не започва от корупцията. Тя е симптом на една система, чиито правила работят в полза на имащите срещу нямащите, и в която всеки опит за бунт бива смазан или удушен в зародиш.

Всички срещу корупцията!

„В България мафията си има държава“, казват, а проблемът е в шуробаджанащината. Темата на настоящите протести, както и на протестите от 2013 г. (и на много преди и между тях) е изцяло центрирана около борбата с корупцията. Тази „борба“ обикновено се изчерпва с искания за справедлива и неподкупна съдебна система, свободна от политическо влияние. Идеята лежи върху либералната концепция за върховенството на закона и разделението на властите – системата трябва да е устроена така щото всяка власт да контролира и балансира останалите. В случаите, в които изпълнителната или законодателната власт работят против законите, съдът е този, който осигурява защитата от корупция. Разбира се, престъпление „корупция“ не съществува, нито пък върховенството на закона може да е гарант за нещо повече от запазване на статуквото – законът е политически инструмент, гарантиращ насилственото прилагане на доминиращата идеология в обществото. В днешно време често пъти клеймим дадени „лобистки“ закони, защото защитават интереса на определени кръгове (и това неизменно е така). Идеалът е чистият закон, който най-добре отразява разбирането на обществото за справедливост – но истината е, че всяка една норма неимоверно отразява нечии интереси. В правов ред, за който висша ценност е запазване на частната собственост, законът отразява интересите на тези, които имат.

Това, че законите са носители на идеология, е разбираемо, но неизказано. Ние ги натоварваме с други обозначители – те са „лоши“ и „добри“, „лобистки“. Има „естествен“ закон и отредени от Бог/природата/късмета роли за всички. Когато един закон не работи, това е по вина на „лоши“ законодатели – ако ги сменим с „добри“, проблемът ще е решен. Ако само имахме добри политици, законите ще са добри и системата ще работи както трябва. Политиката е сферата на политичността и идеологиите, а справедливостта, честността, прозрачността и отчетливостта – сиреч демокрацията – въпрос на морал.

Отварям една скоба, за да отбележа, че единствената разделителна линия тук е по отношение на периода на държавния социализъм – представян като единствената идеология, която застрашава този ред. Всеки, който се опитва да критикува отляво който и да е аспект на системата отвъд морала, бива заклеймяван като апологет на БКП и ДС. Днес идеологическият избор е сведен до „комунизъм“ срещу „демокрация“, т.е. или искаш да се върне старото (рамкирано като опашки, празни магазини и липса на банани), или си за въвеждането на либералния модел на правова държава.

Нито предишният режим е бил комунизъм, нито сегашният е демокрация – но използването на тези термини е плод на победата на определен дискурс, поддържащ настоящата неолиберална система. Чрез последователното и целенасочено стигматизиране на социализма се цели дискредитирането на всеки проект за промяна отляво. Това има две последици – от една страна се подсигурява доминацията на дясното в политическия живот, а от друга, структурната промяна става възможна единствено в още по-крайнодясна посока.

Антикорупцията заема подобаващо място в това разбиране за политическото. Ролята на гражданите и съдебната власт е да намират и изхвърлят „гнилите ябълки“ от иначе нормално функционираща държавна система. Борбата с корупцията е толкова важна, че всеки говори за нея. БСП на Корнелия Нинова, ДПС, Демократична България, неправителствени организации, медии, университетски преподаватели, анализатори и социолози по цял ден обясняват как проблемът е корупцията. Бойко Борисов бе избран, за да бори корупцията. И все пак след толкова говорене и толкова борене, корупцията продължава да съществува и положението става все толкова непоносимо, че предизвиква големи граждански вълнения и заплахи за всенароден бунт. Хората, излизащи по улиците, отново и отново възпроизвеждат същите искания и дефинират познат до болка проблем – корупцията.

Кой открадна детството ми

Борбата с корупцията излиза на преден план със започването на „прехода“, в условията на бързото разграждане на социалната държава. България приема рязък неолиберален курс през 90-те, по времето на тоталната хегемония на неолиберализма, и антикорупционният дискурс трайно завладява общественото пространство. Антикорупцията дава обяснение на протичащите процеси на приватизация и грабеж на публична собственост: те, на Запад, имат истински капитализъм и истинска демокрация. Нашите са покварени от корупция, причинена от манталитета, Русия, османското владичество, държавния социализъм или комбинация от изброените. През този период на усилен грабеж различни групировки, немалка част от които бивши членове на номенклатурата на БКП, установяват контрол върху средствата за производство. Борбата срещу икономическата, социалната и политическата несправедливост се измества от борба на идеологиите в борба срещу корупцията – но не и преди българите да повярват на десните и да гласуват за тях през 1997 г., само за да изпитат ужаса от масова приватизация.

Симеон Сакскобургготски печели изборите именно с претенцията на носител на морала в политиката. Той символизира и циментиране на постидеологически ред, в който всички правителства формират политиката си около свещената крава на свободния пазар. Неолиберализмът триумфира в установяването на социалноикономическа система, основана на пазарен фундаментализъм и движена от задълбочаваща се приватизация на всички сектори от производство до образование, здравеопазване и пенсии. Основната победа на господстващата и до днес система е може би дискурсивна, доколкото ние отдавна не говорим за идеологии, а когато го правим, то винаги се съсредоточаваме в предварително зададената от неолиберализма рамка на политическото, ограничена до това не дали, а как да гарантираме добруването на капиталистическата класа. Това е така, защото в основата на неолиберализма стои идеята за отделянето на икономическите от политическите въпроси – икономическата сфера се ръководи не от идеологията зад обществените структури (например въпросът за собствеността на средствата за производство, въпросът за преразпределението на благата, въпросът за екологичната и социалната цена на дадено производство и пр.), а от „невидимата ръка“ на пазара.

В така зададената рамка, антикорупцията се откроява като особено важна за гарантирането на хегемонията на неолиберализма, доколкото тя деполитизира проблема за икономическата мизерия на милиони работещи бедни и маргинализирани общности и я превръща в морален проблем. Отговорът е грешен, защото въпросът е зададен погрешно – държавата не върви „на зле“, защото определени мафиоти са я превзели и я задушават. Държавата даже въобще не върви на зле, както показват данните за икономическия растеж. И въпреки това, 80% от българите живеят на заплата от по-малко от 900 лв., 1/3 не могат да си позволят да отопляват дома си през зимата, а всяко четвърто дете има само един чифт обувки. И коренът на нито един от тези проблеми не се намира в корупцията, защото ако утре обществената поръчка за саниране бъде спечелена от Марков, а не Добрев, а за строене на лот пореден от магистралата бъде спечелен от Иван, а не Делян, всички ние ще продължим да сме все така бедни, а огромните обществени средства ще отидат в ръцете на поредния бизнесмен.

Неолиберализмът ни открадна възможността да виждаме, че един друг свят е възможен – свят, в който солидарността между хората е на първо място, а благата се разпределят според нуждите на всеки. В днешната капиталистическа система това е невъзможно. Вместо да приемем, че всички ние заслужаваме гарантиран достъп до здравеопазване, храна и подслон, ни се повтаря, че трябва да изхвърлим всички тези комунистически небивалици, защото можем да станем богати – ако само се опитваме достатъчно. Така, след като отне животоподдържащите ни системи и идеите ни за по-добър живот отвъд непрестанния труд, за да не умрем от глад, неолиберализмът ни превърна в настървени един срещу друг конкуренти – атомизирани индивиди, които интернализират причините за собствения си неуспех в себе си и ги наричат липси на „късмет“, „способност“, „нюх“ и пр. – и които персонифицират грандиозните неуспехи на социалноикономическата ни система в определени индивиди, наречени „мафиоти“ и „корумпирани политици“. „Мафията вън!“, призова Радев в първите дни на протеста. Протестът масово се обедини около идеята за единение на фронта на искания, които да се фокусират около антикорупцията, но не поставят под въпрос неолибералната икономическа система. Така, под призива „няма ляво, няма дясно“, отново се настани единствено дясното.

Деполитичното като идеология

Този подход служи за изпирането на недъзите на самата капиталистическа система. От една страна, както отбелязва Жана Цонева, корупцията фокусира вниманието изцяло върху получаващите, а не изплащащите рушветите, оневинявайки капиталистите и превръщайки политиката в мръсна дума (разбирай: не се интересувай от политика и си гледай живота). Това рефлектира не само върху участието на гражданите в изборите, но и във вярата им в представителната демокрация въобще – защото „всички са маскари“. От друга страна, антикорупцията като политическа цел маскира структурните дефекти на системата: възможността на едрия капитал във всеки един момент да подложи страната на финансов терор, от който да падне всяко правителство, необслужило интереса му; възможността свободният пазар да се представя като гарант за демокрацията, когато той единствено я подрива и ни превръща в консуматори; възможността огромните социални и икономически неравенства, причинени от капитализма, да бъдат представени като проблем на обсебената от държавата мафия (сякаш осигуряването на „честната“ пазарна игра ще доведе до нещо друго, освен печалби за други капиталисти от „лошите“).

Усещането за несправедливост често се превръща в усещане за безизходица – в такива моменти именно се обръщаме към идеи, които досега са считани за маргинални. Организаторите на протеста заложиха именно на такъв модел, когато обявиха, без абсолютно никакво обществено обсъждане или демократичен контрол, искане за нова конституция. Навред анализатори започнаха да коментират как проблемът е всъщност самата политическа система – разбирайте, парламентарната демокрация. Решението – президентска република (?!) и твърдо разделение на властите. Искания за политическа реформа без адресиране на материалната икономическа основа на проблема (корупцията е и пряко последствие от неолиберализма, довел до изтърбушването на бюджетите за контролна администрация и заплати в държавния сектор) изхождат от претенцията, че ако институциите работят добре, „гнилите ябълки“ в системата няма да могат да я корумпират. Такъв подход обаче само бетонира настоящото статукво на неравенство. Хегемонията на неолиберализма устоя и този път, доколкото единствените издигани искания, добили широка гласност, отново се фокусират върху корупцията на политическата система и дори не засягат икономическите предпоставки за появата на корупцията въобще.

И все пак, как борим корупцията?

Често заявената цел на борбата срещу индивидуализираната проблематика е „изкореняване на корупцията“ – мъгляв сбор от морални предписания и репресивни мерки, които да смажат с най-тежки наказания всеки, който взима подкуп или облагодетелства свои хора. Репресивните държавни мерки обаче не решават никога един проблем в корена му, доколкото наказанието е част от затворническата система на експлоатация чрез организирано от държавата насилие. Освен това, криминализирането на „корупцията“ води до инкриминирането на голям брой практики, от които много хора са зависими на практика – защото докато политици и милионери са независими от съдебната система и от законите, писани от тях самите, то не същото се отнася за „дребните риби“ като медицинската сестра и лекаря, които може би разчитат на рушвет, за да има какво да сложат на масата вечер.

Въпреки това, злоупотребяването с публична власт или с пари с цел лична облага и преференции не е справедливо, защото създава неформални йерархии, които подкопават още повече държавната структура. Сигурен съм, че множеството хора по улиците, а дори и някои политици, се борят срещу корупцията именно заради вярата в установяване на публична служба в услуга на всички. Борбата за изкореняване на корупцията обаче не бива да тръгва от нейното инкриминиране – напротив, борбата срещу затворите и държавно организираното насилие трябва да е част от общите ни усилия за по-справедлив свят.

Решаването на проблема с корупцията може да стане единствено чрез масово демократизиране на нашия обществен живот. От една страна ние трябва да се борим за пряк достъп до структурите на управление и за превръщането им в демократични такива – не само чрез избори, а чрез гражданско участие и постоянен контрол от страна на обществеността над осигуряването на всички обществени услуги на местно и национално ниво. От друга страна, наша цел трябва да бъде борба за демократизация в икономическата сфера – защото, докато в политическата сфера всеки може да бъде „уволнен“ от народа (поне на теория) чрез избори, то в икономическата сфера живеем в тоталитарна диктатура – повечето от нас сме задължени да прекарваме една трета от денонощието под властта на директор (диктатор), чиито решения определят нашата натовареност и финансова (не)сигурност. Нещо повече, нашият труд допринася за изграждането на структури, чието влияние се ползва по-късно в услуга на собствениците милионери.

Борбата с корупцията не трябва да е самоцел, а трябва да е насочена към основата на проблема – господстващата социалноикономическа система на капитализма. Само когато ние, бедните, маргинализираните и трудещите се, установим истински контрол върху икономическите и политическите структури на обществото, само тогава те ще работят истински за нас.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар