В категории:Общество

За заблудите на “антикорупцията”

Както технократските, така и популистките антикорупционни политики подкопават демокрацията и само стимулират условията, в които корупцията процъфтява

Бенджамин Фогел, Jacobin

Борбата срещу корупцията се е превърнала в определяща тема за съвременната политика. Всички от Световната банка до Доналд Тръмп настояват, че е нужно прочистване на блатото и изгонване на служебните лица, вършещи престъпления. Но както показват примери, вариращи от “мекия преврат”, свалил бившия бразилски президент Дилма Русеф, до смъртоносната кампания срещу предполагаеми престъпници на филипинската “силна ръка” Родриго Дутерте, “антикорупцията” може да придобие рязко реакционни нюанси.

Лявото се затруднява да предложи ясен и последователен отговор на този проблем, особено когато антикорупционните политики биват мобилизирани срещу прогресивни правителства. Левите често отхвърлят корупцията просто като повърхностно изкривяване на капитализма, което не се нуждае от отговор само по себе си, третират обвиненията за нарушения само като дясна кампания за опетняване, или още по-лошо – опортюнистки се присъединяват към антикорупционната реторика на десницата.

Но ако лявото е сериозно в намеренията си за овладяване и трансформиране на държавната власт, трябва да премине отвъд чисто морализаторското разбиране на въпроса. Никой не би могъл сериозно да се застъпва “за” корупцията. Но само чрез правилно разбиране на източниците на това зло и причините за неговото нарастващо значение можем да го разгледаме като политически проблем.

Какво е корупция?

Корупцията обичайно процъфтява, когато има култура на безнаказаност и ниско ниво на развитие. В модерната епоха остатъците от предкапиталистическите олигархии, които поддържат персонализирани източници на власт, са основен източник на корупция в отношенията между държавата и капитала. Но тази тенденция укрепва, когато няма достатъчно силни масови движения, които да търсят отговорност от елитите. Точно поради тази причина корупцията не е неизбежна съдба за бедните и/или грешни нации, а продукт на специфични исторически сили и класови борби.

Всъщност самото разбиране за корупция се променя с времето. Тази категория е заемала централно място в политическата мисъл от хилядолетия, което се вижда от творбите на автори, вариращи от Николо Макиавели до Алфред Хиршман. Класическата политическа теория вижда корупцията като предопределен процес, който води до деградация на институциите, освен ако нещо не се намеси и не доведе до тяхното обновление. В републиканската философска традиция корупцията компрометира моралното здраве на обществото като цяло. Поради това борбата срещу нея изисква завръщане към “гражданската добродетел” посредством общ политически проект.

Това се различава от днешната дефиниция за корупция, използвана в антикорупционните политики, насърчавани от международни институции като Световната банка. Определение на СБ за корупцията е “поведение, което нарушава правилата, контролиращи държавните служители по отношение на преследването на частни интереси като богатство, власт и статут”. Тази дефиниция по любопитен начин пренебрегва частните играчи, които обикновено са намесени в такива корупционни размени. Един корумпиран бизнесмен, опитващ се да влияе на политик чрез подкуп, е освободен от отговорност, защото му се приписва изцяло пасивна роля. Но тази промяна в определението за корупция отразява едно по-широко придвижване от разбирането на политиката като сфера на гражданска добродетел към разглеждането ѝ просто като терен за конкуриращи се интереси.

Истината е, че корупцията е нещо повече от проста съвкупност от непозволени обмени. По-скоро става въпрос за политическа стратегия, използвана от специфични интереси за овладяване или влияние върху институции и държавата. В същността си това е приватизация на обществения живот.

За да видим това, е нужно да погледнем само неотдавнашния пример с индийския бизнес клан Гупта, който успя да овладее Южна Африка. С помощта на бившия президент Джейкъб Зума (който бе “купен” от тях), Гупта можеха да влияят върху назначенията на министри, стратегиите за държавни поръчки и разпределението на бюджета, така че да насочват обществени средства към собствените си джобове.

Частните играчи не просто страдат от корупцията – те активно я генерират. Това варира от бизнесмени, подкупващи политици да гласуват за дерегулация, до потенциално не-незаконни дейности като системата на “въртящи се врати” между частния сектор и политиката. С времето частните играчи могат да корумпират институциите до такава степен, че неписаните правила и практики да стимулират служебните лица да се включват в корупционни практики или да се правят, че не ги забелязват. Когато това се превърне в нещо “обичайно”, можем да кажем, че дадена институция е била корумпирана.

В същото време практики, описвани от опониращите им с езика на “корупцията”, понякога могат да играят преразпределителна роля – например, когато гласовете се търгуват срещу покровителство под формата на инфраструктура, държавни разходи или социални жилища. Това е обобщено от известния бразилски израз “rouba mas faz” („краде, но върши работа“). Ако човек е принуден да избира между неолиберален политик, който може и да не е корумпиран, но ще ореже социалните разходи, и корумпиран демагог, който ще подсигури, че общността получава нещо в замяна, можем ли наистина да кажем, че първият е по-добър?

Корупция и развитие

Това обаче също носи рискове. Ефектите от системната корупция се простират отвъд функционирането на институциите. Тя предизвиква цикъл на намаляващи очаквания, произвежда апатия и политическа деморализация. Ако отделните хора виждат политическа партия или движение като “корумпирано” и съответно неспособно да извърши смислена промяна, този цинизъм често ги кара да обръщат гръб на собствените си интереси, или в най-добрия случай да гледат на политиката в чисто транзакционен смисъл. Ако политическата промяна е невъзможна, какво остава освен да се грижиш само за близките си и за собственото си благосъстояние?

Подобен цинизъм е токсичен. Освен това при всички случаи системната корупция ще улесни един държавен служител да оправдава корупционни размени като част от нормалната политика; подкупите се трансформират в “подаръци” или “услуги”, а незаконните сделки се превръщат в израз на “приятелство” и “солидарност”, вместо на личен интерес.

Това е толкова порочен кръг, че в днешно време Световната банка порицава корупцията като най-голямата самостоятелна пречка пред глобалното развитие. В резултат на това антикорупционните политики станаха стандартна характеристика за проектите за развитие след края на Студената война и бяха институционализирани като отличителен белег на неолибералния световен ред.

В действителност обаче корупцията не винаги се е възприемала като пречка за развитието. Преходът от възприемането на корупцията като вътрешен проблем към това тя да се явява обект на международна загриженост представлява особена характеристика на ерата след края на Студената война.

По време на разцвета на модернизационната теория през 50-те и 60-те години на XX век ключови теоретици на развитието като Самюел Хънингтън твърдят, че корупцията всъщност е благоприятна за развитието, тъй като може да съкрати бюрократщината и да позволи на пазарите да работят по-гладко, което улеснява бизнеса на мултинационалните корпорации. Тогава корупцията не стои извън модернизационния процес: вместо това тя се разглежда като негов неизбежен продукт.

След като голяма част от Третия свят потъна в дългови кризи през 80-те и 90-те, до голяма степен вследствие от това, че тези страни бяха заставени да следват неолибералните политки, определени от Световната банка и Международния валутен фонд като условия за заеми, Западът започна да се позовава на “корупцията”, за да не поеме  отговорност за нещастието, бедността и страданието, което е причинил по целия свят. В това описание на нещата провалът на обеднелите нации да се модернизират не е вина на експертите-технократи, въвеждащи политики на структурно приспособяване, а на собствената ендемична корупция на тези страни, които са твърде изостанали, за да се придържат към международните стандарти.

Провалите на социализма в Източния блок (реални и заявени) също бяха обяснени с фразеологията на корупцията. През 90-те години либералните идеолози се втурнаха да разгласяват, че социализмът се е доказал като нежизнеспособен. Те настояваха, че всички колективистки проекти са обречени на провал, защото индивидуалната алчност и рационалното преследване на личния интерес неизбежно водят до корумпиране на тези системи. Според този аргумент подобни енергии могат да бъдат контролирани и оползотворявани единствено чрез свободния пазар.

След колапса на Съветския съюз корупцията започна да се разглежда като най-съществената пречка пред развитието на Третия свят. До 1993 г. антикорупцията вече бе приета като ключов компонент в политиките за международно развитие на Световната банка, МВФ и Обединените нации. Антикорупционната политика започна да се фокусира върху нещо, наречено прозрачност – разбирай придържане към стандартите, които отговарят на интересите на международния капитал. Транснационалните корпорации и лекотата, с която финансовият капитал може да движи свободно пари и да прави бизнес, се превърнаха в крайъгълни камъни на борбата срещу корупцията. Фактически това не означава нищо друго освен борба за разширяване независимостта на местните бюрокрации от собственото им население, като те биват изолирани от “корумпиращото” влияние на масовите политики, и вместо това стават по-зависими от международните институции, които ги надзирават.

Технократи и популисти

Политиците, твърдящи че се противопоставят на корупцията, като цяло могат да бъдат разделени на два основни типа в зависимост от това дали са преимуществено технократи или полулисти. Първият тип е свойство на международния икономически и политически ред, промотиран чрез многостранни институции като Световната банка и МВФ, или неправителствени организации, представляващи големи финансови интереси като Transparency International. Антокорупционният популизъм от своя страна е форма на политика, основаваща се на лозунга за спасяване на нацията от чумата на корупцията чрез месианска фигура, идваща извън системата, която ще “прочисти политиката”.

Технократските антикорупционни политики целят да прехвърлят власт от електората към отговорните елити. Те определят международни стандарти за това кое се брои за корупция. Тези стандарти често включват отваряне на страните за международния капитал. Държавната намеса в икономиката, преразпределящите реформи и социалните държави биват представяни или като уязвими за присвояване от страна на корумпирани интереси, или като някаква форма на корупция сами по себе си (особено от либертарианците, които считат всякакво облагане с данъци за кражба). Така че трябва да мислим само за ритуалното осъждане на раздутата бюрокрация и излишните правила и регулации.

Популистката антикорупция се появява в отговор на политически системи, масово възприемани като затънали в тинята на корупцията, която опетнява всеки политик и всяка партия, независимо от тяхната идеология. Един харизматичен аутсайдер, неопетнен от мръсотията на истаблишмента, изглежда като обещаващ способ за прочистване на корумпирания елит, доминиращ страната, тъй като той – защото неизменно е той – предлага месианска политика на изкупление.

Антикорупцията играе централна роля в антиполитиката: чувството, че политиката вече не е средство за смислена промяна. Всеки опит да се наложи промяна чрез политиката неизбежно ще стане плячка на корупцията, цялата система е корумпирана и само някой или нещо извън тази система ще може да прокара смислена промяна. Единствено партия, лидер или движение извън системата – разбирай извън “политиката” – може да е двигател за такава промяна, като например военни офицери или успешен предприемач. Масовото отхвърляне на политиката или на системата не отваря пътя за овладяване на политиката от революционни социалисти в болшевишки стил: вместо това то води до възхода на харизматични политици-аутсайдери, обещаващи да се разправят с корупцията, като Родриго Дутерте във Филипините или крайнодесния Жаир Болсонаро в Бразилия.

Популистката антикоруопция, макар да не е задължително винаги клоняща към консерватизма, има тенденция да облагоприятства реакционни сили. Това е особено вярно в съвременния контекст на широкоразпространена загуба на легитимност за традиционните лявоцентристки или социалдемократически партии. Десният антикорупционен популизъм от сорта на Националния фронт във Франция или Лигата в Италия идва да запълни празнината, оставена от колапса на левоцентризма.

Антикорупционният популизъм е форма на морализъм, прикрит зад булото на антиполитиката – решението е просто да изритаме лошите от управлението. Корупцията обикновено се индивидуализира и персонализира, като някой надменен или левоцентристки политик се превръща в символ на всичко, което е корпумпирано и погрешно. Тази схема работи, особено ако е правдоподобна (както в случая с Хилари Клинтън), но може да функционира и по линия  на класовата омраза, сексизма, расизма и презрението към бедните, както е в случая на Дилма Русеф. Тази антикорупция индивидуализира политиката, като същевременно игнорира структурните стимули, които произвеждат системната корупция. Иронично, това овластява корумпирани, обслужващи собствените си интереси лидери, като Доналд Тръмп или Силвио Берлускони.

Популистките и технократските антикорупционни политики споделят някои подобни антидеморкатични импулси. Антикорупционният популизъм обичайно отхвърля демократичната политическа система като покварена и представя човешките права и справедливия процес като неща, пречкащи се на борбата с корупцията. “Просто застреляйте копелетата”, “хвърлете ги всичките зад решетките” и други подобни прокламации са обичайна част от тази реторика. Технократските антикорупционни политики виждат масовата мобилизация и идеологическите дебати за политиката като нелегитимни, поради което и корумпиращи.

На моменти популистките и технократски форми на антикорупция могат дори да се смесят. Най-илюстративният пример за това е италианското движение „Пет звезди“, което използва в реториката си антиполитическа форма на популизъм, според която властта трябва да бъде отнета от корумпираната политическа класа и връчена в ръцете на експерти, контролирани от онлайн аудитория от активисти. На практика този технократски утопизъм замества масовата мобилизация, публичния дебат и другите форми на приобщаващ политически живот с непрекъснато оналайн гласуване. Предвид изваждането от сметката на реалните политически организации и свързания с това дебат, атомизираната онлайн маса незименно ще подпечатва политиките, прокарвани от лидерите на движението, давайки им етикет “по волята на народа”.

Това движение наистина успява да комбинира технократските и популистки форми на антикорупционни политики. Освен антидеморкатините импулси, обединяващи тези два подхода, те споделят и едно и също месианско ядро, в което изкупителната сила на технологията или лидерството може да елиминира петната на корупцията и да избави страната.

Иронично – изваждайки политиката от системата за контрол и баланс на демократичната отчетност, технократската антикорупция води точно до това разочарование от политиката, което спомага за процъфтяването на корупцията. Този подход изолира корумпираните служебни лица от нуждата да се отчитат пред широките маси и оставя политиките по корупцията в ръцете на частния сектор, който много често няма никакъв интерес да бори корупцията. Антикорупционният полулизъм превръща политическата борба в прост морализъм, което често води до делегитимиране на масовата борба като средство за смислена промяна.

Криминализиране на социалната демокрация

За да илюстрираме по-конкретно недостатъците на антикорупционните политики, си струва да разгледаме специфичния пример на ефектите им в Бразилия. Там масовите антикорупционни протести против Дилма Русеф и нейната Работническа партия през 2015 г. спомогнаха за зачеването на мекия “парламентарен” преврат, който върна прогреса на социалните права десетилетия назад.

Протестите последваха разследването за корупция, известно като “Автомивка”, което въвлече буквално цялата политическа класа на Бразилия и впоследствие доведе и до ареста на бившия държавен глава Лула да Силва на базата на съмнителни доказателства. Истинската цел обаче бе другаде.

С помощта на бразилските корпоративни медии, доминирани от Rede Globo, разследването “Автомивка” се превърна в събитие от национално значение, като заглавията всеки ден фокусираха вниманието върху обвиненията срещу видни членове на Работническата партия. Централният протагонист в разследването – съдия Сержио Моро, бе превърнат в месианска международна антикорупционна суперзвезда.

След призиви в медиите много бразилци, предимно от средната класа, излязоха по улиците, за да протестират срещу корупцията. От решаващо значение бе, че горната средна класа предвождаше тези протести, макар че те включваха и части от работническата класа и дори синдикални организации. Протестите бяха подкрепяни от сенчести антикорупционни движения като Движението за бразилска свобода, финансирано от братя Кох и потайната мрежа от либертариански фондове и международни десни организации.

Поради това антикорупцията се превърна в боен зов за враговете на Работническата партия. Забележително бе, че тя се използваше и за изразяване на враждебността към социалните политки на партията. Макар никога да не скъса с неолиберализма, докато бе на власт, Работническата партия прокара исторически социални мерки като повишаване на минималната работна заплата, създаване на социални фондове и въвеждане на квоти, позволяващи на по-бедни студенти да посещават елитни университети.

Дори тези доста умерени социални политики бяха интерпретирани като нарушаване на естествения ред – предполагамата “меритокрация”, тъй като издигат статута на считаните за недостойни бедняци. Поради това десните медии представяха социалната сигурност като “подкупи” за бедните и работническата класа.

“Неодевелопменталистките” опити за стимулиране на болнавия бразилски производствен сектор чрез насърчаване на определени сектори на капитала – конкретно строителната индустрия и контролираните от държавата предприятия – бяха особено силно атакувани от антикорупционните активисти. “Автомивка” парализира тези усилия и с помощта на опозиционните партии попречи на правителството да отговори на икономическата криза. Разследването бе използвано, за да внуши, че държавната намеса в икономиката сама по себе си е форма на корупция.

Ефектът бе криминализиране на умерената социалдемокрация и лявото чрез реториката на антикорупцията. Станалият президент след преврата Мишел Темер – който ще остане в историята с рекордно ниския си рейтинг на одобрение – и правителството му също бяха опетнени от корупционни скандали. И макар Темер да бе значително въвлечен в разследването “Автомивка”, той не бе изправен пред правосъдието. Антокорупционните протести бяха насочени само срещу Работническата партия, докато явните престъпления на правителството на Темер бяха посрещнати с безразличие от същите сили, които искаха главата на Дилма.

Моралност и демокрация

Призоваването на хората да се вдигнат срещу корумпирания елит е стандартна черта на левичарската политическа реторика. Това например изигра ключова роля в историческата изборна победа на Андрес Мануел Лопес Обрадор в Мексико. Този тип политика обаче много често посява семената на собственото си падение. Левоцентристко или социалистическо правителство, дошло на власт с антикорупционна платформа, със сигурност рискува деморализация и демобилизация, ако само стане жертва на скандали. По тази причина лявото трябва да мине отвъд тази лесна, моралистка антикорупционна реторика.

Лявото е изправено пред особени предизвикателства в убеждаването на хората не само, че съществуващият ред е нежелателен, но и че той може да бъде съществено трансформиран чрез колективни действия, чрез борба, която със сигурност ще изисква да се правят жертви. В това отношение дясното носи много по-леко бреме, тъй като то обикновено трябва само да убеди хората да си стоят вкъщи и да преследват собствения си интерес. Корупцията и антикорупционните движения представляват значителна заплаха за лявото, тъй като и двете преориентират политиката в тази плоскост, като същевременно подхранват цинизъм към идеята, че политиката може да бъде използвана като нещо повече от терен за преследване на себични интереси.

Вземането на властта неизбежно изисква някаква степен на компромис. Някои елементи от политическия проект ще бъдат абсорбирани от държавата, а всеки, поставен начело на институции, работещи според собствени неписани правила, ще трябва да разчита на размяна на услуги или влияние. Често, какъвто е случаят със СИРИЗА в Гърция, лявото правителство зависи от неприятелски настроени коалиционни партньори. В резултат на това ключови кадри и интелектуалци биват погълнати от бюрократичната машина, която изисква не просто преговори, а пазарлъци. Същевременно е неизбежно успехът на една партия да доведе до наплив на опортюнисти, които не споделят основните ѝ принципи и са посветени на собствената си кариера.

Поради това корупцията представлява особено предизвикателство за лявото, имащо сериозно намерение да управлява. За лявото е твърде лесно да се концентрира върху това да поддържа собствената си чистота, влизайки в ролята на постоянна опозиция, изпитваща морализаторски цинизъм към тези на власт, без да взема предвид негативния ефект, който това поведение може да има върху самата вяра във възможността за политическа промяна. Формулативните изказвания за лидери, предаващи работническите борби или революцията, често не се различават прекалено от късогледите консервативни наративи за корумпиращия ефект на властта върху проекти, имащи за цел да използват държавата за прогресивни цели.

Поради това левите антикорупционни политики трябва да изпълняват две централни задачи. На първо място трябва да политизират корупцията по начин, който не е нито моралистки, нито технократски. Второ, трябва да се фокусират върху намаляване на източниците на системната корупция – властта на елитите и неравенството.

Източникът на системна корупция може да бъде преодолян само чрез политически борби за постигане на значими реформи в съответствие с егалитарните социални политики.

Ако дошлата на власт левица иска да избегне оплитането в съществуващите корупционни механизми на държавата, е нужно да започне изграждането на институционално наследство, което бъдещи леви правителства да могат да надграждат. Това изисква значими политически реформи и мерки за отслабване на силата на враговете в държавната машина. Но налагането на такава промяна, която е вероятно най-голямото предизвикателство, пред което са изправени левите антикорупционни политики, трябва да разчита на изграждането на демократичен контрол чрез масова мобилизация. Ние трябва да се борим с корупцията не просто като се хвалим със своят висок морал, а чрез борба за разширяване на обхвата на самата демокрация.

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар