„Барикада“ предлага анализ на журналиста-международник и иранист ВЛАДИМИР МИТЕВ, публикуван в брой 3-4 за 2020 г. на списание „НОВО ВРЕМЕ“. То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.
Текущата 2020 г. започна със страховете от световна война, последвали убийството на иранския генерал Гасем Солеймани. И продължи с пандемията на коронавируса, която провокира въвеждането на извънредно положение в България, Румъния и в други европейски страни. Сега високопоставени политици и експерти твърдят из медиите, че се намираме във война с бактериологично оръжие.
За нас в България подобни страхове от война и унищожение са нещо ново през последните трийсет години, преминали с много сътресения и кризи, но без да въвлекат страната ни в открит военен конфликт с някой неин съсед или международен фактор. Как обаче бихме се чувствали, ако живеехме в една от ключовите държави в Близкия изток – Иран, и над нас тегне постоянно заплаха – без значение дали принадлежим към елита на държавата, или се чувстваме по-скоро част от обикновените граждани? Как иранският елит и народът гледат на своята роля в Близкия изток, където поне от 2001 г. насам тече усилено пренареждане на силите?
Стремежът за „свой път“ в периода 1979–2019 г.
От Ислямската революция (1979 г.) насам Иран се стреми да върви по свой път, въпреки силните международни интереси, фокусирани върху него. В зората на Ислямската република принципът „Нито Изток, нито Запад“ е ръководен за външнополитическия курс на страната, която е част от движението на необвързаните държави.
Следват периоди, в които концепциите се променят в една или друга посока, но винаги имат своята рационална външнополитическа формулировка. При президента Али Акбар Хашеми Рафсанджани (1989–1997 г.) се следва курс на прагматизъм във вътрешната и външната политика, като по време на мандата му се подобряват отношенията дори с традиционния опонент Саудитска Арабия. При Мохаммад Хатами (1997 – 2005 г.) Иран се противопоставя на прокламирания от Самюъл Хънтингтън „сблъсък на цивилизациите“ с призива за „диалог на цивилизациите“.
Управлението на Махмуд Ахмадинежад (2005–2013 г.) е съпроводено със засилване на Революционната гвардия във вътрешен и външен план и с изграждането на т.нар. ос на съпротивата – групата от държави (Ливан, Сирия, Ирак, Йемен) с наличие на шиитско население или шиитски водачи, които се противопоставят на визията на някои американски идеолози за разпад на националните държави в Близкия изток и за оформяне на етнически и религиозно хомогенни държавици.
Хасан Роухани (2013–2021), чийто втори мандат изтича догодина, също имаше своя визия за външната политика на Иран. Представител на умереността като принцип във вътрешен и външен план, неговото правителство постигна ядрено споразумение с шесторката (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия и Китай), което трябваше да интегрира Ислямската република в световната икономика след период на могъщи санкции срещу нея, в замяна на ограничаване на ядрената ѝ програма. Очакваше се облекчаването на санкциите да даде жизненост на иранското стопанство и общество, както и да утвърди страната в регионален план. Иран ограничи своята ядрена програма.
Но облагите от споразумението не стигнаха до него, особено след като Доналд Тръмп влезе в Белия дом, извади Щатите от договора и върна санкциите над иранската финансовата система. В крайна сметка самата Ислямска република започна да се оттегля от различни клаузи на ядреното споразумение, обвинявайки европейските държави, че не правят нужното, за да съхранят взаимната изгода от договора.
Изборите от февруари 2020 г. и перспективите
За тенденциите в мисленето на иранския политически елит в настоящия момент може да се съди по резултатите от парламентарните избори, които се проведоха на 21 февруари 2020 г. „Съветът на пазителите“ – институцията, която разрешава кандидатите за депутати да бъдат допуснати или не до изборните листи, спря пътя на значителен брой реформатори и привърженици на президента Роухани. Така широките кръгове на консерваторите ще доминират в бъдещия парламент с 221 депутатски места от 290 общо. Реформаторите са едва 20, докато в предишния парламент бяха 121.
Иранският парламент няма решаваща роля при определянето на външната политика, но може да ѝ влияе в определена степен. Затова и коментарите на ирански политолози в международната преса са, че Роухани навлиза в период от около година, в който неговите възможности за външнополитическа активност ще срещат по-малка подкрепа от парламента, където по собствените му думи се е настанило само едно от политическите крила в Ислямската република (и то не е неговото).
Самите консерватори не са еднородни. Сред тях има прагматици и идеалисти. Има такива, които поддържат ядреното споразумение, както и преговорите с Щатите. Има и други, които им се противопоставят категорично. Някои анализатори, както иранския външнополитически наблюдател Фарзад Рамезани Бонеш, твърдят, че новият парламент с един нов президент заедно биха могли да постигнат ядрено споразумение с администрацията на Доналд Тръмп след негово евентуално преизбиране.
Други акцентират на факта, че затвореният път към Запада през последните години насочва отново Иран към Русия и Китай. В края на 2019 г. за първи път флотите на трите страни проведоха съвместно военно учение в в Индийския океан и Оманския залив. Оттук идва и очакването с новия парламент и при бъдещ консервативен президент Иран да бъде доста по-безкомпромисен във външнополитическия си курс по отношение на Запада (САЩ) и неговите традиционни съюзници в региона като Израел и Саудитска Арабия. Въпреки това мнозина анализатори от различен политически спектър подчертават, че иранската външна политика избягва резки движения и промени, така че новото в следващите месеци ще бъде не толкова стратегията, колкото тактиката.
Дори и промените да не са описвани като фундаментални, в иранското общество очевидно бушуват противоречия под привидното спокойствие на повърхността. От години се наблюдава разминаване между интересите на елита на Ислямската република и тези на част от обществото, което не се чувства емоционално свързано с духовниците или с Революционната гвардия. Моменти като свалянето на украинския самолет от Революционната гвардия в началото на годината и последвалите протести са някои от признаците за това разделение. Има и други – например мнозина иранци от средната класа се питат защо външната политика трябва да поставя акцент върху отношенията с мюсюлманските и арабските страни, а не например върху връзките между Иран и ЕС.
Управлението на Роухани само по себе илюстрира това разделение, тъй като неговите правителства имат много кадри с отлични връзки на Запад, като вътре в страната периодично се демонстрира, че съществува конфликт с интересите на Революционната гвардия. Това противоречие намери израз и в обособяването на два различни вектора в иранската външна политика.
Първият, олицетворяван от Роухани и външния министър Джавад Зариф, бе на т.нар. световна политика, при която Иран търси интеграция в световната икономика и отношения, чрез които да изведе народа си от стагнацията на санкциите. Иран има технократски елит, който е добре приет на Запад и по света. За този елит е важно страната да не се самоизолира от световните икономически, културни и технологични процеси, защото в ерата на глобализацията е много по-ценно да си интегриран, отколкото изолиран.
Вторият вектор бе регионалната политика, за която отговаряха Революционната гвардия и генерал Солеймани. При нея акцентът падаше върху шиитската солидарност и върху противопоставянето на доктринерните опоненти на Ислямската република в региона, в който тя се намира. Смята се, че противопоставянето на ИДИЛ извън границите на Иран помага в самата страна да не се случи подобен религиозен и военен конфликт. От друга страна, по всичко изглежда, че сложната борба между тези две тенденции в иранската външна политика ще продължи и след епохата на Роухани. Иран едва ли би могъл да заложи само на единия вектор, защото е пресечна точка на прекалено много интереси. При сегашните обстоятелства обаче е очевидно, че при нежелание на Запада да приеме Иран за икономически партньор, Техеран няма друг избор освен да се окопае в позициите, в които се намира, и да развива т.нар. икономика на съпротивата – икономическо развитие в условията на санкции и на базата на самодостатъчността. Тази политико-икономическа линия по правило е свързана със силни връзки с Русия и с Китай. Иран се стреми да постигне Близък изток без войски от страни извън региона, като явно тяхното присъствие се приема като заплаха за иранската сигурност.
В този дух през септември 2019 г. на традиционната среща на върха на ООН президентът Хасан Роухани разви иранска концепция за сигурността на Близкия изток, в която страните от региона сами отговарят за безопасността в него. Съществува руска инициатива за колективна сигурност в района с подобно звучене. От средата на 2019 г. насам САЩ развиват своя американска военноморска мисия за сигурност в Персийския залив. А от януари 2020 г. европейски военноморски сили, водени от Франция, започнаха да действат в същия регион. Поради това перспективите пред реализацията на иранската визия за сигурността на Близкия изток в момента не са особено светли.
В тази обстановка се вижда, че Революционната гвардия засилва допълнително и без това мощните си позиции и акцентът за Иран в близко бъдеще ще падне върху поддържането и развитието на „оста на съпротивата“. Шиитските групировки в региона не спират своята активност, зад която винаги стои загадка – дали директивата за техните нападения е дадена от Иран, или по-скоро те действат на своя глава и въвличат Техеран в конфликт с международната общност. В началото на март шиитски групировки убиха американски и британски военнослужещи след ракетно нападение над тяхна военна база в Ирак. Целта е очевидна – ако противникът понесе неприемливи жертви или бъде въвлечен в големи разходи, той ще се оттегли от Близкия изток. Последва американски военен отговор, но и съобщение, че част от американските войски в региона – достигнали общо 90 000 души след убийството на Солеймани, ще бъдат изтеглени. От друга страна, група американски самолетоносачи заедно със съпътстващите ги военноморски и военновъздушни части действа в района на Оманския залив. Така че още е рано в тази война на изтощение някой да слага точката.
Загуби търпи и Революционната гвардия с нейните местни съюзници в региона. Но за Иран като център на „оста на съпротивата“ дилемата за външнополитическото поведение е част от неизменното противопоставяне между свързания с ислямската власт елит, включително Революционната гвардия, и тази част от населението и кръговете, които имат по-технократска ориентация.
Отпечатъкът на коронавируса
Сега, в контекста на разпространението на коронавируса, обвинението към иранския елит е, че не е спрял навреме полетите от и до Китай, а след това, когато вирусът вече стига до свещения град Гом, не е наложил карантина върху града, допускайки по такъв начин вирусът да се разпространи във всички провинции на страната.
Ситуацията в Иран е страховита, включително защото изключително високопоставени кадри като вицепрезидент, заместник-министър на здравеопазването, съветник по националната сигурност на аятолах Али Хаменей се разболяха от вируса или са под карантина. Има и починали представители на висшия политически елит. И ако елитът е така тежко поразен, какво остава за народа? В западните медии се появиха много статии, че иранските статистики за разпространяването на заболяването прикриват неговите мащаби. Но от друга страна, в началото на март Световната здравна организация заяви, че не вижда проблем в иранските статистики…
Така или иначе Иран за първи път от десетилетия насам се обърна за заем към Международния валутен фонд (на стойност 5 млрд. долара). Външният министър Мохаммад Джавад Зариф призова ООН и световната общност да съдействат за сваляне на санкциите срещу страната, така че тя да може да лекува своите болни на поносима цена за изтерзаната от санкции икономика. Генералният секретар на ООН Антонио Гутериш вече изрази подкрепа за иранските искания, но при положение, че курсът на САЩ в момента е към максимален натиск над Ислямската република, едва ли скоро ще има облекчаване на санкциите. По такъв начин коронавирусът сега се превръща в открито оръжие срещу самото управление на страната. А това със сигурност повишава напрежението вътре в самото иранско общество.
Иранците не желаят тяхната страна да стане нова Сирия, в която външни сили подклаждат противоречия, разкъсват я и я разграбват. Те са горд народ, който живее със съзнанието, че има специално място на международната сцена и заслужава много по-добра съдба от тази, която международните отношения му отреждат. Така част от недоволството на иранското общество се насочва навън – към „арогантния“ Запад. Но друга част от недоволството отива и по адрес на самите ирански институции. Това недоволство е допълнително усилено от нарастващите неуредици в страната – заради коронавируса, безработицата сред младежта, заради поскъпването на основни стоки в това число и на горивата, заради липсата на алтернатива на изборите, поради което избирателната активност бе само 42% на национално ниво и едва 25% в Техеран и т.н.
При други обстоятелства вероятно сред изпитанията за Иран щяха да бъдат и ниските цени на петрола. Но през февруари 2020 г. неговият нефтен експорт е бил едва 250 000 барела на ден, при капацитет да произведе 3,7 млн. барела дневно и да изнесе 2 млн. барела дневно от тях. Всъщност, Иран разви голям нефтен експорт през годините, в които бе под санкции. В сегашния момент обаче директните финансови транзакции с Иран са невъзможни, а това допълнително затруднява живота на иранските граждани…
Иранската външна политика показва голяма устойчивост през последните години, дори и при положение, че правителството е ръководено от технократ, търсещ добри отношения със Запада. Явно в сегашните условия Революционната гвардия, усилила неимоверно властта си през последните десетина години, ще доминира във външната политика.
Но иранската държава ще продължи да търси начини да преодолее изолацията и „самодостатъчността“. А иранското общество, пострадало много от санкции и от вечното състояние на екзистенциална заплаха, ще продължи да търси своята справедливост. Мястото на Иран в регионален и в по-широк международен план ще бъде функция на тези вътрешни противоречия, но и на международната обстановка, в която войната се е превърнала в част от живота.
