
Дори в такава разбита полудемокрация като нашата – в САЩ, богаташите не би трябвало да контролират всичко. Математиката е против тях. По дефиниция богатите са малко, а хората от средните и ниски класи – много повече. В двупартийна система, където една партия представлява интересите на богатите, а за другата се предполага, че трябва да представлява интересите на всички останали, то простата логика на числата подсказва, че партията на богатите трябва да губи през повечето време. Политическата власт на плутократите би трябвало да изчезне в резултат от гласуването, тъй като партиите се стремят да привлeкат по-голяма електорална база.
Вместо това обаче Републиканската партия контролира Белия дом и съдилищата, повечето щатски законодателни органи и половината Конгрес, корпоративното лобиране е бизнес за милиарди, а учителите изглежда никога няма да дочакат недофинансираното образование да стане по-голям приоритет от Пентагона. Защо е така?
Избирателната ни система е антидемократична по някои съществени показатели, влиянието на парите в политиката е пагубно, а републиканците открито се стремят да ограничават правото на глас. Но тези неща не са нещо ново – те са даденост. Работата на Демократическата партия е да се възползва от огромния демографски недостатък, пред който е изправена богатата класа. Но Демократическата партия никога не е имала интерес реално да капитализира това теоретично преимущество.
Сега обаче Бърни Сандърс заплашва да превърне класовата война в реалност, като спечели президентската номинация на демократите. Най-голямото препятствие пред него не е кандидатът на републиканците – богат, зъл човек-карикатура, който е идеално олицетворение за критиките на Сандърс – а върхушката на Демократическата партия. В техните очи Сандърс представлява екзистенциална заплаха за традиционния подход, по който определят позициите си по морални въпроси – а именно като търсят средното положение между „какво е правилно“ и „за какво се борят братя Кох“.
Човек може да види как паниката им извира на повърхността. С наближаването на изборите и все по-добрите позиции на Сандърс в социологическите проучвания, последователите на „третия път“ излизат с все по-отчаяни предупреждения, че номинирането на Сандърс би било грешка. Уолстрийт налива още повече пари в кампанията на Джо Байдън. Колумнисти, пословични с подкрепата си за иракската война, се надпреварват да убеждават читателите, че Сандърс не е избираем. Хилари Клинтън – кандидатът, успял да загуби от клоун от реалити шоу – също се присъедини към вещаещите бедствие. Дори някоя холивудска кастинг агенция, специализирана в евтини комедии, не би могла да събере по-неправдоподобна група опоненти. Едно от най-големите предимства на Бърни Сандърс е това, че много от най-противните лицемери в Америка го презират.
Доста е забавно, че една от критиките, най-често отправяни към Бърни Сандърс от клинтънисткото крило на партията, е това, че той дори не е партиен член. Той наистина е прекарал десетилетия в Конгреса като независим. Фактът, че е успял да постигне това извън ограниченията на партийната машина вбесява тези, които са жертвали собствения си идеализъм в името на това, „да играят играта“. Евентуалният му възход до президентството би означавал, че всички те са се продали за нищо.
Трябва ли той да дължи нещо на партия, която не е предложила нищо нито на него, нито на политическата му визия? Това е партия, която направи всичко по силите си да го избута от президентската надпревара през 2016 г. Когато той се завърна през 2020 г., се появи цял отбор демократически кандидати с платформи, изрично отричащи неговите екстремистки социалистически вярвания като „хората трябва да имат достъп до здравеопазване и образование“. Огромната част от йерархичната структура на Демократическата партия фокусира политическия си капитал в това да се подиграва, отхвърля или клевети идеята за универсално здравеопазване – в много по-голяма степен, отколкото същите тези лица изобщо някога са полагали усилия, за да не се допуска хора да умират, защото са бедни. За тях изобщо не е приоритет търсенето на решение за дълбоката криза с неравенството в САЩ, която се развива от 40 години – криза, на която бе позволено да се разраства безпрепятствено, благодарение на стратегията на балансиране и умиротворяване, белязала администрациите на Клинтън и Обама.
За щастие Демократическата партия вече няма да бъде определяна от своя истаблишмент. Вече ще са определящи хората, почувствали се достатъчно вдъхновени, за да гласуват. През последните четири години стана пределно ясно, че Сандърс и Тръмп представляват директен отговор на тежкото (и оправдано) разочарование на средностатистическите американци, които са видели с очите си как умира американската мечта за икономическа мобилност.
Тръмп представлява мрачния път на расизма, национализма и разделението. Бърни представлява другия път – на социализма, мултикултурализма и солидарността. Онези във върхушката на Демократическата партия, останки от една политическа ера, която те още не са осъзнали, че си е отишла, си представят, че Байдън, Блумбърг или Бътигиг ще успеят да спрат разпада на цялата структура. Но те грешат. Америка вече е тръгнала по път, различен от този, който ни доведе до сегашното положение. Единственият въпрос е кой от двата пътя ще бъде избран.
Една здравомислеща и морална политическа партия би направила всичко възможно, за да превърне визията на Сандърс в реалност. Алтернативата не е нов разцвет на центризма, а нещо много, много по-лошо.