Като журналист най-омразният ми начин за започване на деня е с новини за поредната война, обикновено някъде из изстрадалия Близък изток, започната небрежно от някакви седящи на сигурно в кабинетите си социопати с власт. Всъщност отдавна никой не нарича безразсъдните, самоцелни кървави авантюри “война” – има само “операции”, ознаменуващи поредната нова фаза на войната, която се е превърнала в перманентно, едва ли не “естествено” състояние на нещата. Би могло да се очаква човек, който следи активно тези събития, вече да е напълно претръпнал. На практика обаче усещането за отчаяние става все по-силно всеки път, когато наблюдаваш завъртането на този познат цикъл на насилие, лъжи и пропаганда, в който единственото изненадващо е какви точно ужаси и кръвопролития предстоят.
Днес е един от тези дни. Светът се събуди с новината, че президентът на САЩ Доналд Тръмп (и след три години това продължава да звучи като безвкусна шега) е наредил атака с дрон в Ирак, при която е бил убит иранският генерал Касем Сюлеймани. Това е шокиращо развитие дори на фона на ескалиращия прокси конфликт между Иран, от една страна, и САЩ и Саудитска Арабия, от друга, развиващ се най-вече на територията на злочестия Ирак. Сюлеймани бе ръководител на иранската мрежа за влияние и намеса в Ирак и Сирия, начело с подразделението на иранската революционна гвардия “Ал Кудс” и редица шиитски паравоенни отряди, действащи в двете държави. Той бе и изключително влиятелна фигура в самия Иран.
Заедно с него САЩ убиха и Абу Махди ал Мухандис, един от висшите командири на паравоенните “Сили за народна мобилизация”, които на практика са част от въоръжените сили на Ирак. Бойци от тези отряди участваха в опитите да се щурмува щатското посолство в Багдад в отговор на американски бомбардировки срещу базите на шиитски милиции (което на свой ред беше отговор на ракетна атака, при която загина работещ за Пентагона подизпълнител). Макар САЩ да твърдят, че убийството на Сюлеймани цели да се предотвратят следващи атаки срещу техни военни и граждани в Ирак, то неминуемо ще доведе до нови сблъсъци – и в Белия дом и Пентагона отлично знаят това. Единственият ход, който би гарантирал превръщането на задочната война между САЩ и Иран в директна в по-голяма степен от елиминирането на Сюлеймани, би бил директна бомбардировка на Техеран.
Трудно е да се каже дали ескалацията би могла да бъде предотвратена, дори Иран да реагира с невероятна сдържаност. В някои случаи Техеран е демонстрирал способност за премереност на действията, но също така е показал категорично готовността си за поемане на значителни рискове – това се видя най-ясно от изненадващата (и изненадващо ефективната) атака срещу саудитското петролно производство през септември. Предвид изключителната популярност на Сюлеймани в Иран и сред шиитските милиции в Близкия Изток, съвсем не е ясно дали и до каква степен ръководството на Ислямската република би могло да контролира и ограничава неминуемите атаки за отмъщение. Техеран е поставен в ситуация, в която не може да не отговори, а всякакъв отговор ще даде на ястребите във Вашингтон и Рияд точно това, което искат – “официален” повод за войната, която на практика отдавна тече.
Един от неизменните елементи от танца на войната е ентусиазмът, с който корпоративните медии и “мейнстрийм” коментатори се захващат да изграждат консенсус сред публиката и да задушават в зародиш всякакъв дебат и несъгласие. През последните години този рефлекс на мажоретките на войната в САЩ (и папагалстващите ги в други държави) доби изключително гротескни измерения – същите медии и говорещи глави, които не спират да обясняват как Тръмп е невъобразимо зло, екзистенциална заплаха за Америка и света, буквален “манджурски кандидат”, обслужващ чужди интереси – изведнъж губят всякаква критичност към мотивите и способността му да води страната към поредната военна авантюра. Заклинанията за призоваване на Бога на войната от редакциите на MSNBC и New York Times се смесват и с тези от Fox News и дори ги надминават (напоследък всъщност е по-вероятно някой критичен към войната глас да се прокрадне в бастиона на консервативната талибанщина, отколкото в някой от предполагаемите стожери на либерализма). Така претендиращите да са последна инстанция на разума и морала за пореден път се оказват знаменосци на възможно най-налудната и неморална манифестация в чест на новата предсказуема катастрофа.
В този ред на мисли не трябва да се пропуска и онази вбесяваща порода хора, които първо станаха фенове на Тръмп заради неоправданата наивност да му повярват, че наистина иска да “пресушава блатото” и да сложи край на интервенционализма, а след това се превърнаха в негови фанатично предани обожатели, само и единствено защото “той им го такова на либералите”. Вече е пределно ясно, че по какъвто и начин Тръмп да се подиграва с доверието и надеждите им, тяхната вяра в оранжевия месия няма да увехне – дори когато той вземе, че се хване за ръце с омразните либерали в името на поредната империалистка интервенция. В такива конфузни моменти от фенклуба на тръмпанарите може да се очаква само да се правят на разсеяни или да се ограничават с нетипично умерени и уклончиви изказвания в стил “ще поживеем, ще видим”. Убийството на Сюлеймани най-малкото би трябвало да разсее заблудите, че агресивната политика на Тръмп към Иран се е дължала само на уволнения през септември ястреб Джон Болтън (който обяви в Twitter, че се надява това да е първа стъпка към смяна на режима в Иран – явно преливащ от радост, че войнолюбивият му дух продължава да обитава Белия дом и след като той е напуснал).
Колкото и да е познато всичко, което се случва, има и разлики, които всъщност правят нещата още по-лоши. Инвазията в Ирак и Афганистан по времето на Джордж Буш-младши поне предизвика създаването на мащабно международно антивоенно движение, макар то в крайна сметка да се оказа неуспешно. Днес такава обществена съпротива изглежда невъзможна – заинтересованото малцинство от публиката е разделено на две напълно оплетени в собствените си противоречия агитки, затънали в паралелния свят на виртуалния активизъм и способни единствено да възпроизвеждат пропаганда, вместо да ѝ се противопоставят.
Вероятно най-показателният пример за споменатите по-горе провоенни рефлекси на медиите е следното заглавие на CNBC: “Америка току-що отстрани най-лошия тип на света”. Могат да се изпишат цели томове за този пропаганден способ за инфантилизация на публиката, представящ света през някаква опростенческа, комискова призма ала “Капитан Америка срещу лошите”. Още толкова може да се каже – и е казано – за безпределното лицемерие да лепиш етикети за “оста на злото”, докато поддържаш направо любовни отношения с кръвожадни сатрапи като Мохамед бин Салман.
Един от многото негативни ефекти от това е, че често предизвиква твърде първосигнална и опростенческа реакция сред критично настроените хора. Възхваляването на всеки обявен от официален САЩ за “лош” като абсолютно положителен герой не е нито обективно, нито спомага за разбирането какво и защо се случва. Отрядите, които Сюлеймани ръководеше, не са ангелчета. Никоя група въоръжени мъже в историята не е оставила само добри спомени след себе си – всъщност почти неизменно оставят само диря от кръв и желание за мъст. Това се отнася и за най-лъскавите професионални армии на “мироопазващи мисии”, да не говорим за доброволчески милиции, сформирани на религиозен принцип. Едно от най-скорошните нелицеприятни действия на шиитските милиции в Ирак бяха опитите за насилствено разгонване на антиправителствените протести, при които имаше много убити цивилни. Те бяха и основен участник в разправата с кюрдите в Киркук след референдума за независимост през 2017 г.
В общия контекст на многостранния конфликт в Близкия Изток обаче е разбираемо те да бъдат приети като по-малкото зло – поне в сравнение с различните сунитските джихадистки групировки, подкрепяни от Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар и Турция. След разпада на иракската армия през 2014 г. шиитските милиции бяха единствената сила, която можеше да спре похода на ИДИЛ към Багдад, а Сюлеймани играеше основна роля в координацията и командването на контраофанзивата срещу “халифата”. Това доведе до доста странни ситуации, при които проирански милиции като “Катаиб Хизбула” окачваха знамената си върху щатски танкове и “хъмвита”, предоставени от Пентагона на Ирак. И докато иранските проксита и САЩ на практика воюваха заедно срещу ИДИЛ в Ирак, отряди на същите милиции водеха боеве в Сирия срещу финансираните и въоръжавани от САЩ сунитски бунтовници.
Словосъчетания като “непредвидени последствия” и “иронично стечение на обстоятелствата” описват чудесно резултатите от военно-политическите експерименти на САЩ в Близкия Изток. Това регионално разпростиране на Иран в региона и огромното му влияние върху Ирак стана възможно единствено благодарение на инвазията на САЩ, която не само свали сунитския диктатор (и дългогодишен съюзник на Вашингтон) Саддам Хюсеин, но и унищожи всички съществуващи институционални и социални структури в страната. Ирак бе тласнат към хаоса на безкраен сектантски и етнически конфликт, при който Иран естествено придоби огромно влияние върху шиитското мнозинство от населението. Но явно нито обратните на желаните резултати, нито планините от трупове разколебават желанието на Вашингтон да пробва отново.
Първата жертва на това нежелание уроците да бъдат научени ще е Ирак, който се оказва между чука и наковалнята – приклещен между две сили, от които е твърде зависим военно и финансово, за да се отскубне, или дори да избере едната. След всички усилия страната да оцелее и да изгради някаква нормалност след ужасите на войната, това може да се окаже последният пирон в ковчега. Тъжната ирония се допълва от това, че през последните месеци младите хора в Ирак, подобно на връстниците си в Ливан, започнаха да протестират с искания за премахване на сектарианската система на управление – системата, която осигурява и влиянието на Иран в страната. Действията на САЩ обаче само вдъхват нова сила на религиозните разделения и подкопават и без това слабите шансове Ирак да започне да се развива по модерен и светски път.
Особено показателно в това отношение е заявлението на шиитския духовник и политически лидер Муктада ал Садр, че ще “реактивира” своята “Армия на Махди”, за да защитава Ирак. Садр предвождаше най-мащабните шиитски бунтове срещу щатската окупация през 2004 г., но в последните години се бори за разпускане на всички паравоенни милиции и ограничаване на чуждестранното влияние, включително иранското. Ирак едвам бе започнал да изпълзява от ямата на религиозното насилие – само за да бъде издърпан обратно.
САЩ полагат последователни усилия да потвърдят клишето, че външната им политика има една едничка цел – контрол върху петрола. Това обаче обяснява нещата само донякъде. Всъщност действията на САЩ в Близкия Изток в много голяма степен са поставени в услуга на съюзниците му в региона, които изливат огромни суми за лобиране и оформяне на външнополитическия консенсус във Вашингтон в своя полза. Често проблемите на САЩ идват не толкова от това, че срещат противодействие от страни като Иран или Русия, а че съюзниците им в Близкия Изток са разделени на два враждуващи лагера – което си проличава например от лъкатушенията на политиката им в Сирия. Агресивните действия срещу Иран очевидно произтичат повече от интересите на управляващите Саудитска Арабия и Израел, отколкото на самите САЩ.
Има и още един, трети елемент, който прозира зад действията на Тръмп. Както показа Джордж Буш-младши (и много властници преди и след него), войната е много ефикасен начин да печелиш избори въпреки лошото си управление. Пак благодарение на Буш, президентите на САЩ могат да започват война без каквато и да е санкция от Конгреса.
Както важи за почти всичко, което Тръмп върши като президент, вместо коментар могат просто да се приложат стари негови туитове и влогове – в случая многобройните му тиради, че Обама ще започне война с Иран, за да бъде преизбран, тъй като е “абсолютно неспособен да преговаря”. В този контекст един от днешните туитове на Тръмп, според който “Иран никога не е печелил война, но не е губел преговори”, звучи не просто иронично, а направо зловещо. Може би в главата на самопровъзгласилия се майстор на сделките се е зародила идеята в изборната година да започне своя невъзможна за спечелване война, вместо само да поддържа наследените. Това може да е в услуга не само на него, но и на най-удобните му потенциални опоненти на предстоящите тази есен избори – съпровождащата всяка война истерия би избутала от общественото внимание дебата за нуждата от радикални социални, данъчни и икономически реформи, за каквито настояват наистина неудобни за статуквото кандидати като Бърни Сандърс.
А за нас ще остане да следим сводките за жертви, разрушения и бежански вълни.
About The Author
