Бернардо де Мигел, El Pais, Брюксел
„О, белла, чао, белла, чао, белла, чао, чао, чао…”
Няколко членове на новата Европейска комисия, сред тях и първият ѝ зам.-председател Франс Тимерманс, тези дни завършиха едно от първите си заседания в Страсбург, припявайки преоткрития химн на антифашистката борба. Техният ентусиазиран хор илюстрира не толкова един предполагаем революционен дух, колкото изкушението на част от изгубилата привлекателността си европейска социалдемократическа фамилия да завива наляво.
За някои от представителите ѝ , особено в южните страни, обръщането към корените може да е път за възстановяване на електората, избягал от тези партии, чийто социален и икономически дневен ред беше заместен частично от универсални искания като правата на малцинствата, равенството между половете или борбата против климатичните промени. В северните страни, където социалдемокрацията задържа позициите си, предпочитат да продължават по „третия път“, съчетаващ отстояването на хиперразвитата държава на благоденствието с ангажименти за либерализиране на търговията и за трудова „гъвкавост”.
„Европейските социалдемократи и социалисти нямат ясно виждане за регулаторните и социалните политики, поради което са дълбоко разделени на привърженици на неолиберализма с човешко лице и на други, които следват ретро-социалистическата линия, като Джереми Корбин или Жан-Люк Меланшон,” коментира Софи Порншигел, анализаторка от Центъра за европейска политика в Брюксел. Завоят на левицата към повече левица вече е реалност в страни като Германия, където Социалдемократическата партия поведе тази линия, в Обединеното кралство, където лейбъристите следват левичарските идеи на Корбин, или в Испания с нейното вероятно правителство между Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и „Подемос”.
Вълната достигна също и другия бряг на Атлантика, където демократите, представляващи американската социалдемокрация, се готвят да се противопоставят на Доналд Тръмп през 2020 г. Сред кандидатите за номинация на партията са кора като Бърни Сандърс, възприеман като ултраляв от истаблишмента във Вашингтон.
Колебанието в самите социалистически редици е дали завоят наляво е началото на пътуване за никъде или е възраждане на едно политическо семейство, което бе водещо в Европа и в САЩ през ХХ век и което заедно с християндемокрацията допринесе за утвърждаването на един безпрецедентен период на просперитет и равенство.
„Сегашният завой наляво би могъл да стане път към подобряване на лошите електорални резултати, ако кризата на социалдемократическите партии се въртеше само около въпроса за преразпределението, около класическия дебат между левицата и десницата. Доста е вероятно сривът им обаче да се дължи и на доста други фактори,” смята Гюнтрам Волф, директор на изследователския център „Брюгел” в Брюксел.
Волф не изключва, че завоят ще даде някакъв резултат. Но счита, че старата схема ляво-дясно „е прекалено тясна, за да се разберат новите разделителни линии в обществото”. Според него „сривът на социалдемокрацията не се дължи на неотдавнашната финансова криза, защото до такъв срив така или иначе щеше да се стигне”.
Съкращенията на заетостта в индустриалния сектор и разрастването на други трудови категории в сферата на услугите са споменавани като причини за социалдемократическата ерозия, които трудно биха се преодолели с връщане към левичарските постулати от ХХ век. „Социалдемократите останаха без своята електорална база,” обобщава Порншигел. Тя смята, че нито завоят наляво, нито третият път ще помогнат сами по себе си на социалдемокрацията да се спаси от менгемето на „зелените” и на крайната десница.
Хонас Фернандес, евродепутат социалист от 2014 г., отдава загубата на атрактивност в очите на електората на факта, че държавата поне в рамките на ЕС е загубила голяма част от способността си да облага с подобаващи данъци печалби и приходи, или да регулира дейността на глобалните компании. „В такава среда обещанията на социалдемокрацията за преразпределение изглеждат много трудно приложими, тъй като инструментът за намаляване на неравенствата – държавата, е загубила силата си да се намесва,” сочи Фернандес. Евродепутатът смята за належащо да се създаде „обществена институция с достатъчно власт, за да може да се намесва на пазарите”. Според него отговорността за изграждането на такъв път лежи „изключително върху Европа”.
Но въпросният път изглежда задънен заради съпротивата на повечето членки на ЕС срещу въвеждането на общи социални политики. Гюнтрам Волф е на мнение, че ако не се раздвижи нещо в областта на преразпределението на европейско ниво, съжителството между християндемокрацията и социалдемокрацията може да се окаже в опасност. Социалдемократическата ерозия подкопава самите политически основи в ЕС.
И от двете страни на Атлантика социалдемократическите партии гледат наляво в търсене на прогресивни отговори на глобализацията и технологичната революция, които са ги оставили без част от техния традиционен електорат. В някои случаи сривът на социалистите допринася за възход на сили, смятани за крайна левица.
В Германия левицата кипи. Социалдемократическата партия (СДП) направи съвсем ясен завой наляво, избирайки като свои съпредседатели Норберт Валтер-Борянс и Заксия Ексен – привърженици на ясен ляв курс. Чрез избирането им стотици хиляди членове на преместилата се към политическия център и затова загубилата много гласове СДП показаха недвусмислено, че искат кормилото да се завърти наляво. Досегашното положение доведе до там, че ако изборите бяха днес, СДП би получила само 14% от гласовете. Позиционираната вляво от нея партия „Левицата”, която също е в процес на предефиниране, би взела 10%.
Възходът на „зелените” и на крайната десница в Германия стесни електоралното пространство на социалдемократите, които искат да си го възвърнат в един контекст с нарастваща поляризация. Те усещат също, че проточилата им се коалиция с консерваторите уврежда тяхната идентичност. СДП управлява в продължение на 10 от последните 14 години в широка коалиция. Според немалко от членовете ѝ именно това е причината за много от бедите ѝ. Партията се е обезличила. Ето защо чрез Норберт Валтер-Борянс и Заксия Ексен сега искат да се наложат политиците, които се надяват да върнат СДП към корените ѝ. (По информация на Ана Карбахоса от Берлин.)
Джереми Корбин на свой ред е спасителнят пояс, който позволи на британската левица да оцелее през десетилетието на безкофеиновата социалдемокрация („новя лейбъризъм” на Тони Блеър) и през следващия период на изтощаващите орязвания (на консерватора Дейвид Камерън). Същевременно лидерът ветеран е и баластът, който със своите предубеждения и племенно сектантство не позволява да се придаде образа на обновление на идеите, извадени от килера на историята, точно когато електоратът изглежда готов да се вгледа в тях. „Някои от идеите, които предлага, вече се възприемат като по-малко екстремистки, отколкото преди 10 или 15 години,” смята Тони Травърс, директор на лондонската Школа по икономика. „Политическият център на тежестта се е изместил съществено”.
Изборната програма на лейбъристите за 2019 г. – „най-радикалната от много десетилетия насам” според Корбин – плаши икономическия свят, но гали слуха на левия електорат. Много е възможно обаче лейбъристите да не съумеят да се възползват от историческата възможност поради тежки грешки. Двойнственото отношение на техния кандидат спрямо Брекзит отблъсна доста избиратели. А мудността му в изкореняването на епизоди на антисемитизъм в партията провокираха дезертирането на умерени фигури и усещането, че под новата опаковка е все същата стока с изтекъл срок на годност. (По информация на Рафа де Мигел от Лондон.)
Франция предлага пейзаж в руини в полето на социалистите. Президентските избори през 2017 г. оставиха доминиралата политическия живот в продължение на десетилетия Социалистическа партия на ръба на оцеляването. Спечели Еманюел Макрон, бивш министър от социалистическо правителство, с новата партия от либералния център „Напред”. Оттогава никоя партия не е наследила пространството на социалистите. Популистката левица от „Непокорна Франция” не съумя да се консолидира като алтернатива и сега наблюдава отстрани как крайната десница от Националния фронт се позиционира като първа работническа партия.
Социалистическата партия така и не може да надигне глава. Нейното центристко крило се качи на колата на Макрон, а лявото ѝ крило основа партията „Génération.s”, която остава маргинална. Комунистическата партия оцелява, както може. Единственият пробив е на „Екология Европа/Зелените”, която излезе трета на европейските избори и подслони надеждата за обединена умерена левица. Парадоксът е, че макар Макрон да прилага десноцентристки политики и да е оставил широко пространство за левицата, разделенията не позволяват да го заеме никой.
В Португалия оцеляват прагматично. Португалските социалисти стигнаха до властта през изборното си поражение през 2015 г. След края на диктатурата през 1974 г. винаги е управлявала партията, събрала най-много гласове, независимо дали е имала или нямала мнозинство в парламента. Социалистическата партия пречупи това правило през 2015 г., когато загуби изборите, но започна да управлява, благодарение на коалиция с Комунистическата партия и Левия блок. Това беше безпрецедентен съюз между левиците, който беподновен през октомври т.г., когато Социалистическата партия спечели с 36,3%. Това бяха пет години с правителство на Антонио Коща и с плюса, че нито социалистите, нито техните съюзници се отказаха от своите принципи. Нито единият отиде по-наляво, нито другите – по-надясно. Всички играха с картата на полезния прагматизъм.
Вечното италианско цепене продължава. Провалът на Демократическата партия на последните парламентарни избори в Италия, когато тя отчете най-слабите резултати в историята си, я принуди да се пристъпи към обновление на ръководството и да се завие наляво. Матео Ренци подаде оставка и като генерален секретар бе издигнат Никола Зингарети – човек, по-малко свързан с икономическия истаблишмент и отворен към диалог с по-левите течения. Според първите сондажи след промяната част от гласоподавателите от работническата класа, които бяха емигрирали към популистки предложения като издиганите от Лигата или Движение „5 звезди”, започнаха да проявяват готовност да се върнат.
Но това продължи кратко. Тъкмо когато изглеждаше, че Демократическата партия ще тръгне напред единна, дойде ново разцепване от страна на Ренци с основаната от него „Жива Италия”. Днес никоя формация не се осмелява да се обяви за отчетливо лява и това пространство е оставено на гражданските движения.
Гръцката ПАСОК е осъдена на незначителност. Общогръцкото социалистическо движение, както е цялото име на партията ПАСОК, още се разплаща за прилаганите непопулярни политики на орязвания, спускани от Тройката срещу спасителни планове, които предотвратяваха фалита на Гърция. ПАСОК прокарваше това през управлението си в кризисните години от 2009 до 2014 г., упражнявано отчасти самостоятелно, отчасти съвместно с консерваторите от „Нова демокрация”. В резултат ПАСОК се превърна от партията, събрала през 2009 г. най-много подкрепа – 44% от гласовете, в партията с най-малък електорален процент – 4,6% през 2015 г. Това бе наказанието ѝ, че като управляваща се представи като десноцентристка. Сега тя преминава през период на първични избори, за да излъчи лидер, който да я стабилизира. Оглавяваната от Алексис Ципрас „Сириза” си присвои лустрото да представлява не само левицата, но и почти цялата центристка левица. Върху тази основа сега се преформатира и се стреми да разшири базата си. В сондажите получава малко под 30%.
