През април тази година Джереми Корбин се оттегли след пет години начело на Лейбъристката партия. Това беше бурен период – от шокиращата му победа в изборите за лидер през 2015 г., през опита за вътрешнопартиен преврат през 2016 г., неочаквано добрите изборни резултати на парламентарните избори през 2017 г., до сърцераздирателно поражение през 2019 г. И всичко това се развиваше на фона на драмата с Брекзит и цялостния политически хаос във Великобритания. Корбин разговаря с редактора на списание Tribune Ронан Бъртеншоу за своя мандат, противоречията и научените уроци.
Вашият стар приятел Ралф Милибанд е казвал, че превръщането на Лейбъристката партия в инструмент за постигане на социализъм е безнадеждна задача. Доказаха ли или опровергаха тази теза последните пет години?
Не мисля, че имаше категоричен извод в едната или другата посока. Аз бях избран през 2015 г., след което броят на партийните членове и поддръжници нарасна рязко. Ние увеличихме повече от двойно членството за кратко време, и аз исках партията да обърне нова страница. Основата на нашата кампания бе това, че изборите във Великобритания през 2010 и 2015 г. доведоха до различни форми на остеритет, замразяване на заплащането и недофинансиране на обществените услуги. Моят аргумент беше, че страната трябва да промени посоката и да инвестира в бъдещето, да развива политики в съответствие с това и най-вече да промени подхода си към околната среда и международните отношения.
Аз също така исках партията да бъде много по-демократична и отговорна организация, с присъствие в общностите навсякъде в страната. Лейбъристката партия не може да печели в дългосрочен план, ако играе само играта на медиите и Уестминстър. Трябва да има и реално присъствие в общностите, за да може да мобилизира хората и да ги убеди, че нещата могат да се променят и подобрят. Най-голямата съпротива, която срещах от партийната бюрокрация и структури, бе по отношение на организирането сред местните общности. Те искаха да продължават по стария начин, което според мен е голяма грешка.
Както всички знаят, от самото начало срещу мен имаше огромна съпротива от страна на парламентарната група на Лейбъристката партия. Първата година бе запълнена изцяло с усилията за справяне с вътрешния натиск от страна на парламентарната група, след това трябваше да се занимаваме с втората кампания за партийно лидерство през 2016 г., която спечелихме с още по-голямо мнозинство. Би било логично в някакъв момент партийната администрация поне да бе отчела, че сред членовете има жажда за промяна.
Отношенията между парламентарната група и партията са били обект на дебат откакто се помня, още от създаването на Кампанията за демокрация в Лейбъристката партия в началото на 70-те години, която целеше трансформация на парламентарното представителство по начин, който да отразява състоянието на политическото движение като цяло. Все пак депутатите са такива, защото партийните членове са подкрепили кандидатурите им, и защото местните общности, които представляват, са им гласували доверие.
Как оценявате мандата си като лидер по отношение на партийните реформи? Мислите ли, че сте отишли достатъчно далеч?
Ние не отидохме достатъчно далеч, нито действахме достатъчно бързо. Променихме правилата за подбор и за избора на ръководство, така че има малко подобрение в тези области. Това, с което ми се искаше да бяхме отишли по-далеч, е промяната на културата на работа на местните партийни организации – и това е нещо, което очевидно трябва да се случи така или иначе. Те трябва да бъдат далеч по-отзивчиви към общността. Отново и отново се случваше хора да се свързват с нас и да ни разказват как са се присъединили към партията след победата ни през 2015 г., отишли са на среща на местната организация, и са открили, че тя е неприветлива, студена и скучна, поради което нямат желание да го правят пак. Те изобщо не се чувстваха добре приети в партията, макар напълно да подкрепяха политическите насоки по отношение на околната среда, икономиката, социалната справедливост и другите въпроси, които поставяхме като приоритет.
Според мен партията трябва да приеме, че медийната враждебност към нея и цялото лейбъристко движение няма да изчезне. Има едни много богати и влиятелни хора, които ще продължават да атакуват Лейбъристката партия, каквито и да са нейните политики, защото те просто не искат тя да съществува. Единственият възможен отговор на това е да разчитаме за комуникацията на самите себе си, чрез социалните мрежи и ежедневни усилия сред местните общности.
Доколко е осъществимо да организираш кампания за избиране на социалистическо правителство, да не говорим наистина да ръководиш такова, при положение, че в собствената ти партия има значителна съпротива срещу идеята ти да станеш премиер, срещу голяма част от програмата ти, и срещу социалистическите управленски политики като цяло?
Е, определено животът не става по-лек, когато има такива сили, особено в парламентарната група на партията, които са тотално против почти всичко, което правиш, и те подкопават през цялото време. Това обаче не се отнася за огромното мнозинство от партийните членове, и определено не се отнася за синдикатите.
Аз отделях много време за синдикални срещи, конференции и събития. Винаги бях приеман топло. Искам да благодаря на работническото движение за подкрепата, която те ми оказаха, и също така да кажа, че съм много горд от връзката между Лейбъристката партия и синдикатите. Това е основна и присъща част на нашето движение.
Аз повтарях, че няма да спечелим парламентарни избори само с натискане на бутони в офиси. Така че прекарах тези пет години в постоянно пътуване из страната, направих стотици посещения в заводи, училища, колежи, университети, заседания на партийни организации, синдикати, наемателски сдружения, всякакви неща. Това бе начин да изслушваме хората и да ги мобилизираме, да събираме тези, които са сериозни относно климатичните промени, както и относно прекратяване на приказките за “социалните муфтаджии”, които станаха обичайни и за двете партии. Трябва да сложим край на това и да изградим по-приобщаващо общество.
Ние вършехме всичко това. Да, опозицията вътре в партията грешеше. Смятам, че онези, които правеха лични атаки срещу други хора в партията трябва да се замислят какво правят и защо го правят. В крайна сметка те са станали депутати, само защото са подкрепени от партията и общността.
Обикалял съм много различни части на страната и това което видях е, че от една страна лейбъристите имаха програма, която би трансформирала радикално живота на милиони хора от работническата класа, но от друга на много от местата, където има най-видима нужда от такава управленска програма, хората не я припознаваха като своя.
Мисля, че това е малко опростено представяне на нещата. На изборите през 2019 г. лейбъристката партия изгуби около 300 000 гласа, които отидоха при консерваторите. Изгубихме и гласове, които отидоха при либерал-демократите, при зелените, както и доста, които изобщо не отидоха да гласуват. Но тенденциите в избирателните райони, които изгубихме, се развиват отдавна. Мнозинствата, които печелехме през 80-те и 90-те изчезнаха окончателно през 2019 г. след дълъг период на спад. Из цялата страна протича ребалансиране, което не винаги е в наша полза.
Ще дам пример със собствения си избирателен район, където за пръв бях избран за депутат през 1983 г. Тогава мнозинството ни там бе 5000 ласа – по-малко от 15% от общия вот. Същевременно мнозинствата ни в избирателните райони в Североизточен и Южен Уелс бяха от около 20 000 гласа. През 2019 г. мнозинството ни в моя район достигна 26 000, но в други избирателни райони тенденцията се бе развила точно наобратно.
Вътрешноградските избирателни райони като тези в Лондон станаха много по-силни за Лейбъристката партия, докато тези в бившите моноиндустриални градове във вътрешността и северните части на страната като цяло станаха по-слаби. За това има много фактори. Един от тях е изнасянето на младите хора заради деиндустриализацията и липсата на работни места. Друг е изчезващото присъствие на синдикатите в тези градове. В миналото синдикалното членство беше предимно в индустрията и частния сектор, а днес е предимно в публичния сектор.
Има и други фактори – недофинансирането на местните власти, орязването на обществени услуги, и в много случаи липсата на присъствие на партията на локално ниво. На много места липсваше жизнена кампания по теми като здравеопазване и жилищно строителство. Според мен урокът от това е, че за да успее, левицата трябва да бъде виждана като ефективна и активна във всички общности. Транзакционните политики няма да са нещото, с което ще печелим избори в бъдеще.
Вие бяхте необичаен лидер в историята на Лейбъристката партия, сравним може би единствено с Джордж Лансбър или Майкъл Фут като социалист начело на преимуществено социалдемократическа партия. Можете ли да ни разкажете за ежедневните трудности, предизвикателства и кризи, пред които сте се изправяли?
Всеки ден имаше огромен натиск относно графика и целите, които се опитваш да изпълниш – и това се отнася за всеки лидер на партията. Много лесно можеш да се окажеш напълно затрупан в Уестминстър и да виждаш всичко през призмата на това, което се случва там в момента. Макар повечето политически ангажирани хора в страната да следят какво се случва парламента, по-голямата част от обществото изобщо не го прави. Повечето хора не са особено заинтересовани какво се случва там и намират езика и стила, които се използват, за неразбираем.
Трябва да използваш парламентарната трибуна, за да защитаваш позициите си, да представяш аргументите си и да критикуваш действията на правителството, защото това е единствената възможност за това. Но е необходимо да изнасяш политиката си и извън парламента. Така че се налагаше да балансирам времето, което прекарвах в парламентарните среди с времето, в което пътувах из страната, както и с времето, което отделях за собствените си избиратели. Изработихме нещо като последователност – когато парламентът бе в сесия, бях там най-много до сряда вечерта, а през следващите дни до неделя сутринта бе комбинация от срещи в избирателния ми район и пътуване из страната. Най-шумните спорове в кабинета ми бяха за разпределението на времето. Винаги настоявах да имам време за избирателите от моя район, защото вярвам, че е важно да спазваш задълженията си като депутат.
Има го и въпроса с определяне на приоритетите, защото не можеш да се занимаваш с всеки един проблем. Вземете например определянето на политиките. Не стига само да възразяваш срещу климатичните промени, трябва да прокарваш алтернативна стратегия за зелена индустриална революция. Мисля, че това бе голям политически успех, за който Ребека Лонг-Бейли работи особено усилено. Целият смисъл от тези усилия бе, че околната среда не трябва да е нишов въпрос, при който можеш да декларираш политики, които да се харесват на еколозите, но които да избягваш да обсъждаш с широката публика.
Целта беше да заявим: “Искаме зелена индустриална революция. За разлика от други индустриални революции, ние всъщност ще преразпределим властта, ще подобрим средата си и ще дадем на хората увереност в бъдещето им”. Защото не можеш просто да отидеш при хората, работещи в замърсяващи индустрии и да им кажеш: “Съжалявам, ще трябва да затворим това производство”. Трябва да развивате нови индустрии, нови работни места, трябва да направите нещата устойчиви.
Сблъсках се с този проблем при среща със синдиката GMB в Дъблин по време на изборната кампания за партиен лидер през 2015 г. Тогава ставаше въпрос за фракинга. Членовете на синдиката бяха гласували в подкрепа на този вид добив на конференцията предишния ден, защото считаха, че това ще им осигури работни места. Казах им: “Вижте, съжалявам, но не съм съгласен с вас по този въпрос. Аз съм противник на фракинга заради щетите, които нанася на водоносните хоризонти, замърсяването и емисиите на въглероден диоксид. Но аз подкрепям много големи инвестиции в производството на вятърна, вълнова, соларна и геотермална енергия. Всъщност такива инвестиции биха създали повече работни места, освен това ще са устойчиви в дългосрочен план, а фракинга не е”.
По подобен начин стояха нещата и с темата за социалната справедливост. Една от повратните точки в изборите за партиен лидер през 2015 г. беше намерението на депутатите на партията да се въздържат при гласуването на реформата на социалната система на консервативното правителство. Аргументите бяха, че след като току-що бяхме изгубили парламентарни избори, то явно хората подкрепят орязването на социалните плащания. Аз не смятах, че изборните ни резултати показват нещо подобно.
Аз гласувах против този закон и съм напълно убеден, че постъпих правилно. Ние никога не трябва да влизаме в тона на приказките, че хората, получаващи социални помощи са муфтаджии, защото ако вярваме в приобщаващото общество, което се грижи за всички, е нужно да имаме социална система, която гарантира, че всички са обгрижени. В съвременна Великобритания мнозина не са. Има огромно изключване. Както демонстрира кризата с Covid-19, в страната има огромен брой хора, които водят мизерно съществуване.
На няма и пет минути пеша от дома ми в Лондон може да се видят мотаещи се по улиците хора, които нямат достъп до обществени средства, нямат доходи, и не могат да си намерят платена на ръка работа заради кризата. Те са в отчаяно положение и разчитат на местната джамия или църква, за да се хранят. Това е съвременна Великобритания. Така че аз бях решен да променя посоката, в която се вземат подобни решения.
Смятам, че успяхме да променим и разговора за обществената собственост и международните въпроси. Винаги съм смятал, че приватизацията на железопътната система е грешка. Ние наливахме пари в жп компаниите, и много хора натрупаха много пари от това. Фактически обществото плати за изграждането на инфраструктурата, след което приватизирахме печалбите. Винаги съм подкрепял пълната обществена собственост в този сектор, и съм много горд от доклада по тази тема “GB Rail”, който бе изготвен от Анди Макдоналд.
Аз също така ясно заявявах, че обществената собственост, за която се борим, е различна от модела от 40-те години, когато на практика властите назначават управителни съвети на национализираните индустрии, които после са управлявани по модела на частния сектор. Исках много по-демократична форма на собственост. Настоявахме за такъв модел и във водоснабдяването, с по-голямо участие на местните власти и общности, както и по-екологични подходи за опазване на речните басейни. Има много подкрепа за това, но и силна опозиция, идваща, очаквано, от хедж фондовете, които притежават повечето водоснабдителни компании.
Също така исках да окажа влияние върху международните политики. Твърдо вярвам, че можем да постигнем по-мирен свят чрез икономическо равенство и зачитане на правата на човека и справедливостта. В речта, която изнесох на протеста против иракската война в Хайд Парк през 2003 г., предупредих, че не знаем колко други бъдещи конфликти ще отприщи тази война, колко хора ще трябва да бягат от домовете си и какъв тероризъм може да последва. Като лидер бях решен да променим външната си политика и да поднесем извинение за иракската война. Денят, в който срещнах най-интензивна съпротива от парламентарната група, бе когато отговорих на разследването “Чилкот” и поднесох извинения на опечалените семейства на военните. Това беше един от най-горчивите моменти през всичките пет години – когато стоях пред група хора, загубили членове на семейството си в Ирак и искащи да разберат защо.
Наред с вътрешните въпроси за управлението на партията, имаше и по-широки политически въпроси, които определяха вашето ръководство – на първо място Брекзит. Как оценявате маневрирането по този проблем?
Аз искам да живея в социалистическо общество, и да стигна до там по най-добрия начин, който позволява да вземеш всички със себе си. Трябва да преценяваш всичко, което правиш, спрямо това, което в крайна сметка се опитваш да постигнеш. През целия ми зрял живот Европейският съюз и Общия пазар са били фактори в политиката. Всъщност все още пазя листовки и памфлети от референдума през 1975 г.
Опозицията ми в онзи момент бе срещу общия пазар, защото той бе единствено пазар. Към него не бяха прикачени много елементи на социална Европа. Тази кампания представляваше трудна коалиция между националистическите сили и онези сили от левицата, които бяха против Общия пазар, защото смятаха, че това е политика на свободен пазар, която ще навреди на социалната инфраструктура на страната. Имаше вътрешни търкания в кампанията “Против”, както вероятно е имало и в кампанията “За” през 1975 г.
Резултатът от референдума беше мнозинство в полза на оставането на общия пазар, макар и при леко променени условия. Общият пазар се промени в ЕС и разви много по-социални елементи. Яростната съпротива на Маргарет Тачър срещу ЕС в крайна сметка вероятно мобилизира значителна подкрепа за него сред център-лявото. Безспорно има силен социален елемент в доста от европейски политики за правата на труда, защитата на околната среда, защитата на потребителите, както и, любопитно – в точките за правата на човека в търговските договори на ЕС – въпреки че прилагането на тези клаузи не е ефективно. При всички случаи принципната подкрепа за оставане на страната в ЕС нарасна. Това се случи и в рамките на Лейбъристката партия, така че оставането в ЕС се превърна в нейна официална позиция.
Партията в крайна сметка прие идеята за подкрепа на нов референдум, вероятно заради вярата, че такъв референдум ще бъде спечелен лесно и това ще запуши устата на Найджъл Фарадж. Не се получи точно така. Аз водех кампания за “оставане и реформа”. Не исках да повтарям грешките на кампанията “По-добри заедно” за референдума в Шотландия, като се съюзяваме с консерваторите. Лейбъристката партия водеше кампания за оставане и реформи в рамките на Европейския съюз, и аз обикалях цялата страна с тази цел.
Резултатът от референдума беше, че онези общности, които бяха пострадали най-силно от безработицата в резултат на тачеристката деиндустриализация, гласуваха с Не. Вътрешноградските избирателни райони като моя, които също са силно засегнати от политиките на Тачър, обаче гласуваха с Да. Често повтарям, че ако вземаш минимална заплата, работата ти е несигурна или си на “нулев” договор, и живееш под наем, интересите ти са същите като останалите в това положение, независимо дали живееш в Северен Лондон или Мансфийлд в Централна Англия. Може да имате различни виждания дали трябва да останем в ЕС, но интересите ви в какво общество живеете са едни и същи.
Опитах се да разпространявам това послание и след изборите, когато проблемът отново се изостри, но бе трудно. Партията неизбежно затъна в много вътрешни дебати, особено в рамките на парламентарната група и правителството в сянка. Смятах, че единственият път напред бе споразумението, постигнато почти единодушно на партийната конференция през 2019 г. То беше да заявим, че е преговаряме за търговско и митническо споразумение с ЕС, и че ще подложим тази сделка на референдум след шест месеца. Това би поставило точка на въпроса по един или друг начин.
Излязохме с тази позиция след ужасно много дискусии. За съжаление, след като това бе вече договорено, много хора просто казаха, “Чудесно, но ние ще продължим да орем в собствената си бразда и ще продължаваме със споровете както и досега”. Борис Джонсън цинично се възползва от това по време на кампанията за парламентарните избори като казваше, че той ще приключи Брекзит. Консерваторите излязоха с невероятно опростенческо послание и медиите го приеха.
Ако всички се съобразяваха със споразумението от партийната конференция през 2019 г., можеше да изместим дебата и дневния ред към въпроса за социалната справедливост. Но те не го направиха. Споровете постоянно бяха подхранвани от едната или другата посока. Спомням си един голям митинг в Нюкасъл, където партийният председател Иън Лейвъри говори много добре. Той каза: “Не искам да съм в партията за “оставане”, не искам да съм в партията за “напускане”. Искам да съм в социалистическа партия”.
Но в крайна сметка резултатите са каквито са. Сега имаме некомпетентно, опасно консервативно правителство на власт. Те ще трябва да постигнат някакво споразумение с ЕС, но вече се видя, че това ще е трудно за постигане. Ние щяхме да се справим много по-добре. Дали имаше по-добър начин на действие? Е, очевидно партията можеше да поддържа линията от 2017 г., което се изразяваше в уважение на резултатите от референдума и работа за изграждане на отношения с Европа за бъдещето. Но вътре в самата партия имаше огромна подкрепа за втори референдум – както се видя ясно на конференцията през 2018 г. Резултатът бе компромиса, договорен през 2019 г.
Наслаждавахте ли се на предизвикателството?
Да, на всяка минута.
