В категории:Анализи / Свят

Популистката десница кове нечестив съюз с религията

От Салвини до Орбан и от Тръмп до Моди, етнонационалистите използват религиозни теми, за да утвърждават дневния си ред

Матео Салвини държи всички да видят колко е религиозен. Снимка: Ройтерс

Даниел Стайнметс-Дженкинс, Антон Йегер, Guardian

Защо толкова много религиозни хора са привлечени от реториката на лидери с авторитарни наклонности като Матео Салвини, Виктор Орбан, Жаир Болсонаро и Нарендра Моди? Дори в страни със силни светски традиции като Франция и Холандия, десни популисти като Марин льо Пен и Герт Вилдерс прибягват до език, представящ „юдео-християнството“ като стълб на западната цивилизация.

В Белгия, фламандската националистическа партия N-VA се представя като защитник на „изоставени“ от християндемократите институции като католическите училища и църковните услуги. В Италия Салвини демонстративно размахваше католическа броеница, докато излизаха резултатите от европейските избори. В Унгария Орбан превърна защитата на „християнската цивилизация“ в официална държавна доктрина. В реч във Варшава, където управляващата партия „Право и справедливост“ се представя като политическо крило на консервативния католицизъм, Доналд Тръмп повтори старият призив на Йоан Павел II: „Ние искаме Бог“.

Очевидно съществува ключова връзка между десния популизъм и религията. Но изглежда тази връзка предизвиква много слаб интерес сред академичните изследователи. В публикуваната през 2016 г. книга „Какво е популизъм“ например авторът Ян-Вернер Мюлер изобщо не обръща внимание на този въпрос. Това е особено странно като се има предвид, че движението, дало начало на термина „популизъм“ – оригиналните Популисти с главно П в САЩ от края на 19 век – са били яростно религиозни. Тази мрежа от антикапиталистически радикални земеделци и работници се изгражда на основата на предишни методистки мрежи (основно в южните щати) и на американската евангелистка традиция. Те наричат движението си „кооперативен кръстоносен поход“.

Вече не живеем в подобна епоха на масово участие, било то в политиката или в дейността на църквата. Партиите и гражданските организации преживяват драстичен упадък през последните 30 години във всички западни демокрации. Традиционните църкви губят последователите си за сметка на нови религиозни общности.

Въпреки всичко това има много съществени причини да разглеждаме днешния десен популизъм като религиозна реакция, поне в някаква степен. Евразийският традиционализъм на Владимир Путин, християнската демокрация на Орбан, юдео-християнството на Тръмп, просперитетното петдесятничество на Болсонаро, популисткия католицизъм на Салвини и хинду-национализма на Моди – всички те говорят за религиозно мотивирана реакция към светското управление. Това, което ерозира през последните няколко десетилетия, не бяха само демократичните или либерални ценности сами по себе си; има и нарастващо подозрение към секуларизма и светските елити, които ги пропагандират. Процесът започна с възхода на евангелизма в САЩ в края на 70-те години на миналия век. Това доведе не само до политически успехи в страната, но и до глобална мисионерска експанзия в Латинска Америка и Африка, с която се осъществява износ на подозрение към всичко що е светско.

Много е показателно, че не успяваме да видим глобалната богословска контрареволюция, която се развива пред очите ни. Това измерение на политическия момент може да допринесе много, за да се обясни защо десните популисти отбелязват толкова много победи в последните години: те се показват като много вещи в присвояването на религията.

Разгръщането на религиозните послания не е свързано с доктриналната сила на религиозния живот – религиозната практика продължава да намалява постоянно в повечето западни демокрации и повечето граждани не са ангажирани с религиозни институции. Вместо това използването на религията от страна на популистите изглежда като начин за изковаване на нов консенсус. То е инструмент за ангажиране на общество, което се чувства сякаш е изгубило моралният си център.

Френският фашист Шарл Маурас е казвал, че не вярва в Бог, но „смята, че е изключително важно хората да вярват в него“. На фона на замайващите ефекти от глобализацията, популизмът в стил „Бог и родина“ предлага начин капитализмът да бъде инкорпориран в някакъв вид традиционна религиозна рамка. Тези популисти следват сценария на Стив Банън (католик), който твърди, че до глобалната финансова криза се е стигнало защото сдържаността, изисквана от религиозните традиции, е била подкопана от разяждащите ефекти на безбожния секуларизъм.

Едно от главните вдъхновения на Банън е американският културен критик Кристофър Лаш. В своята книга от 1991 г. „Истинският и единствен Рай“ Лаш твърди, че американското общество вече не се усеща като „управлявано от морален консенсус“. Според него, колективният контрол върху нормите е второстепенно по отношение на свободното взаимодействие на идеи на интелектуалния пазар. Най-ясният признак за това е деградацията на религията до чисто личен въпрос – терапевтичен инструмент, който може да бъде използван в момент на нужда, но никога не би се превърнал в житейски кредо. „Сред елитите религията вече е нещо полезно за сватби и погребения, но иначе е непотребна“, твърди Лаш.

Лаш може би нямаше да одобри мисълта му да бива използвана от хора като Банън и модерните десни популисти. Ясно е обаче, че недоволството от секуларизацията, диагностицирано от него през 1991 г., само се засилва. Религиозността, колкото и да е станала терапевтична и изпразнена от социално съдържание, предлага средства за „реомагьосване“. Но десните популистки движения, набиращи сила в западните демокрации, я използват, за да налагат езика на „реполитизация“, насочен срещу един свят на безлични пазарни сили и технократи.

Не е нужно левите хора, опониращи на тези процеси, да се отказват от светските си разбирания. Но би било полезно да признаят потентността на религиозния език в днешно време и капацитетът му да преоформя нормите. Капитализмът се променя пред очите ни, натъкмявайки се с новия корсет, подготвен за него от популистите.

Религиозните теми и традиции се представят като убежище в безсърдечен свят, нов морален център. Противниците на десния популизъм трябва да намерят отговор.

*Даниел Стайнметс-Дженкинс е преподавател в института за глобални въпроси на Йейл. Антон Йегер е докторант по история в университета в Кеймбридж, занимаващ се с популизма в САЩ.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар