Избори след избори, популистките формации и крайната десница заемат все по-влиятелни позиции – нещо немислимо само преди десетилетие. Много са факторите, които стоят зад това, но някои неща се набиват на очи. Андрес Родригес-Посе, преподавател по икономическа география в Лондонската школа по икономика, смята, че става дума за „отмъщение на местата, които нямат значение”.
Това са територии, които от дълго време са хвърлени в икономически упадък и смяна на структурите за производство, преживели са индустриален срив. Дори растежът не променя усещането на хората из тези места – реално или субективно, че са далеч от интереса на икономическата, политическата и социалната власт. Такива териториални фактори са способни да подхранват евроскептицизма и ултранационализма повече, отколкото персоналния статус на отделния гласоподавател.
Репортерски екип, воден от Марианджела Паоне, обиколи три такива градове във Франция, Италия и Полша и описа видяното в серия репортажи, публикувани в испанския в. „Ел Паис” под общия надслов „Европа на недоволството”. Предлагаме на читателите на „Барикада” репортажа от италианския град Терни.
……………………………………………………………………………….
Синовете на Емануеле Пика се казват Пиетро и Енрико. Пиетро като Пиетро Инграо и Енрико като Енрико Берлингуер. Това е достатъчно, за да се разбере къде винаги е туптяло сърцето му. Синовете носят имената на двама исторически ръководители на Италианската комунистическа партия. Пика добавя: „Видях баща ми да плаче, когато почина Берлингуер… Това е моята история.”
История, каквато е обединявала мнозинството от работниците в завода на „Италианска металургия” в Терни – похабените бели дробове на стоманената индустрия в този град със 110 000 жители, който десетилетия наред е помпал кислород в икономиката на страната. Това е било във времената, когато в предприятието са работили около 12 000 души. Днес в онова, което е останало, са заети едва около 2400 души. Може да стигнат до малко над 3000, ако се броят и фирмите подизпълнители. „Тук 80% от хората гласуваха за левицата. Днес в завода гласуват за Лигата,” казва Пика, работник и син на работник.
На изборите в Италия през 2018 г. той е гласувал за „Власт на народа”, лява извънпарламентарна партия. Пика е от малцината, които не са си променили политическата ориентация. Докато разговаряме, зад него минават работници в сини работни гащеризони, които отиват към заводската столова. Тя е разположена близо до един от входовете в предприятието. А над входа се веят три знамена – италианското, на Европейския съюз и германското. Основаният през 1884 г. завод от 2001 г. е собственост на германския индустриален гигант „Тисен Круп”.
Работническата класа е тук. В контролната зала, където се подават командите за смесване на компонентите според типа стомана, който трябва да излезе от улеите като нажежена течност. В набръчканото лице на някой 40-годишен труженик, който изглежда поне с 10 години по-стар, след като от десетилетие работи в леярната. В командния пункт на крановете, които движат скрапа и уталожват с него глада за метал на производствения цикъл. Същата работническа класа, която толкова пъти преждевременно беше обявявана за изчезнала. И именно тя извърши последната революция в урните, гласувайки масово за Лигата на Матео Салвини в местните избори, състояли се преди година в този град от областта Умбрия в Централна Италия.
Кандидатът на Лигата Леонардо Латини спечели над 60% от гласовете, побеждавайки претендента от „Пет звезди”, една популистка формация, в която съжителстват постулати и от десницата, и от левицата. Демократическата партия, последната голяма левоцентристка сила, която управляваше града и региона почти без прекъсване през последния половин век, не стигна до втория тур.
Терни сега е най-големият град, управляван от Лигата – партия, която допреди шест години изобщо не съществуваше в този регион на страната. Прегръщайки носталгичната реторика на ултранационализма с повика „италианците на първо място”, партията надскочи своя обичаен периметър за улов на гласове – Североизтока на Италия, където през 90-те се появи тогавашната Северна лига, едно сепаратистко движение, което не признаваше централната власт, обвиняваше юга на страната и участваше във всички правителства на Силвио Берлускони.
Трансформацията, предприета от Салвини, позволи на партията да се разпростре из цялата италианска държава, да погълне гласовете на десницата и крайната десница и да овладее контрола над един град, олицетворяващ старата индустриална слава, град символ на онова, което беше „червения пояс” на Италия. Терни днес е плацдармът за амбициите на Салвини да завземе и останалата част на страната, както и да получи възможно най-много места в Европейския парламент след евроизборите на 26 май.
Партия на работниците
„Сигурен съм, че сме предпочитаната партия на работниците и в Терни, и на национално ниво. По време на изборната кампания бях няколко пъти в металургичния завод и видях ентусиазма им. Виждат в нас ориентир, вероятно защото Лигата днес представлява единствената будеща доверие социална алтернатива. Работниците разбраха, че в левицата днес вече никой не говори за социални права и за работници”. Личи, че на 44-годишния Латини му е приятно да обяснява причините за победата на Лигата, която го доведе до кметския пост. Елегантен, в тъмносин костюм, с вратовръзка във фини небесносини и жълти мотиви, той не бяга от неудобни въпроси.
Адвокат по професия, Латини е минал през Младежкия фронт, младежката организация на Италианското социално движение – партията, която никога не се отрече от фашизма. Кметът на Терни е практикуващ католик, обича литургиите на латински и не трепва, когато му се припомнят полемиките около хомофобски коментари на някои членове на неговата градска управа или собственото му участие в Семейния конгрес във Верона през март т.г. – сбирка на ултракатолически организации, които са за забрана на аборта. Казва: „Аз съм за естественото семейство и за принципа на равенството. Еднаквите неща трябва да се третират еднакво, но онези, което не са еднакви – не. Децата имат право да имат майка и баща. Но, както казва Честъртън (Гилбърт Кийт Честъртън, 1974-1936, британски писател и християнски мислител), ще дойде ден, в който ще трябва да размахваме шпагите, за да доказваме, че през лятото тревата е зелена”.
Латини, който за снимката към този репортаж си сложи на ревера значка със символа на Лигата – същата, която ползва и Салвини при важни случаи, твърди, че в управлението е наложил „критерии за конкретност”. Така според него „изпълнението на задачите, определени след изслушване на изискванията на гражданите, се поставя в центъра на административната дейност”. Лесно му е да атакува предишната левоцентристка администрация – неговият предшественик и редица съветници са с обвинения за нарушения в управлението на обществени поръчки. Кметството е изпаднало в несъстоятелност няколко месеца преди изборите.
Кметуване под попечителство
„Логичното би било да победи движението „Пет звезди”, което беше твърда опозиция през последните четири години. Но победи Лигата, която по-рано нямаше никакво присъствие тук. Тя обаче се оказа способна да влезе в синхрон с гражданството, да спечели битката на думите”. Джорджо Бриджи разсъждава на глас и прокарва пръсти по прошарената си коса, докато се опитва да обясни какво става в града. Той е гласът на Терни от над 40 години. Студиата на Радио „Галилей” (то е основано от самия Бриджи в епохата на свободните радиа, онези първи частни предаватели от седемдесетте години) са почти като музей – от компютрите с тумбести монитори до постерите по стените с дъх от осемдесетте. Пред микрофоните тук са минали всички, дори и Салвини. „Това е персонаж с изключителен политически нюх. Избра Терни, за да му стане отправна точка за завземане на региона, за по-нататъшно напредване”, казва Бриджи.
Според него Лигата е заложила на Терни много преди миналогодишните избори. Разказва, че през 2015 г. е станало едно събитие, разделило на „до” и „след” усещането за сигурност в този град, който има много по-ниски нива на престъпност от средните за Италия. Това е било убийството на млад 30-годишен мъж от пиян имигрант рецидивист, който вече е имал издадена заповед за експулсиране. „Малко след това пристигна Салвини и започна редовно да идва, да говори с хората на улицата като с равни, да прави всичко, за да покаже, че не прилича на така наречения елит,” спомня си Бриджи. По време на изборната кампания Латини не се скъпи на лозунги, обещаващи повече сигурност. Снимките от онези седмици показват как Салвини е потопен сред масите на главния площад в града.
Лидерът на Лигата е идвал тук за последно през февруари т.г. Няколко дни по-рано ръководството на партията решава да изпрати в Терни своя представителка – депутатката Барбара Салтамартини. Латини казва, че тя е пристигнала, за да помогне, защото големият растеж в подкрепата за партията ги сварил неподготвени от организационна гледна точка. Според опозицията пък тя дошла като предпазител – да въведе ред и да предотврати риска опитът на Лигата в Терни да се окаже негативен и да стане бумеранг за тази партия. „Тя администрира и решава в градската управа като политическа комисарка,” твърди опозиционният съветник Алесандро Джентилети, избран от прогресистка листа, ориентирана по-наляво от Демократическата партия. Според Бриджи пък местните водачи на Лигата са „теледирижирани”. Той добавя: „Инвестицията на партията в Терни е голяма. Затова, щом възникне проблем, идва Салвини като рок-звезда и си прави тук един куп селфита“. А дошлата от Рим политическа комисарка обявява преди няколко седмици: „От Терни започва предизвикателството за спечелване на европейските избори и за превземане на целия регион.”
„Предаденият” град
Условията за десанта на Лигата и за социологическата мутация на града се „пекат” от много време. В цифри и със сухия език на докладите Италианската банка обобщава така в един документ от 2018 г. упадъка на Терни: „Кризата в базовата индустрия от осемдесетте години и последвалите приватизации отслабиха местното производство, което започна да зависи от стратегиите на чужди мултинационални компании, ориентирани към делокализация на производствата в търсене на най-ниски разходи.” Между 1981 и 2001 г. в Терни е отбелязан спад от 35,5% в работните места в производството. За цяла Италия в този период спадът по този показател е бил 16%. В периода 2001-2015 г. в Терни следва нов спад с още 27,8%.
В средата на 90-те се прави опит тенденцията да се обърне, като се залага върху пренасочване към така наречената културна индустрия. Слоганът е привлекателен: от образа на завода към завод за образи. Един от звездните проекти е превръщането в киностудиа на халетата на стара фабрика за производство на калциев карбид в Папиньо, селце с шепа къщи, накацали по един хълм край Терни. Мечтата започва да изглежда реалност, когато италианският режисьор Роберто Бенини избира Папиньо за да снима „Животът е хубав” – филма, с който печели „Оскар”. Но след провала на „Пинокио”, друга мегапродукция, която Бенини заснема пак тук, мечтата се пропуква. Контролът над постройките се поема от известното коностудио „Чинечита”. Продукциите спират и днес останките от старите декорации в халетата събират прахоляк.
Докато индустриалното минало на тази фабрика изчезва, а светлините на киното гаснат, онези, които управляват града от десетилетия, губят пулса му. Джентилети, бивш симпатизант на Демократическата партия, признава проблемите: „Това е разделен град. Трудно е да се намери адекватен политически отговор. Откакто съм съветник, съм свидетел на неща, които по-рано не съм виждал – несигурност за работниците, хора в затруднено положение… Предизвикателството е да се съчетаят идеалите с насъщните нужди на хората. Политиката е това. И през тази призма се възприема Лигата. Няма значение, че след това тя само допринася за увеличаване на проблемите. Нейната интерпретация на нещата обаче изглежда по-убедителна”.
Интерпретацията на Лигата с постмодерното „нито ляво, нито дясно” покрива с прах ултрадясната идеология с нейното „родина, чест и семейство”, запълва вакуума в представителството и се храни от недоволството.
Разочарованието се усеща на изхода от металургичния завод, когато едната смяна си тръгва и идва другата. Стане ли дума за политика, всичко се изписва на удължените лица. „Тук никога не сме вижда някого от Демократическата партия. Не е добре постоянно да се чувстваш като мръсната част на производството. БВП не се прави от супермаркетите,” казва един от работниците. Друг – Емануеле, 49-годишен, трето поколение стоманолеяр, добавя: „Аз едно време организирах празниците на „Унита” (вестника на някогашната ИКП; по-късно наследилата я Демократическа партия продължи традицията с редовни летни празници – б.а.). Но сега се чувствам предаден. Левицата ни предаде”. Припомня си случай от 2014 г., когато след 40-дневна стачка синдикатите подписват споразумение със собствениците, включващо 290 доброволни уволнения и план за четиригодишна индустриална консолидация. Планът изтича през 2018 г. и хоризонтът отново е мрачен. В сектора казват, че вината била на Индонезия, на митата, на неприложените котрамерки, на глада на Китай за суровини, който вдигал цените…
Нарастващата вълна на недоволството тръгва от булевард „Брин”, местната магистрала, която разсича на две стоманолеярния завод, и стига до сърцето на града. Центърът е облепен с табели „продава се” и „дава се под наем”. Напомня на Атина през 2012-та. По улица „Рим”, която минава точно зад кметството, такива надписи се виждат на всеки пет метра.
Марко Стентела се кани да сложи поредна такава обява върху вратата на железарията, която държи от пет години. В нея е вложил обезщетението си за безработица, когато след 22 години труд го уволняват от „Химическия полюс” в Терни – друг стълб на местната икономика, от който вече останало малко. Много от някогашните колеги на Стентела, уволнени заедно с него, още са безработни. Той е гласувал за Лигата, която е спечелила и в исторически работнически квартали като Матеоти – построен от самия металургичен завод в средата на 70-те, когато все още моделът е бил за единно развитие.
„Това е територия, която се чувства изоставена и приема ухажването на първия, дошъл да ѝ каже желаното: италианците на първо място, стига имигранти,” казва Еуженио Распи, работил 22 години в стоманолеярната. През 2015-та го уволняват от днес за утре. Терапията му от това преживяване е да напише романа INOX – твърд като стоманата от завода, като характера на персонажите. Книгата описва недоволството на работниците и на града, който живее от металургичния и химическия бранш. Няма семейство, в което бащата, дядото, братовчедът, чичото да не са работници или бивши работници в една от тези две индустрии. Затова упадъкът удря по всички. „Дядовците смятаха, че внуците ще продължат работата им,” обяснява Распи, който днес води курс за преквалификация, насочващ хората към ново включване в пазара на труда. „Поколението, което имаше много – работа, пенсии – сега е недоволно, защото има зад гърба си цялото семейство. Това е като движещ се влак. В един момент локомотивът се откачва – и вагоните остават по средата на пътя. Онзи, който кара, дори не спира, за да погледне назад”.
