Докато у нас мерим току-що отминалия евровот с нахъсването между Бойко Борисов и Корнелия Нинова, в Париж Еманюел Макрон вече реди новата широка коалиция в пресния Европарламент. Още в понеделника след вота френският президент побърза да вечеря в Елисейския дворец с испанския премиер социалист Педро Санчес. И въпреки липсата на официални изявления след това, всички знаят, че темата на срещата е била отдавна прокарваната от Макрон идея, че възпирането на възхода на крайната десница в Европа може да стане само със широко съюзяване между либерали, социалисти, консерватори и зелени. И точно това се пече в момента. А Санчес е бил избран за дебютния разговор поради сериозната тежест, която придобива партията му сред европейските социалисти след серията свои изборни победи.
Испанската социалистическа работническа партия на Санчес спечели убедително европейските избори у дома си с около 33% от гласовете, затвърждавайки така и своя успех на извънредните парламентарни избори на 28 април. Плюс това ИСРП се наложи убедително и на състоялите се сега едновременно с евровота местни избори. Формацията на Санчес и Португалската социалистическа партия в иберийската съседка, водена от премиера Антонио Коща, са двете най-добре представили се соцпартии при гласуването за нов Европарламент на 26 май.
Санчес и Коща ще представляват социалистите и на следващата сбирка, на предвидения за днес обяд в Брюксел, който организира пак Макрон и на който е поканил също така двама премиери либерали – белгиеца Луи Мишел и холандеца Марк Рюте.
За първи път от 40 г. насам сборът от евродепутатите на социалистите и на консерваторите от Европейската народна партия (ЕНП) дава под 50% от местата в новия ЕП. Тоест обичайната им широка коалиция сега няма да е достатъчна, за да си разпределят ръководните постове начело на ЕП, Еврокомисията и Европейския съвет. Същевременно е налице сериозно увеличаване на евродепутатските места най-вече за либералите, а и за зелените. Така че явно е ударил часът за разширяването на коалицията до четворна. И Макрон очевидно бърза да си подсигури за основа стабилен съюз със социалистите, към който няма да се затрудни да приобщи и зелените, за да може ЕНП да остане в слаба позиция и да няма как да налага своите кандидати за водещите позиции.
Разбира се, Макрон няма прекалено да огъва клона на ЕНП, за да не я хързулне към изкушението да се съюзява с крайната десница – въпреки че от германската ХДС, стожера на ЕНП, категорично декларираха, че са твърдо против всякакви флиртове с ултрадесните.
Медийната мантра, че получените резултати от евровота сега са ударили спирачка на възхода крайната популистка десница, по-скоро представя желаното за реално. Никой не спря Марин Льо Пен да надвие Макрон във Франция, Матео Салвини да удвои процентите си в Италия, Виктор Орбан в Унгария и Ярослав Качински в Полша също да подобрят резултатите си, Найджъл Фараж от тъй и не излизащата Великобритания да бележи нов скок с нова формация, а испанската Vox да влезе дебютно в ЕП. Те не отслабват, а се засилват в страните си. Иначе да, вярно, все пак като дял от евродепутатските места няма да имат чак такова влияние на общоевропейско ниво, с каквото плашеха прогнозите от последната година.
Като победител в тези евроизбори изпъква „планът Макрон”, който сега очевидно ще залегне в основа и на така ентусиазирано изгражданата от френския президент четворна широка коалиция. Планът смесва, от една страна, либерални мерки за смекчаване на социалната преса над трудещите се маси с цел да се предизвика оживление в потреблението им, а оттам и икономически растеж. От друга страна, вътре са забъркани и реверанси към едрия капитал, включително и в областта на новите енергийни производства, идващи в комплект с издиганата като манифест борба с климатичните промени.
Макрон влезе в политиката от банковата сфера, където никое действие не се отхвърля, ако води до подобряване на печалбите. Така че за социалния профил на „плана Макрон” и за екологичната му ориентираност със сигурност отдавна е добре пресметнато колко точно дивиденти ще донесат. Да не забравяме и редовните вече през последните години изявления на шефката на Международния валутен фонд Кристин Лагард за острата нужда от смекчаване на световните икономически и социални неравенства, чиито сегашните нива са вредни за икономическата и финансова стабилност, а и за интересите на бизнеса.
Така че няма нищо изненадващо в амбициозните социални параметри на „плана Макрон”, опитващ да тушира и гнева на „жълтите жилетки” от абдикацията на социалната държава. Да напомним някои от акцентите на плана: социален щит за всеки работник в ЕС, общоевропейска минимална заплата, създаване на Европейска агенция за защита на демокрацията, преосмисляне на Шенгенското пространство, Европейска банка за климата и т.н.
Тук влиза и прословутият пакет „Мобилност”, нашумял у нас с единна съпротива на цялата родна политическа менажерия срещу нормите за защита на труда на шофьорите. Сагата бе отложена, но пак ще се съживи скоро в новия ЕП.
На общоевропейско ниво обаче точно този дял сега не е интересен. Много по-добре се „продава” екологичната тема, а и е по-актуална с оглед предстоящото включване на зелените в широката коалиция.
Като е толкова широка и разнопосочна обаче, трудно се преодолява усещането, че шумът и пиарът са доста повече от същинския капацитет за обновление на ЕС и че промяната всъщност се оказва подмяна – променя се всичко, за да не се промени нищо, или както си го знаем, „преоблякъл се Илия – пак в тия”.
Пък и още при представянето на „плана Макрон” през март т.г. от Еврокомисията, оглавявана от Жан-Клюд Юнкер, натякнаха, че именно членовете на този орган и дори лично Юнкер са разработили в продължение на мандата си по-голямата част от предложенията за връщане към някои важни параметри на социалната държава, които сега Макрон просто повтаря.
Ако отидем по-назад във времето, ще видим и още по-достоверни автори. Критики към задушаващите социални орязвания, наложени след разразяването на дълговата криза през 2008-ма, както и предложения коланът да бъде отпуснат, за да не издъхне съвсем потреблението, а с него и икономиката, отправяха тогава и видни икономисти като нобелиста Пол Кругман. Да не говорим за гражданските движения, от които се родиха и цели нови алтернативни леви партии, като испанската „Подемос” например – с техните категорични програми за връщане на държавата към социалните ѝ ангажименти. Бруталният „остеритет” на европейската „тройка” докара на власт и „Сириза” в Гърция. Но нейното управление и принуждаването ѝ все пак да слуша „тройката” донесоха разочарование и от тази политическа линия.
Вярно, „Подемос”, която в последната година осигуряваше парламентарна опора на управлявалия доскоро с правителство на малцинството Педро Санчес, успя да повлияе за изработването и прилагането на действени социални политики – и именно ефектът от тях сега качва акциите на испанските социалисти пред избирателите. Допреди 26 май, когато заради вътрешни разцепления „Подемос” получи много слаби резултати и на европейските избори, и на местния вот в Испания, тази партия беше фаворит за евентуално коалиционно или съюзно управление и с предстоящото да се формира ново правителство на Санчес.
След 26 май обаче и особено след срещата на испанския премиер с Макрон в Париж на дневен ред за сформирането на новия кабинет в Мадрид вече излиза различна конфигурация – с либералната „Сюдаданос”, към която Санчес и без това отдавна хвърля реверанси. Задаващата се нова голяма коалиция в Брюксел накара и довчера категоричния лидер на „Сюдаданос” Алберт Ривера, който се кълнеше, че няма да прави никакви пактове със Санчес, да бие отбой и да изрази готовност за договаряне.
„Прогресивният алианс”, който в досегашния Европарламент залагаше на обръщане на социалистите към съюзяване вляво именно по прилаганите в Испания и Португалия модели, вече откровено се пълни с различно съдържание – сега, със старанията на Макрон, като прогресивни партньори на социалистите вече се предлагат либералите и зелените.
Подобна мимикрия обаче едва ли ще е в състояние да преодолее причините, пораждащи възхода на крайната десница, така че има голям риск да наблюдаваме само временно туширане и самозалъгване, а не преодоляване на кризата на идентичността на ЕС.
Що се отнася до България, тя остана далечна и незаинтересована от тези конфигурации. У нас пак никой не разбра за какво (не) гласува. Изборите бяха европейски, но за вариантите в обновлението на ЕС, от което зависи как ще живеем, в партийните кампании не стана и дума. Не, че е нещо ново. То и при национални избори кога ли пък политиците на статуквото – независимо от цвета им – са повдигали проблеми, които пряко касаят качеството на живота на хората. Да не говорим за реалните политики, които винаги са в интерес на едни или други олигарси, а иначе само затягат хомота на подопечното население.
Та така и сега. Отново се разигра вечното дерби ГЕРБ-БСП, като хъсът беше само вътрешнополитически. Каква Европа, какво обновление, какви прогресивни алианси, какви пет лева. Борисов даде мило и драго да си удържи командния пункт с всичките му тъмни тунели и бързи асансьори. А Нинова пресоли манджата в устрема си да го избута оттам и да се закове на мястото му като негов огледален близнак в пола. Публиката се затрудни да ги различи с оглед вътрешна употреба. Нито един от двамата не предлага базисна смяна на наличната система така, че тя най-после да започне да отговаря на социалната ни конституция, нито пък се кани да преразпределя националния ресурс в обществена полза.
Ако някой буден електорален елемент случайно е вдигнал поглед над тукашния тепих и се е опитал да види къде са Борисов и Нинова на европейски терен, там също не биха се забелязали разлики. Идейно и двамата еднакво сърдечно прегръщат Орбан. С единствения нюанс, че Борисов се изхитрява все още да се харесва и на Ангела Меркел, пък и унгарският премиер все пак му е съпартиец по ЕНП. А орбанофилията на Нинова е в пълен дисонанс с политическото семейство на БСП – предвожданата от непоносимия ѝ Станишев ПЕС.
Пренебрегналите правото си на глас в този евровот български избиратели едва ли проявяват по-голям интерес и към кипналите спорове дали включването на същия този непопулярен Станишев в евролистата на БСП напук на желанието на Нинова, или пък точно инатенето ѝ да не го допусне там, са изяли уж в кърпа вързаната победа на социалистите. Двете крила на тази партия отиват сега да си мерят силите на вътрешнопартийни избори. Уви, дори там да се разиграе едно извисено и почтено състезание на концепции и стратегии за развитието на България и Европа, това няма да увлече публиката. Тя вече е предубедена, че пак ще се сблъскат само лични амбиции и корпоративни лобита. И никой друг, освен самата БСП, не е докарал нещата дотук. Хората просто отказват да виждат в нея алтернатива на ГЕРБ.
Алтернативата при сегашните евроизбори у нас дойде от независимите кандидати, които вкупом за първи път взеха над 3% – ясен знак, че протестният вот получава шанс да излезе от обичайната си пасивна форма на неучастие. Нямаше как традиционната партизирана схема да бъде пробита лесно, затова независимите останаха далеч под бариерата за влизане в ЕП. Но гласовете им по време на кампанията все пак се чуха доста високо, отчетливо и със силно ехо.
Условията на труд, унизително ниските заплати, бруталните социални неравенства – това бяха темите, вкарани в кампанията от независимата кандидатка Ваня Григорова, която избра за свое мото „Хората преди печалбите”. Освен, че пряко произтича и третира българската действителност, тази проблематика всъщност бе в най-близък синхрон и с ключовия дебат, воден в Европа. Защото едно от най-популярните становища в много страни от ЕС е, че пътят за обновлението на Съюза минава през завръщането му към социалната държава. Че именно жертването ѝ чрез бруталните орязвания след 2008-ма, когато „банките изядоха хората”, разклати основите на единна Европа на солидарността и напредъка. И отвори път за ултрадесния популизъм
Ваня Григорова напипа точно този нерв и откъм България. Стана гласът на хората на труда. Вкара техните проблеми в предизборните дебати. Подтикна и други участници да заговорят за това. Даде началото за запълването на една автентично лява обществена ниша, от която БСП отдавна се е оттеглила.
Много хора чуха Ваня при неуморните ѝ обиколки из страната. Малко засега хора повярваха в себе си – че гласът им има силата да променя нещата. Тоест – малцина реагираха като просветени европейски граждани. А мнозинството от тези европейски граждани, които в обичайна обстановка може и да не са особено активни в европейските вотове, точно сега излязоха масово да гласуват, защото решиха да защитят социалния потенциал на европейския модел пред устремилата се да го разпарчетоса националистическа и крайна десница.
Ето така се получи, че Европа този път постъпи наопаки на инерцията, излезе активно да решава бъдещето си. А България, както винаги, си остана на терсене. Две трети от избирателите изобщо не отидоха да урните – не видяха смисъл да избират между Борисов и Нинова. Не пожелаха да осъзнаят, че този вот едва на второ място е вътрешнополитически тест. А на първо все пак е избор накъде да върви Европа – и всички ние, като неделима част от нея.
В крайна сметка с гласовете едва на една трета от избирателите си България изпраща в Европарламента петима представители на „консервативно лявата” БСП (както я определя лидерката ѝ) плюс подсилен дясно-националистически отбор, в който дружно ще маршируват в единен строй ГЕРБ, „Демократична България” и ВМРО. Последната партия формално е самостоятелен играч в ЕП, но като се има предвид, че е част от настоящото правителство в компания с ГЕРБ, екипността ще е факт и на евротерен.
Впрочем, като „патриотична” формация ВМРО де факто с един крак е в полето на онези ултрадесни националисти из Европа, за чието възпиране се обявиха сега всички проевропейски партии из континента. И след обявените резултати обобщенията на общоевропейско ниво гласят, че въпросната крайна десница била наистина парирана – главно благодарение на нарасналите гласове за либералите и за зелените.
О, да, България също е пратила либерали и зелени в ЕП. При либералите е записано ДПС, с което сега евродепутат става и маститият проевропеец Делян Пеевски. А пък нашенските зелени са част от „Демократична България”, самоопределяща се като дясноцентристка. Тя директно въплъщава единението на партии, членуващи в ЕНП, със зелените. Така че, без да се усетим, май сме произвели и нашенска еманация на задаващата се от Париж и Брюксел нова широка еврокоалиция.
Има ли съмняващи се, че въпреки целия си вътрешен уж антагонизъм петпартийният отбор от София винаги ще козирува с „Йес, сър” за всички мимикрии на статуквото?
