Човек не може да разбере политиката в Съединените щати, ако първо не си даде сметка, че в Демократическата партия – която привидно запълва лявата част от политическия спектър в страната – има значителен брой хора, които искрено вярват, че Джо Байдън е най-добрият кандидат за президент. И тази тяхна вяра не е цинична, или поне не напълно.
Тази група избиратели е съвсем реална. Но не е много адекватно да мислим за тях просто като за центристи, борещи се да поръсят щипка захар върху американската отрова. По-добре е да мислим за тях като за зомбита: продукт на три десетилетия самообслужваща се промивка на мозъци. Това са демократи, чиито клепачи сякаш са били залепени отворени, и са били принудени да гледат ерата на Клинтън отново и отново. Не че някъде дълбоко в себе си те не таят желание за по-добър свят. Те обаче приличат на бездомните кучета, хранещи се основно с боклук – животът ги е научил, че това е най-доброто, което някога ще получат.
Помислете какво казва за състоянието на американската политическа система следният факт: предполагаемият фаворит за президентска номинация на „лявата“ партия не се поколеба да започне кампанията си с вечеря за събиране на средства, домакинствана от собственика на правна фирма, занимаваща се с разбиване на синдикати. Само няколко дни по-късно пък той се появи на организирано от синдикати събрание. И защо да не прави такива неща, в крайна сметка? Първо получава парите, а после и подкрепата на синдиката. Той познава добре публиката си. През целия живот на Байдън демократите са правили политика по този начин. Така работят нещата.
Изобщо не е забележително, че Джо Байдън веднага започна да финансира кампанията си с дарения от шефове на телекоми и здравни застрахователи. Кой ще му каже, че не трябва да го прави? Лобистите, съветващи кампанията му? Медийните магнати-милиардери, канещи го в холивудските си имения? Партийната върхушка от бивши функционери в администрацията на Обама, които го виждат като най-доказалия се представител на истаблишмента? В очите на хората, които имат значение, Джо Байдън прави точно това, което се очаква от него.
Нещата в крайна сметка са прости. Милиони хора – на първо място самият Джо Байдън – все още не са видели доказателства, че той не играе играта точно както трябва.
Говорим за човек, който е изградил кариерата си като представител на кредитната индустрия във Вашингтон, докато в същото време си е изграждал репутация на обикновен, земен типаж. Говорим за човек, който е гласувал против еднополовите бракове, когато са били непопулярни – а по-късно, когато вече идеята става популярна, получава аплодисменти за смелостта да си промени мнението. Говорим за човек, изиграл ключова роля за стартирането на „войната срещу дрогата“ и бума на броя на хвърлените в затвора, но въпреки това бива широко възприеман като чувствителен мъж, чиято емпатия е изградена върху трагичната загуба на един от синовете му. Говорим за човек, който е гласувал за войната в Ирак, макар по всичко да изглежда, че си е давал сметка колко лоша идея е това.
По-късно се извини. След което стана вицепрезидент на Обама, чиято популярност сред левите се дължеше до голяма степен на съпротивата му срещу тази война. А сега Байдън ще се опита да обязди връзката си с популярния бивш президент, за да влезе в Белия дом. Всички коментатори ще го представят като основен претендент, ще потекат щедри дарения за кампанията му, а корпоративните директори ще му намигат приятелски, нищо че е получил и подкрепата на организирания труд в лицето на пожарникарския синдикат. Байдън вече е напреднал доста в това да обединява всички, на които им харесва да гледат как света гори.
Аз не съм ядосан на Джо Байдън. Той е просто един познат типаж: „Както правехме нещата едно време“. Влизането на Байдън в надпреварата означава, че неговият тип си има представител. С неговото включване демократическите гласоподаватели вече могат да избират от пълна палитра кандидати: от „Истински ляв бунтовник“, през „Клиширан, нахъсан и млад, който си лъска CV-то“ и „Неразличим амбициозен конгресмен“, та до „Същият стар тип бял мъж както винаги“.
Това не е притеснително, здравословно е. Така вътрешните избори на демократите ще се превърнат в перфектно допитване къде се намират САЩ в момента. Джо Байдън, аватар на миналото, вярва че е в добра позиция, защото след шока от годините управление на Тръмп, хората ще искат да се върнат към това, което е било. Но той греши. Хората искат да отидат на ново място. Напълно очаквам, когато Байдън излезе от щаба на кампанията си, да пропадне в огромната пропаст, която се е отворила от тектоничното придвижване на Америка на ляво.
Няма нищо страшно в кандидат, представляващ същата политическа философия, която генерира сред обществото този смъртоносен цинизъм, докарал ни Доналд Тръмп. Този очевиден факт никога няма да бъде приет от този сорт хора, които вярват, че Джо Байдън е отговора на проблемите – защото приемането му би представлявало присъда за цяло поколение лидери, които се считат за успешни.
Републиканската партия отдавна е корумпиран инструмент за обслужване на богатите и залъгване на бедните. Да се обвинява тяхната роля за това, че САЩ са стигнали до сегашното положение, е все едно да се сърдиш на алигатор, че ти е отхапал ръката, след като сам си я пъхнал в устата му. Предполагаше се, че Демократическата партия ще ни спаси. Техният провал да изпълнят дълга си позволи катастрофите да започнат да се трупат. Те не спряха пост-рейгъновата експлозия на икономическото неравенство, те не спряха милитаризма, който вкара страната в безкрайна война, те започнаха да хвърлят най-уязвимите граждани в пастта на злата машина, наречена „правораздаване“, в замяна на което получиха гласовете на расисти. Те спечелиха своя ред да са на власт като се съгласиха да не използват тази власт за общото благо. И така стигнахме до тук: невероятно разделени, безнадеждно неравни, оправдано отвратени от неработещите ни институции, и много, много гневни.
Пожелавам ти късмет в предизборната кампания, Джо. Предстои ти да се срещнеш с една Америка, която вече те е оставила зад гърба си. Съжалявам, че ще трябва да го научиш по трудния начин.
