Когато Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 г., реакциите на света бяха предвидими. Най-силната реакция дойде от Съединените щати, които се възприемаха като пазители на старата система и вероятно като гаранти за евентуалното членство на Украйна в НАТО. Реакцията на Европа беше с няколко октави по-ниска, както обикновено беше по време на Студената война. Накрая, останалата част от света, макар и в по-голямата си част да осъди Русия за очевидно нарушение на международното право и правилата на ООН, не беше особено загрижена.
Нещата се промениха. Те започнаха да се променят още при Байдън, който, макар и да беше силно критичен към Русия – включително чрез налагането на най-радикалните санкции в историята (с конфискация на частна собственост и собственост на държава, с която САЩ не бяха във война) – все пак спазваше някои правила от времето на Студената война, а именно избягването на ненужни ескалации с държава с ядрено оръжие. Това беше очевидно в политиката на Байдън, която не допускаше удари по руска територия. Но дори и при Байдън тази политика постепенно беше изоставена и САЩ де факто влязоха във войната чрез избора и прякото насочване на удари в Русия.
През последните две години ситуацията продължи да се развива. САЩ продължиха с политика, при която са де факто участник във войната, но също така показаха желание да приключат конфликта по един или друг начин. Изненадващо беше, че жаждата за война стана почти ненаситна в няколко европейски държави, главно в скандинавските и балтийските страни, но напоследък и в Германия, а също и във Великобритания – поради дългосрочни исторически причини, които датират още от XVIII век.
Ролята на малките държави — които чрез своята геополитическа безотговорност могат да нанесат огромни щети на света — често остава незабелязана. Скандинавско-балтийската коалиция по същество призовава към война с Русия, позовавайки се на собствените си страхове и травми от руския/съветския контрол и окупация. Ако оставим настрана дискусията за пълната едностранчивост на подобни твърдения (не биха ли могли руснаците да твърдят, че латвийските войници са изиграли ключова роля в Руската революция?), този вид подклаждане на война от страна на малките нации е изключително лицемерно. То се основава на идеята, че човек може да се застъпва за война, без да понася последствията от такава война. То се опитва да направи всичко възможно, за да преплете интересите на великите сили с тези на малките държави, така че великите сили да се избият помежду си, милиони да загинат, а целите на малките държави да бъдат удовлетворени след обща война.
Това отношение е достатъчно лошо само по себе си — но още по-лошото е, че в Източна Европа и Близкия Изток има ясни исторически прецеденти за подобни политики, довели до глобални катаклизми. Сърбия се опита да изправи Русия срещу другите в навечерието на Първата световна война. Полша и Унгария участваха в разчленяването на Чехословакия, което проправи пътя на нацистка Германия да продължи с агресиите си. Израел от няколко десетилетия насам се възползва от САЩ в Близкия изток, най-явно точно сега, когато САЩ влязоха във войната срещу Иран – по начин, много подобен на този, по който Русия влезе във войната срещу Украйна – без да знаят защо, нито какви са политическите цели на тази война. Но резултатът е в полза на Израел, защото отслабва друга сила в Близкия изток и задълбочава хаоса в региона.
Светът в момента е изправен пред подобна ситуация, при която няколко държави, чието общо население едва достига броя на жителите в един второразреден китайски град, искат – за да излекуват своите фрустрации и травми – да хвърлят целия свят в катастрофа, която може повече или по-малко да сложи край на цивилизацията. Това е невероятно безотговорна политика. Тя е и лицемерна, защото се основава на предположението, че някой друг (в този случай – Съединените щати) ще се бие вместо тях. Защото ако толкова им се иска война и са толкова убедени в нейната морална стойност, защо не се включат в нея сами? Защо не атакуват Русия директно и не видят какво ще се случи? Би било лудост, но поне нямаше да е безотговорно спрямо останалия свят и нямаше да е лицемерно.
Разбира се, аргументът в подкрепа на войната (водена от някой друг) е, че съгласието да се говори за примирие по сегашните граници дава предимство на агресора. Но според тази логика всички войни трябва да се водят до край, докато всички не бъдат унищожени. Никога не би трябвало да има преговори. Дипломацията не би трябвало да съществува. Корейската война би трябвало да се води и до днес — всъщност, вероятно това нямаше да се случи, защото ако тогава бяха следвани политиките, застъпвани от скандинавско-балтийския алианс (както искаше МакАртър), ние никога нямаше да се родим, а нашите родители или прародители щяха да са умрели отдавна.
Северно-балтийският алианс също така забравя, че ако бъде сключено примирие по сегашните линии на контрол, територията на Донбас и др. наистина ще бъде под контрола на Русия, но нито една държава в света няма официално да я признае. Не забелязаха ли, че нито една държава от Общността на независимите държави не я е признала? Не забелязаха ли, че дори Беларус не я признава? Такъв, макар и крехък, мир не само слага край на днешното кръвопролитие, но и оставя отворена възможността за евентуално дългосрочно решение между Русия и Украйна. Нито Путин, нито Зеленски, нито социалните сили, които ги подкрепят, са вечни. Нещата ще се променят както в Русия, така и в Украйна. Преговорите могат да се състоят след десет или двадесет години – но поне хората ще бъдат живи, а не мъртви.
Те споменават, че това би довело до „замразен конфликт“. Но дали замразеният конфликт е по-лош от открития конфликт? Дали липсата на смъртни случаи е по-лоша от продължаващото кръвопролитие? По целия свят има десетки замразени конфликти – от Кипър през Косово и Западна Сахара до Фолкландските острови и Кашмир. Трябва ли да ги подновим всички? Те се въздържат да отговорят на моралните въпроси, защото имплицитната стойност, която придават на украинските животи, е нула, а имплицитната стойност, която придават на руските жертви, е положителна. Следователно от тяхна гледна точка един безкраен конфликт е игра с положителна сума.
Идеята за безкрайна война не само е неморална, но и крие огромен риск от ескалация до ядрена война. По време на Студената война този риск беше взет на сериозно от двете велики сили. Ето защо те сключиха четири обвързващи ядрени споразумения, всички от които вече са прекратени. Днес хората приемат, че ядрените оръжия не съществуват. Това е напълно погрешно предположение, но дори и да имаше само една милионна вероятност за избухване на ядрена война, цената на такава война е толкова огромна (тъй като такава война е неконтролируема), че всеки рационален човек трябва да прецени, че трябва да се направи всичко възможно, за да се избегне тя.
Военните подстрекателства на скандинавските и балтийските държави при настоящите условия са следователно (i) безотговорни, (ii) лицемерни, (iii) аморални и (iv) граничат с катастрофа от огромни мащаби.
About The Author
