През последните няколко дни в британската политика се разигра нещо наистина необичайно. Банда зрели мъже започнаха да тормозят една ученичка. Става въпрос за Грета Тунберг – момичето с плитките от училищните стачки, която през миналата седмица посети британския парламент и разкритикува депутатите, че само позьорстват, вместо да предприемат реални действия за климатичната криза. След това се качи обратно на влака за 36-часовото пътуване до родния си Стокхолм.
Това постави пред местните еко-отрицатели сериозна главоблъсканица: как да охулят 16-годишна знаменитост? Не става да опровергаят аргументите ѝ – не и при положение, че учените и сър Дейвид Атънбъро от “Синята планета” я подкрепят. Не става и да душат около миналото ѝ, защото по дефиниция тийнейджърите нямат достатъчно биография, от която да бъдат изровени мръсотии. Стандартните методи за политическа война не вършат работа в този случай, затова те прибегнаха до нещо ново и необичайно – впиха зъбите си в нея.
Тя бе “смразяваща”, декларира Брандън О’Нийл, редактор на твърдолинейния десен сайт Spiked. Той е притеснен от “монотонния ѝ глас” и “погледът на апокалиптичната заплаха”. Тунберг не крие, че страда от синдрома на Аспергер – ако О’Нийл знае за това, то коментарът му е грозен намек, а ако не знае, то тогава е най-малкото тъп. На задните редици се трудеха блогърите от Guido Fawkes, които се опитаха да сготвят меню с три ястия от една троха – че майката на Тунберг е участвала в конкурса Евровизия преди десет години – което според тях е непоклатимо доказателство за “изключително привилегирован произход”. Това откритие бе разпространявано усилено в социалните мрежи от бълващият боклучави мнения бивш колумнист Тоби Янг. Не трябва да си много по-умен от него за да видиш иронията в това, че той е син на барон, който е звъннал в Университета Оксфорд, за да приемат синчето му.
В тези тъжни и отчаяни напъни има една подробност, която не е маловажна. Както О’Нийл, така и Guido Fawkes, са част от екосистемата на дясното мислене. О’Нийл редовно се появява по новинарските канали, които имат неутолима жажда за инфантилни полемики. Guido Fawkes пък осигуряват както клюки, така и кадри за останалите британски медии.
Показателно е, че издания като Spectator и Sunday Times също се включиха в атаките срещу ученичката-революционерка и нейното твърдо настояване да се направи нещо за околната среда. Sunday Times посвети половин страница на коментар за “странното шведско хлапе” и нейните “имбецилни” поддръжници. Spectator сякаш не могат да се спрат да коментират темата и дори публикуваха статия от Хелън Дейл, която предлагаше да се уреди интервю “с тази персона Грета Тунберг” с надежда “да получи криза в национален ефир”. Сега Дейл казва, че това е било “майтап”, използвайки най-старото извинение на хулиганите – не разбираш ли от шега?
Зад тази виртуозна вулгарност и чиста паника прозира една ясна политическа стратегия. Тя се свежда до това да отричаш легитимното право на опонентите да говорят – не заради това което казват, или което са направили, а просто заради това кои са те. Почти три години след референдума за Брекзит, политици и коментатори постоянно се вайкат, че Великобритания затъва в културна война в стил САЩ, където отстояваните политики представляват просто отчет за нравственост и където това, което казваш, винаги е по-маловажно от това откъде идваш и как изглеждаш. Е, последната седмица може да послужи за лабораторно проучване как би могла да ескалира британската културна война.
Това съвсем не е първият пример за тези тенденции. Нека не забравяме как подкрепящите излизането от ЕС медии обявяваха неудобни съдии за врагове на народа и призоваваха Тереза Мей, която тогава още считаха за своя героиня, да смаже саботьорите. Или как Найджъл Фараж възхваляваше победата на референдума като “революция без един изстрел” само дни след убийството на Джо Кокс. Ако човек е достатъчно великодушен, би могъл да отдаде тези по-ранни изстъпления на излишъка от таблоиден дух сред медиите, и на търговската им нужда да подклаждат противоречия. Новият епизод обаче е различен: наблюдаваме стремеж да се срине едно 16-годишно момиче само заради това, че си позволява да казва нещата, в които вярва.
Тук има твърде много нива на ирония. Водещите бойци в тази подклаждана от десните културна война – които иначе постоянно бълват критики за настъпващата полиция на мисълта – сега се опитват да контролират какво да мислят останалите. Хора, изградили кариерата си като поборници срещу политическата коректност, сега искат да се произнасят какво е политически коректно. Те се жалват, че са жертва на онлайн тълпата и туитър щурмоваците, след което се събират на групи в интернет и социалните мрежи, и се нахвърлят върху една тийнейджърка. Спомнете си само как аплодираха медийният иконом от Sky News Адам Бултън, когато скастри в ефир ученик от “Бунта на измирането” като “некомпетентен, самодоволен, от средната класа”!
Разбира се, напълно правомерно е да се дебатират предложенията на Тунберг, стачкуващите ученици или който и да е друг. Приветствам кръстосания разпит, на който Би Би Си подлага сериозните политици от Лейбъристката партия, за да кажат какво точно имат предвид с настояването да се обяви извънредно положение за климата. Аз лично бих посочил, че техните предложения за “зелена индустриална революция” (Джереми Корбин) или “екологичен растеж” (уелският първи министър Марк Дрейкфорд) няма да спомогнат особено за справяне с проблемите, които се посочват.
Но клавиатурните бойци на дясното не се стремят към такива дебати. Дреме им на тях за реалните политики. Те не се занимават с конкретната тема, а с човека – и го правят преднамерено.
Най-показателната част от атаката на О’Нийл срещу Тунберг е към края на високопарната му статия, където той възкликва, че шведката е “балама, от която се възползват страхливи и елитарни възрастни”. Тази формулировка идва от редактора на сайт, който е получил стотици хиляди долари от мрежа на милиардерите братя Кох, забогатели от нефтопроводи и рафинерии. С други думи, от индустрията с изкопаеми горива, която е най-силно заплашена от предложенията на екоактивистите, и която представлява една от най-сериозните опасности за климата на планетата.
В това отношение десницата прави това, което винаги е правела: полага едната си ръка приятелски на рамото ти, докато пъха другата в джоба ти с цел да те обере. Този път обаче го прави по гаден, оскърбителен и личен начин – защото иска “културната война” да прикрие, че не ѝ достигат доказателства и аргументи.
Може да очакваме още подобни напъни всеки път когато хората се опитат да изградят алтернатива на разваленият ни икономически и политически модел.
От една страна имаме официалните знаменосци на статуквото, вече останали без дъх и без идеи. От друга имаме хора, недопускани до властта заради възрастта, местоживеенето, етноса или класата си. Това са истинските бунтовници, а не претендиращите да са такива десничари. Така изглеждат нещата, когато едната страна е наясно, че примката се е затегнала почти докрай.
