Ултрадясната Vox е загадката на испанските избори

Сондажите преди гласуването на 28 април са най-благосклонни към социалистите на настоящия премиер Педро Санчес, но не могат да хванат скрития вот за набъбващата в крайния фланг на десницата формация на Сантяго Абаскал

Испанците решават в изборите на 28 април колко плътна ще е сянката на решилия да се завърне франкизъм. Снимка: El Pais
Испанците решават в изборите на 28 април колко плътна ще е сянката на решилия да се завърне франкизъм. Снимка: El Pais

Към извънредните парламентарни избори в Испания на 28 април е фокусирано вниманието не само на жителите на тази страна с четвъртата по тежест икономика в ЕС, но и на цяла Европа. Защото и на испански терен вече набира обороти известният от други страни на Стария континент феномен – бързо нарастване на влиянието на крайнодесни националистически формации. Особено в навечерието на европейските избори вотът на испанците ще е много важен тест за силата на тази тенденция, олицетворявана тук от партията Vox.

Испания дълго се смяташе за имунизирана от подобни рискове заради тежкия спомен, оставен от 40-годишната франкистка диктатура. В десетилетията на демократичното развитие на страната практически всички нюанси на дясното се бяха събрали под крилото на консервативната Народна партия (НП) и гласуваха винаги желязно за нея. За разлика от ситуацията при винаги разпокъсаните и спорещи помежду си леви формации. Така НП дълго се наслаждаваше на своя монопол вдясно и на гарантиран твърд електорат.

Но големите скандали за корупция около дейци на тази партия и то на фона на водената от нея непопулярна политика на „антикризисни” социални орязвания доведоха до срив на доверието в НП и до отлив на верните ѝ по-рано избиратели. Първата такава вълна се усети на изборите през декември 2015 г., когато много от традиционните гласоподаватели на НП предпочетоха да избягат при за първи път влязлата тогава в парламента либерална партия „Сюдаданос” на Алберт Ривера.

А втората вълна тръгна забележимо да се надига миналата есен, когато бързо започна да расте популярността на основаната през 2013 г., но доскоро напълно маргинална ултрадясна формация Vox на отцепника от НП Сантяго Абаскал. Дискурсът на тази партия е с националистически и антиимигрантски акцент, напомня много на употребявания и от други сродни организации из Европа – като Националния фронт във Франция или Лигата в Италия.

В случая с Vox обаче набъбването му в крайния фланг на десницата се захрани допълнително и с разбудения от кризата в Каталуня испански национализъм, който за първи път от края на франкизма даде публичност на носталгията по него. По митингите и демонстрациите, кипнали в отговор на стремежите за отцепване на Каталуня, фенове на покойния генералисимус Франко започнаха без притеснение да развяват неговите знамена, да пеят неговия химн и да протягат ръце за фалангистки поздрав.

Първият електорален пробив на тази тенденция бе на изборите за местен парламент на автономната област Андалусия през декември м.г. На тях Vox изби като гейзер, взе 12 депутатски места и направи за смях социолозите, които преди вота гадаеха дали партията изобщо ще влезе в андалуския законодателен орган или все пак ще вземе 1-2 места. Другият ход, изпробван за първи път в Андалусия, бе сформиралото се в тази традиционно „червена” област управление де факто на „трите десници” – НП, „Сюдаданос” и Vox. Формално местното правителство е на НП, но за да стане това, бе сключен пакт със „Сюдаданос” и бе постигната договорка с Vox за тяхната подкрепа под обединяващата цел да се отнеме властта от управлявалите тази област 36 години социалисти.

Следващото стъпало, на което се качи този единен фронт на „трите десници”, бе бламирането на централното социалистическо правителство в Мадрид на премиера Педро Санчес. Макар Vox да е извънпарламентарна партия, тя се включи на равна нога с НП и „Сюдаданос” в голям общ митинг на столичния площад „Колон” на 10 февруари т.г. Там „трите десници” заедно скандираха за оставка на Санчес, когото обвиниха в отстъпление пред каталунските сепаратисти заради формата на започналия от социалистическото правителство диалог с местните власти в Барселона.

Санчес бе притиснат в ъгъла, защото при тази позиция на НП и „Сюдаданос” нямаше как да прокара и държавния бюджет в парламента – тези две партии декларираха, че ще гласуват против. Ето така се стигна и до обявяването на сегашните извънредни парламентарни избори, които Санчес побърза да насрочи месец преди европейските.

Сондажите за този вот са много благосклонни към социалистите, спечелили широки симпатии с подчертано социалния си бюджет, който така и не успяха да прокарат. Предрича им се да съберат най-много бюлетини в урните – около 30%. Което обаче е далеч от необходимото за самостоятелно управление абсолютно мнозинство в 350-членния парламент. Така че е много важно как ще се разпределят останалите проценти и на кой потенциален съюзник ще могат да разчитат социалистите, ако искат да управляват. Както и колко ще съберат и как ще се договорят помежду си опонентите им, които също претендират за властта.

Ситуацията е заредена с много неизвестни. Стара мечта на Санчес още през 2016-та беше сформирането на широка коалиция между неговата Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП), „Сюдаданос” и „Подемос”. Но още тогава се оказа, че това е химера, тъй като „Сюдаданос” и „Подемос” имат диаметрално противоположни платформи като и двете формации изключват възможността да си партнират една с друга. Тогава Санчес сключи пакт само със „Сюдаданос” – и не успя да прокара премиерската си кандидатура в парламента.

През 2018-та, при гласуването на вот на недоверие, с който бе свален премиерът на НП Мариано Рахой, а министър-председател стана Педро Санчес, това бе постигнато вече с общите гласове на ИСРП, „Сюдаданос”, „Подемос” и нацоналистическите партии от автономиите.

Сега обаче „Сюдаданос” вече категорично не желае да играе в такъв отбор. Лидерът ѝ Алберт Ривера още около митинга на „трите десници” отсече, че повече по никакъв начин няма да се съюзява със Санчес. Така че като логичен съюзник на Санчес му остава само партията „Подемос” на Пабло Иглесиас, която, впрочем, най-лоялно го крепеше през 10-месечното управление на социалистическия кабинет на малцинството.

Трябва все пак да уточним, че не става дума само за партията „Подемос”, а за обединението „Унидас Подемос” (УП), което се състои от партията на Иглесиас и от формацията Обединена левица (Izquierda Unida) с лидер Алберто Гарсон. УП влезе с обща листа в парламента след извънредните избори през юни 2016-та. На сегашните избори също се представя съвместно.

Положението вътре конкретно в „Подемос” обаче, разбира се, влияе и на общото състояние на УП. А в „Подемос” се стигна до вътрешно разцепление, след като един от основателите на партията и доскорошен близък приятел на Иглесиас – Иниго Ерехон, реши да се кандидатира от друга платформа за предстоящите на 26 май местни избори (те се провеждат като „две в едно” заедно с европейските). Усети се и отсъствието на Иглесиас, който от края на декември до края на март бе в отпуск по бащинство. Освен тези субективни фактори се прояви и известно разочарование на избирателите от „Подемос”, защото въпреки присъствието си в парламента партията не успя да повлияе върху подобряването на социалната защита на гражданите в такава степен и толкова бързо, колкото биха искали площадите.

Ето така „Подемос”, а и УП стигнаха до постоянно свалящи процентите им прогнози. Днес им се вещаят около 13-14% в сравнение с 21%, които взеха през 2016-та. А това няма да стигне за управление на социалистите, ако УП ще е основната им опора. Впрочем, по време на предизборната кампания Иглесиас нееднократно настоя, че ако ИСРП ще търси отново подкрепата на УП, то това трябва да стане под формата на коалиция. И Санчес откликна положително на такава идея в свое преизборно интервю за „Ел Паис”.

Междувременно „Подемос” започна да вдига и процентите си – не само заради активното включване на Иглесиас в кампанията, но и зарази разкритията по скандала около т.нар. „патриотична полиция” (структура, действала в рамките на МВР при управлението на премиера Мариано Рахой) и нейната компроматна война срещу алтернативната лява партия. Разкритията, които показаха „Подемос” като жертва на незаконни машинации с употреба на държавна власт срещу политически противник, бързо започнаха да покачват подкрепата за тази партия.

Големият въпрос около сегашните избори обаче е разпределението на гласовете и комбинациите вдясно. НП уверено върви надолу в анкетите, които ѝ дават едва около 20%. „Сюдаданос”, която в средата на миналата година надскачаше по популярност НП и Ривера вече мечтаеше да превърне партията си в основна сила на десницата, сега също бележи сериозен спад и варира около 15-16%.

А най-голямата загадка е Vox, за която вече никой не се съмнява, че ще стане петата сериозна сила в националния парламент. Сондажите ѝ приписват около 11%, но общо е мнението, че несъмнено за нея ще има и скрит вот, който не се хваща в анкетите. Много хора просто не си признават, че ще гласуват за партията на Абаскал, когато ги анкетират. Така че тръпката сега е колко е голям този скрит вот. И колко силна ще се окаже в действителност Vox.

Лидерът на Vox Сантяго Абаскал по време на предизборен митинг. Снимка: El Pais
Лидерът на Vox Сантяго Абаскал по време на предизборен митинг. Снимка: El Pais

Лидерът на Народната партия Пабло Касадо вече декларира, че смята за напълно допустимо включването на Vox в бъдещо правителство, доминирано от НП. Алберт Ривера, който по европейска линия е под голям натиск да се дистанцира от крайнодесните, на свой ред каза, че би предпочел кабинет без Vox. Но го изрече така уклончиво, а и си е оставил толкова малък периметър за маневриране, че публиката по-скоро го възприема като вече неделима част от „трите десници”.

Така че представянето на Vox сега може да реши дясно или ляво управление ще получи Испания. Чуват се вече гласове, че евентуално влизане на партията на Абаскал в бъдещ кабинет не би трябвало кой знае колко да скандализира и Европа, след като тя вече е преглъщала подобни прецеденти в Австрия, Италия, Финландия и т.н.

За самата Испания обаче това би било драматичен вододел. Нещо повече – скок към още по-голямо разделение и поляризация в обществото, дори към събуждане на демоните от гражданската война. За левите, както и за всички, които имат в семействата си жертви на франкизма, допускането на Vox изглежда чудовищно. Да не говорим пък колко още  ще се затегне каталунският възел, ако към разсичането му (защото със сигурност няма да е разплитане) пристъпи правителство на „тройната десница” с Vox вътре…

Педро Санчес е съвсем наясно, че рискът е сериозен и изрично предупреждава за това в интервюто си в „Ел Паис”. Той повдигна темата и по време на двата телевизионни предизборни дебата, които се състояха в две последователни вечери – първо в държавната испанска телевизия RTVE, а после и в частната Antena 3.

Впрочем, тези два дебата бяха един от куриозите на кампанията. Санчес искаше дебатът да е само един – в държавната RTVE. И отказваше да отиде в частната, на която пък държаха Касадо и Ривера. В крайна сметка отстъпи и прие да отиде и в Antena 3, защото иначе щеше да даде възможност на опонентите си да го атакуват, без да има възможност да им отговори – и това щеше да остане като последно впечатление пред зрителите.

В дебатите участваха Санчес, Касадо, Ривера и Иглесиас – четирите големи партии, представени в парламента. Националистическите партии, които също имат свои депутати, се обидиха, че не ги поканиха. Но големият отсъстваш, както отбелязоха всички наблюдатели, беше Абаскал от Vox. Формално нямаше как да бъде поканен, защото представлява извънпарламентарна все още сила. Но логиката на кампанията изискваше и включване на спор с него. Защото сега излезе така, сякаш партиите на статуквото се боят от него – и това само наля вода в мелницата на Vox. Както и самите дебати, впрочем.

Пабло Касадо, Пабло Иглесиас, Педро Санчес и Алберт Ривера (атляво надясно) по време на втория телевизионен дебат. Снимка: Antena 3
Пабло Касадо, Пабло Иглесиас, Педро Санчес и Алберт Ривера (атляво надясно) по време на втория телевизионен дебат. Снимка: Antena 3

Санчес, Касадо и Ривера се явиха и в двете телевизионни студия облечени практически като в униформи – с почти еднакви сини костюми. Това дори визуално работеше за Абаскал и симпатизантите му, които толкова обичат мантрата, че традиционната политика се е провалила и че всички в нея са еднакви. Различен на екрана беше само Иглесиас – със синя риза и светъл панталон първата вечер и с черен пуловер и пак светъл панталон втората. По-сериозната му отлика от другите трима обаче беше онова, което казваше. Докато Санчес, Касадо и Ривера не спряха с традиционните си нападки един срещу друг, Иглесиас размахваше и четеше конституцията и постоянно призоваваше към единение в името на решаването на проблемите на страната. Накрая социолозите изкараха именно него победител в дебата.

Дали многозначително отсъстващият Абаскал не се е подсмихвал през това време? Имат думата урните, за да сложат резолюцията.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар