Бернардо де Мигел, Брюксел, El Pais
Парламентарните избори във Финландия, състояли се на 14 април, се смятаха за нещо като лек аперитив преди европейския вот, който ще се проведе между 23 и 26 май във всички страни членки на ЕС. Но неочакваният резултат, при който нито една партия не достигна до 20% от гласовете, а евроскептиците изостанаха само с две стотни от победата, стана отрезвяваща аларма за европейските институции, увлечени от внушенията на сондажите за популярността на европейския проект в турбулентните времена на Брекзит. Оказа се, че тази популярност не е пречка за възхода на ултрадесните и евроскептични сили.
Брюксел от седмици се опива от успокоителната мантра, че Брекзит вече не е плашещ вирус, а се е превърнал в най-добрата ваксина срещу евроскептицизма. Другото самовнушение е, че политическият хаос кара популистите да се въздържат от демонстриране на евроскептицизъм, понеже се боят да не загубят гласове. Всичко това оптимистично резонираше из брюкселските коридори. До 14 април.
На този ден изборите във Финландия предизвикаха срив на тамошните либерали, които оглавяваха правителството, стриктно прилагало рецептите на орязванията от Брюксел. Същевременно ултрадясната и евроскептична партия „Истинските финландци” удвои местата си в парламента и изостана само с 6 813 гласа от партията, получила най-голяма подкрепа – социалдемократическата. Тя пък за първи път от 20 години постигна изборна победа, но това стана с втория най-лош резултат за цялата ѝ история.
Социалдемократите получиха 17,7%, а „Истинските финландци“ – 17,5%.
С две думи, управляващата партия се срина, опозиционната едва-едва подобри класирането си, докато крайната десница взе с 300 000 гласа повече в сравнение с местните избори през 2017 г., след които постигна влизане в правителството, последвано от провала му. И всичко това стана насред хаотичния Брезкит, уж призван да произведе антитела срещу напредъка на евроскептиците.
При други обстоятелства изборните перипетии на една страна с малко над 5 милиона жители, каквато е Финландия, едва ли щяха да предизвикат особено внимание в Брюксел. Но сега фрагментацията и поляризацията на финландската политическа панорама идва само месец и нещо преди изборите за Европейски парламент. И предлага горчива хапка за проевропейските партии, които от над 40 години доминират политическия живот на континента със своите центристки послания.
„Възраждането на „Истинските финландци” може да се приеме като знаков резултат за другите евроскептични партии в предстоящите европейски избори”, смята анализаторът Бърт Колийн – икономист, отговарящ за еврозоната в банката ING. Той все пак отбелязва, че сондажите още сочат победа на повече или по-малко центристките партии и че трябва да настъпи много драстичен електорален обрат в голяма част от страните на континента, за да се стигне до сформиране на европейско ниво „на голям националистически блок, който да промени политиките на ЕС”.
Но финландският случай показва, че сондажите са затруднени да хванат амплитудите в общественото мнение в една толкова динамична (или „течна”, както биха казали философите) ситуация като днешната. „Истинските финландци” приличаха на амортизирана евроскептична сила с едва 10% от избирателите, готови да гласуват за тях при вота за национален парламент. Две седмици преди той да се състои, сондажите по отношение на евроизборите даваха на същата формация 11,1% .
Броени дни по-късно тази крайна партия постигна реален резултат от 17,5% и показа на практика изравнени сили със социалдемократите, за които пък се прогнозираше, че ще победят с над 20%. И този евроскептичен предупредителен сигнал за Брюксел не е единствен. Той отеква и в други страни – от Дания и Швеция до Австрия и Германия. Дори страни, за които се предполагаше, че са имунизирани срещу този феномен, като Испания или Португалия, вече разполагат със свои формации като Vox или Chega, чиито позиции са пропити от послания срещу Брюксел.
Почти във всички страни са налице същите обстоятелства, които улесниха позиционирането на „Истинските финландци” на второ място в парламентарните избори. От една страна, крайната десница успя да втвърди тона на почти всички партии по темата за имиграцията, така че ксенофобските изявления вече не звучат на публиката толкова драстично. От друга страна, консервативните партии в редица страни премахнаха санитарния кордон, който изолираше екстремистките формации и възпрепятстваше достигането им до властта. И това ги направи приемливи за една нарастваща част от електората.
Австрия беше първата страна, в която крайната десница влезе във властта през 2000 г., скандализирайки останалите членове на еврообщността. Днес същата тази крайна десница се е настанила удобно в правителството на Себастиан Курц и министрите от Австрийската свободна партия спокойно ръководеха съветите на министрите от ЕС по време на неотдавнашното европредседателство на Виена.
Финландските либерали и консерватори също включиха крайната десница в правителството с оправданието, че упражняването на власт ще ги изхаби и ще изглади техните ръбове. Урокът от Хелзинки се оказа парадоксален. Функциите им в изпълнителната власт предизвикаха пукнатини у „Истинските финландци”. Но всъщност тъкмо най-твърдото им и евроскептично крило излезе от това засилено. И възстанови изборната подкрепа, изгубена от по-умерената част на партията.
Втвърдяването на десницата и „нормализирането” на крайната десница се прибавят към очевидното затруднение на двете традиционни политически фамилии – християндемократическата и социалдемократическата – да дадат отговор на голямата електорална дилема от последните години: как да се откликне едновременно и на страха, че се срива системата на социалното осигуряване, и на страха от имиграцията, която изглежда е неизбежна, ако искаме тази система да продължи да се поддържа.
Анализаторите са единодушни, че дебатът за социалните права и имиграцията ще доминира кампанията за евроизборите в много по-голяма степен от прокламациите на Еманюел Макрон или Виктор Орбан „за” или „против” Брюксел. За европейските институции и двата спора са двете лица на една и съща монета. Защото както разрешаването на всекидневните проблеми, така и въпросът за границите, минават през решението какво да е нивото на споделения суверенитет, приемливо за всяка отделна страна. Същевременно е ясно, че изборни битки не се водят с половинчатост и че последният отрязък преди евровота през май може да се характеризира с размяна на тежки удари, които да фаворизират отбора на Салвини и Орбан много повече, отколкото допускат сондажите.
Янис Емануелидис, директор по проучванията на разположения в Брюксел тинк-танк EPC (European Policy Centre), още преди финландските избори предвиди, че европейската кампания ще се превърне в сблъсък между либерално-проевропейския отбор и либерално-антиевропейския. Същевременно той смята, че и в двете групи има дълбоки вътрешни разделения, които може да прераснат в шумна какофония, способна да блокира европейския проект. Относно следващия Европарламент Емануелидис предупреждава в свой доклад, току-що публикуван от ЕРС: „Много е възможно този сблъсък да разшири нивото на фрагментация и на недоверие, а това ще ограничи способността на ЕС в близките две години да даде политически отговори на многобройните вътрешни и външни предизвикателства”.
