Авторът на предлаганата по-долу статия, излязла в испанската версия на Russia Today, е ЛУИС ГОНСАЛО СЕГУРА, бивш лейтенант от въоръжените сили на Испания, от които е уволнен през юни 2015 г. заради разгласени от него факти на корупция, злоупотреби, посегателства и анахронични привилегии, упражнявани в испанската армия. Той е редовен коментатор на дигиталния испански вестник Público, на испанската версия на Russia Today и на списание El Jueves, като във всички тези издания поддържа собствена колонка. Автор е на документалната „Черна книга на испанската армия” (2017), както и на романите „Крачка напред” (2014) и „Червен код” (2015).
Подигравката Доналд Тръмп достигна своята кулминация – щурма на Конгреса на САЩ в деня, в който трябваше да се ратифицират резултатите от изборите. Сметката към момента, в който пиша тези редове, е четирима мъртви, 14 ранени полицаи, 52-ма арестувани и един вицепрезидент, евакуиран заедно със законодателите като последствие от събитията.
Това е само първата фактура, поднесена заради включването на крайната десница – идеологията, която подпали ХХ век – като допустим участник в съвременния демократичен политически живот.
Всеки неутрален анализатор, който разглежда задълбочено последователността на събитията, можеше да заключи, че е напълно възможно да се стигне до щурм на Конгреса на САЩ. Ни най-малко не беше нещо внезапно, необичайно и неочаквано, което да не е могло да се предвиди. Точно обратното. Беше щурм, сготвен на бавен огън в продължение на месеци от един шеф-готвач, който години наред командваше в кухнята – а там не трябваше да го допускат дори като стажант. Но настройката на системата, която наричаме демократична, е да позволява всичко, включително да придава легитимност на крайната десница. И това върви именно с такава цена.
Съвременните демокрации са политически режими, замислени така, че изборите да се печелят от една, две, три или четири налични системни партии, сред които винаги се включва и някакво течение или формация на крайната десница, понеже това носи доста облаги.
На първо място, съществуването на крайнодесен политически играч ограничава способността за промяна у реално левите или привидно левите партии.
На второ място, позволява на само изглеждащите като леви партии да се откроят на фона на агресивната десница – без този фон това би било трудно за тях.
На трето място, крайната десница позволява да се оправдават грешките на видовете левица – и привидната, и реалната, както и отсъствието на истински реформи в резултатите от тяхната дейност. За лидерите на тези левици е много удобно вътре в своите партии да се оправдават с крайната десница, която „дебне”, „пречи” и на фона на която те винаги са „по-малкото зло”.
Всичко това води до там, че партиите и теченията на реалната левица не получават шанс за победа при избори и, което е най-лошото, те започват да се нуждаят от крайната десница, за да оцеляват като нейна алтернатива.
Ето как се оказа, че живеем в сценарий, при който ултрадесните носят изгода на всички, с изключение на гражданите. Системата отдава предпочитанията си на крайната десница вместо да предоставя властта на идеологии, претендиращи да намаляват неравенството и бедността и да увеличават социалните разходи. Заради това през последните двайсетина години крайната десница завзе властта в страни като САЩ, Обединеното кралство, Бразилия, Унгария или Полша. И получи сериозни позиции във Франция, Италия, Австрия или Испания. Това е и причината реалната левица да не стига до властта в Европа.
В Испания правителството на социалиста Педро Санчес, което първо беше еднопартийно до декември 2019 г., а после стана коалиция с „Унидас Подемос”, често е атакувано от медии и юридически институции като нелегитимно заради сключените от него пактове с други политически сили, позволяващи му да управлява. То беше подхлъзнато и от краля Фелипе VI, който дори се обърна към председателя на Висшия съдебен съвет, за да оправдае свое отсъствие от важен публичен акт, като в същото време внуши, че това било решение на правителството. То беше също така заплашвано многократно от крайната десница, която неведнъж призова дори за държавен преврат – чрез Фулхенсио Кол, бивш шеф на Генералния щаб на сухопътните войски, Росио де Меер, дъщеря на превратаджия от 80-те, или Ерман Терч, евродепутат от ултрадясната „Вокс”.
Тези подстрекателства намериха добър прием във военните среди, в която според изборни данни преобладават привърженици на крайната десница. През последните двадесет години испанските военни произведоха над петдесет скандала за връзки с крайната десница. Тенденцията се засили през последните пет години, когато тези скандали станаха над тридесет. А през последните две години са повече от дузина. Само през последните два месеца имаме следното: четири крайнодесни писма до Фелипе VI, две групи WhatsApp, проповядващи крайнодесни идеи, три видеоклипа, в които военните пеят нацистки песни, ултрадесен манифест и накрая едно фашистко честване.
Писах за въпросното честване, изпълнено с характерната риторика за „червените” и за „отговорността пред нацията”, и го разобличих в моя профил в Туитър навръх 1 януари т. г. Публикацията ми принуди Маргарита Роблес (испанска социалистка, в момента министър на отбраната на Испания – б пр.) още на 2 януари да отстрани от армията редактора на комюникето за това честване. Проблемът с едно такова отстраняване обаче е следният – то позволява съответното лице да продължи да се води военен, да си получава доходите и да бъде възстановено, щом „духовете се успокоят”… Целта не е да се изкорени крайнодясната зараза от испанските въоръжени сили, а да се постигне публичен успокояващ ефект. Това е козметична мярка.
Съвсем различен и много по-суров подход беше упражнен спрямо ефрейтор Сантос, който не беше просто отстранен, а изхвърлен от испанските въоръжени сили след организирана разправа с него, наречена „разследване” – само защото е подписал антифранкистки манифест. При тази разправа Гражданската гвардия беше натоварена да проследява публикации в социалните мрежи на демократично настроени испански военни. И се стигна до заключението, че да си привърженик на републиката и на правото сам да взимаш решения, или да не осъждаш момчетата от Алсасуа (става дума за нашумял в Испания случай на сблъсък в градчето Алсасуа, Навара, между осем младежи с левичарски възгледи по баския проблем и двама служители на Националната гвардия, завършил с тежки присъди за младежите – б. пр.) са ценности, противоречащи на тези на испанската армия . Ето така редакторът на текста за фашисткото честване ще остане в армията. А онзи, който е подписал антифранкисткия манифест, отстояващ демократични ценности, е изгонен завинаги от въоръжените сили. Всъщност той беше единственият, изгонен от испанската армия от повече от десетилетие – с мотива за „нарушаване на политическия неутралитет“…
Така докато Маргарита Роблес лъже обществото, че ултрадесните военни са „незначително малцинство”, те нажежават все повече атмосферата. Преди две години стана ясно, че такива елементи са замисляли убийството на Педро Санчес. Преди няколко месеца пък бивш член на Националния легион не на шега взе на мушка хора от правителството… А само преди четири години полковникът от Гражданската гвардия „Рудолф“ – Родолфо Санс – организира афера за трафик на оръжие заедно с военните, чрез която осигури пистолет и за Мануел Андрино, шефа на франкистката Фаланга…
Защо Маргарита Роблес и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) омаловажават проблема с крайната десница? Както вече споменах – защото така им изнася. Изборните кампании от 2019 г. – както при изборите през април, така и при онези през ноември – се въртяха около централната ос с крайната десница и около отношенията на тази крайна десница с „просто” десницата – много типично за Испания. Онова, което даде голям успех, беше постигнатата в резултат на всичко това висока мобилизация за участие в гласуването. Разширяването на крайната десница се оказа много рентабилно на политическо ниво. И затова ИСРП не възпрепятства трипартийния пакт в Андалусия (в тази автономна област десните Народна партия и „Сюдаданос” сключиха пакт за подкрепа с ултрадясната „Вокс” в местния парламент, за да могат да управляват – б. пр.) през декември 2018-та, когато още имаше полезни ходове, за да не позволи този пакт с „Вокс”.
Ето така към днешна дата Маргарита Роблес, която си назначи за съветник генерал Галиндо (Енрике Родригес Галиндо, генерал франкист от Гражданската гвардия, прочул се с изтезанията на политически противници по време на франкистката диктатура – б. пр.), който не показа никакви колебания при изхвърлянето на ефрейтор Сантос заради антифранкисткия манифест, отказва да предпрема по-сериозни ходове. Тя въобще отрича съществуването на един реален проблем, защото всъщност той за нея е кокошка, снасяща златни яйца. Ако я нямаше тази силна крайна десница, ако ги нямаше екстремистите от „Вокс” и военните, жадуващи за преврат, ИСРП щеше да е длъжна да дава обяснения защо бави трудовата реформа или отмяната на закона, известен като „запушена уста” (приет от дясното правителство на Мариано Рахой през 2015-та и забраняващ демонстрации пред Конгреса и Сената, снимане на полицаи или на изселване на длъжници по жилищни ипотеки . б. пр.). И още – защо продължава да е замразена минималната заплата, защо не се възстановяват обществените средства, похарчени за спасяване на банки, защо Хуан Карлос I още не е осъден, защото монархията не е реформирана, защо не е започнато трансформирането на Испания във федерална държава или република и т. н.
Имаме ултрадесни военни, както и политици, които ги насъскват – като Теодоро Гарсиа Ехеа (генерален секретар на конесрвативната Народна партия), който сравни сегашния щурм на Капитолия в САЩ с протеста, взел в обръч испанския Конгрес през 2016-та (той бе насочен срещу суровите мерки за социални орязвания, предприети от правителството на НП начело с Мариано Рахой – б. пр.). Имаме и Сантяго Абаскал (лидера на крайнодясната „Вокс” – б. пр.), който обвини за атаката срещу американския Конгрес „левицата”, защото тя, видите ли, „от години взривява институциите, контролира медиите и подкрепя насилието из целия Запад”… Онова, което в крайна сметка ги легитимира, е съществуването на една левица, която всъщност не е левица. Левица, която не действа като левица, а като социална десница – от едната страна нахлузила копринена ръкавица, а от другата тътрузеща чехли от зебло.
В последна сметка подигравката на крайната десница с всички нас не е нито смешна, нито забавна. Ето, че тя стигна до щурм на Конгреса в САЩ. Нещо, за което феновете ѝ крещят отдавна и в Испания…
