Доста 50-годишни юбилеи на знаменателни събития се събраха тази година, припомняйки бунтовната и драматична за цял свят 1968-ма. Ето само някои.
На 4 април 1968 г. в Мемфис е застрелян прочутият борец за граждански права в САЩ Мартин Лутър Кинг.
През май-юни 1968 г. протичат студентските бунтове в Париж против капиталистическата система, съчетани и с най-голямата обща работническа стачка, като процесът предизвиква и извънредни избори.
На 6 юни 1968 г. в Лос Анжелис е застрелян кандидатът за президент на САЩ Робърт Кенеди.
На 21 август 1968г. армиите на страните от Варшавския договор нахлуват в Чехословакия, за да прекъснат експеримента за „социализъм с човешко лице” на тогавашното ръководство на местната компартия, възприет в Москва като подривен за съветския модел…
Всички тези събития оставят дълбоки следи в развитието на съответните държави и световната история, отприщвайки процеси, които отекват и до днес. Но като брой на физическите жертви и като официализирана жестокост не могат да се мерят с друг един драматичен епизод от 1968-ма, доста по-слабо известен поне из нашите географски ширини. Това е прословутото „клане от Тлателолко”, както влиза в историята. Става дума за безпощадното избиване от армията и полицията на между 300 и 1500 души (броят на жертвите не е уточнен и до днес) по време на многохилядна студентска демонстрация на Площада на трите култури, наричан често и площад „Тлателолко” в едноименния квартал на столицата на Мексико.
Драмата се разиграва на 2 октомври 1968 г., само 10 дни преди откриването на Олимпийските игри, на които страната е домакин и с които тогавашното държавно ръководство иска да се представи достойно „пред чужденците”. Само че пролятата на „Тлателолко” кръв задълго хвърля тежка сянка върху образа на Мексико и много от пристигналите да отразяват спортното събитие кореспонденти описват и бруталната репресия, която никак не се връзва с претенциите за демократичност на мексиканското управление.
Сред ранените на площада е и легендарната италианска журналистка Ориана Фалачи, която оставя разтърсващи свидетелства.
За Мексико „клането от Тлателолко” е едно от най-важните и най-горчиви събития в най-новата национална история. На площада отдавна стои паметник на жертвите и след дългогодишни разследвания днес истината за виновниците за трагедията вече е излязла наяве. Пряка е отговорността на тогавашния президент Густаво Диас Ордас и на създадената от него специална „Олимпийска гвардия”.
Страшното е обаче, че и до днес насилието в тази страна така и не стихва. Неин е сегашният рекорд по брой на убити журналисти – и то при положение, че там няма открита война от рода на близкоизточните. Неизвестна продължава да е съдбата на 43-ма „безследно изчезнали” през 2014-та студенти от градчето Айотсинапа, очевидно колективно избити или от някоя от върлуващите наркобанди, или от свързана с държавата военизирана структура, уж бореща се с насилието… Отделно от тях в тази страна, която се гордее с непрекъснатото си демократично управление в продължение на почти един век, съществува дълъг списък с над 50 000 „безследно изчезнали” граждани…
Всяко ежегодно отбелязване на годишнината от трагичните събития на площад „Тлателолко” през 1968-ма неизменно включва както почит към жертвите, така и искания за истинска демократизация на страната, за стриктно зачитане на човешките и гражданските права.
Тазгодишното честване на вече 50-годишния юбилей протече в същия дух, като възпоменателното шествие бе оглавено от 85-годишната Матилде Приего, пряк свидетел на „клането от Тлателолко”. В проявата участва и новоизбраният ляв президент на страната Андрес Мануел Лопес Обрадор, който трябва да встъпи в длъжност през декември. Той се зарече пред събралото се множество: „Никога повече няма да позволя издаването на заповед към въоръжените сили или към някакво полицейско формирование за прилагане на репресии срещу народа на Мексико”.
За да проследим кратката хронология на събитията отпреди 50 години, окървавили площад „Тлателолко”, отново трябва да припомним заразителния революционен импулс на 1968-ма, усетил се из целия тогавашен свят. Студентските вълнения в Мексико са пряк отзвук на Парижките и носят много подобен на тях дух – разбира се, левичарски и антикапиталистически. Да не забравяме, че Ернесто Че Гевара, чийто лик се развява за първи път като символ на бунтовната младеж из парижките барикади, е още по-близък на младите мексиканци. Но също така трябва да помним, че въпреки цялата си уж демократичност Мексико все пак се намира в Латинска Америка, където управляващите по онова време са обзети от манията да се борят с „комунистическата заплаха”. И именно такава съзират мексиканските власти в разгърналото се протестно студентско движение, което всъщност в началото е доста кротко и издига главно искания за по-голяма университетска автономия.
Първият брутален отговор на полицията на студентските протести е още на 23 юли 1968-ма, когато с жесток побой над активисти и с арести е разгонена една от демонстрациите им. Четири дни по-късно студентите от двата най-големи университета в страната – Националния автономен университет на Мексико (UNAM) и Националния политехнически институт (IPN), организират масово протестно шествие срещу полицейските репресии, което е подкрепено и от Мексиканската комунистическа партия. Но и тази проява е разгонена също толкова брутално. В отговор студентите от UNAM, IPN и около 70 други университети и колежи из цялата страна обявяват обща стачка, която започва да се координира от Национален съвет на стачката (CNH) – демократичен орган, нещо като парламент, съставен от 240 представители на всички стачкуващи учебни заведения. Решенията там се взимат колективно чрез гласуване.
Характерното е, че протестното движение се подкрепя и в него дори и пряко участват преподаватели и ръководители на стачкуващите висши учебни заведения. Ректорът на UNAM Хавиер Барос Сиера дори подава оставка в знак на протест срещу бруталността на властта.
Август и септември са изпълнени с още множество масови прояви, на които стотици хиляди протестиращи продължават да настояват за по-голяма автономия на университетите и за демократизация на цялата страна. Сформирани от CNH бригади от по 5-6 студенти активно действат и сред останалото население – раздават листовки по пазари и в автобуси, обясняват на хората какви са целите им, събират помощи за студентското движение, призовават ги да се приобщят към борбата. Така симпатиите към студентите започват да се разрастват, радикализират се и обществените настроения като цяло.
Съответно расте и нервността на правителството, както и лично на президента Густаво Диас Ордас, който държи да представи идиличен образ на страната пред очакваните от цял свят гости за 19-ите летни Олимпийски игри. Предвидено е те да се открият на 12 октомври 1968-ма. Държавата е водила сериозна международна битка, за да отвоюва това домакинство. Това ще са първите Игри в латиноамериканска страна и въобще в страна от Третия свят. Планирани са грандиозни програми и тържества. А проклетите студенти искат всичко да развалят…
В крайна сметка президентът Диас Ордас нарежда на армията да завземе университетското градче на UNAM и да изпоарестува каквито студентски активисти свари там. През цялото време тезата на властите е, че студентското движение е пропито от комунистически идеи и чрез него се осъществява заговор за сваляне на властта с терористични средства. В университетското градче упорито се търсят скрити оръжия, каквито обаче там никога не е имало
Ето в такава обстановка се стига до свикването на протестната студентска демонстрация на 2 октомври на Площада на трите култури (официалното му име е така, защото на него има сгради от предколумбови времена, от испанското владичество и от съвременната епоха) в квартал Тлателолко. Доста притиснато от репресиите, движението вече е отслабено и на площада не се събират толкова хора, колкото на предходни протести, а едва около 15 000 души.
Те издигат същите искания, както и по време на цялата студентска епопея:
- Отмяна на членове 145 и 145-b на Наказателния кодекс, които позволяват да се арестува всеки, участващ в събиране на повече от трима души – подобни сбирки са се считали за заплаха на обществения ред.
- Закриване на корпуса на гренадирите (репресивна полицейска част).
- Освобождаване на политическите затворници.
- Уволняване на началника на полицията и на заместника му.
- Посочване на държавните служители, виновни за кръвопролитията при предходните демонстрации.
Отначало проявата на „Тлателолко” върви мирно. Но напрежението започва да расте, когато демонстрантите забелязват, че всички изходи от площада са блокирани от полицията и армията. Открояват се и бойците от т.нар. „Олимпийска гвардия”, създадена от президента с мотив да се поддържа реда по време на Олимпийските игри. Всички нейни представители са с бели ръкавици, спомнят си по-късно свидетели. Целта е била да са лесно разпознаваеми, та обикновените войници и полицаи да не ги объркат в мелето с демонстрантите.
А мелето настъпва, когато от прозорците на сгради, заобикалящи площада, започват да гърмят изстрели на „неизвестни” снайперисти. С падането на първите трупове множеството изпада в ужас и се втурва да бяга от площада. Но изходите са препречени. Сред хората се втурват „олимпийски гвардейци”, войници и полицаи, които удрят безмилостно с палки или също стрелят „на месо”, ако не срещат подчинение на заповедите всички да лягат по очи на паважа. В същото време дъждът от снайперистки куршуми също не спира…
Сред този кошмар е и Ориана Фалачи, специалната пратеничка на италианското списание l’Europeo, дошла да отразява студентския бунт. Полицаите и нея хвърлят по очи на паважа и дори не ѝ позволяват да си закрие главата с чантата си, докато край нея свистят куршумите. Всеки, който не се подчинява, е пребиван и влачен за косите към камионетките за арестанти от „пазителите на реда”.
Три куршума уцелват и гърба на Ориана. Тя 45 минути лежи, потънала в собствената си кръв, и напразно се моли на полицаите да се обадят в италианското посолство. Обаждането го прави една от жените на площада, която успява да се измъкне. Ориана е откарана в болница, оперирана е и животът ѝ е спасен. Но този късмет нямат стотици и стотици други жертви, осеяли с труповете си „Тлателолко”. Свидетели ще разкажат по-късно как след края на клането полицаи и войници са хвърляли в камиони телата, дори без да проверят дали всички са издъхнали. Къде ги откарват и какво става с тях и до днес не се знае. Така, както не се знае и точният брой на избитите. По различни изчисления те са между 300 и 1500.
В растърсващите си репортажи за тази трагедия, които Ориана Фалачи после разпраща до всички големи световни медии, тя ще разкаже, че такъв ужас, какъвто е изживяла на обстрелвания от снайперисти площад, изпълнен с хора, принудени да лежат като неподвижни мишени, тя не е изпитвала, дори когато е репортерствала по фронтовете на войната във Виетнам…
На следващия ден всички мексикански медии тиражират версията на правителството, че снайперистите, които стреляли по множеството, били част от студентския бунт и така искали да провокират революция. Студентските лидери, които гневно отричат, няма кой да ги чуе – онези от тях, които са оцелели от клането, са в затвора.
Шокът, който изживява мексиканското общество от трагедията, е огромен. Но усърдно режисираната от държавата последвала фиеста около Олимпийските игри масирано се старае да засенчи този страшен спомен. Не се получава все пак. Истината стига до много от чужденците, дошли за Игрите. Разбира се, в много от случаите тя все пак е пропусната през филтъра на официалната версия за „терористичен заговор” от страна на студентското движение.
Години наред след това правозащитници водят усърдни битки за сформиране на разследващи комисии и за установяване на цялата истина около клането на „Тлателолко”. Но никак не е лесно да пробият. Година по-късно – през 1969-та, за президент на Мексико е избран не кой да е, а Луис Ечеверия, който по време на избиването на студентите е бил вътрешен министър и всъщност пряко е давал заповедите за действията на силите на реда. Именно той е сочен като директен виновник за случилото се от много преживели онзи ужас и от семействата на жертвите. Но като президент е недосегаем.
Парадоксално, но факт – именно Ечеверия се оказва и онзи мексикански президент, който проявява забележителна солидарност с жертвите на репресиите в Чили след военния преврат в тази страна през 1973 г. Той разпорежда даването на убежище в Мексико на хиляди чилийски емигранти, включително на вдовицата на убития при преврата чилийски президент Салвадор Алиенде… Какви ли не парадокси сервира политическият живот в Латинска Америка…
До истинско разследване на клането на „Тлателолко” се стига едва 30 години по-късно – през 1998 г., когато тогавашният президент Ернесто Седийо най-после дава картбланш за сформирането на специална комисия към Националния конгрес. Резултатите от разследването са разгласени след още три години – през 2001 г., когато президент вече е Висенте Фокс. След предшествало 71-годишно непрекъснато управление на Институционно-революционната партия (PRI) Фокс е първият държавен глава, който е от друга политическа сила – дясната PAN. И макар че е от десницата, приема като политическия мисия да удари представящата се за социалдемократическа PRI, публикувайки обширна документация за избиването на студентите на 2 октомври 1968 г. Истината се оказва точно такава, за каквато са алармирали години наред оцелелите ветерани на студентското движение и семействата на жертвите. „Неизвестните” снайперисти се оказват бойци на „Олимпийската гвардия”, действали по заповеди на тогавашния президент Диас Ордас и на вътрешния министър Ечеверия.
Диас Ордас е покойник от 1979 г., но Ечеверия е арестуван през 2006 г. и срещу него е заведено дело за геноцид. Но след дълъг процес и последвали обжалвания през 2009 г. обвинението отпада „поради недостиг на доказателства”…
„Няма прошка, няма забрава” – под такъв лозунг преминаха тази година възпоменанията за клането отпреди 50 години. В репортажите си от шествията, завършили с многохиляден митинг на най-големия площад в мексиканската столица – „Сокало”, повечето медии отбелязват, че ораторите са хвърлили мост между студентското движение от 1968-ма и острата нужда от демократизация и борба с насилието и в днешно Мексико. А испанският в. „Ел Паис” цитира обобщението на Алехандро Беристайн, член на организационния комитет на проявите за тъжния юбилей: „Онези, които нямат памет, са обречени да повтарят историята си”.
