„Ще чуваме и ще обръщаме внимание на всички. Ще уважаваме всички. Но ще дадем предимство на най-унизените и забравените. Най-вече на индианските народи на Мексико. За доброто на всички, на първо място ще са бедните… Ще стъпим върху три основни принципа: да не се лъже, да не се краде, да не се предава народа… Няма да ви подведа!”
С такива послания се обърна към триумфиращите си симпатизанти в следизборната нощ постигналият съкрушителна победа в президентските избори в Мексико с около 54% от гласовете левичар Андрес Мануел Лопес Обрадор. Той изпревари най-близкия си съперник с над 30%. 64-годишният политик, който от десетилетия се бори за алтернативен път на развитие, става първият президент в историята на страната, избран с толкова мощна подкрепа.
Но това всъщност е второстопенно. По-същественото е, че ставаме свидетели на невиждана подкрепа не просто за една харизматична личност с привлекателни обещания. А на подкрепа за идеята за цялостно обновление на политическата система в Мексико и за преобръщането ѝ в полза на социалната справедливост и преодоляване на неравенството. Или както е прието да се казва из онези ширини още от времената на маите – наблюдаваме началото на „нов цикъл”. И то не само на мексиканска почва, но изглежда и на латиноамериканска, защото това победно цунами на Обрадор е мощен стимул за притиснатата напоследък от десния реванш „лява вълна” на континента.
Както „Барикада” вече писа, още преди да се състоят, тези избори бяха определени от самия Обрадор, а и от повечето наблюдатели, като „най-важните в историята на страната”. И те несъмнено са такива дори само от техническа гледна точка, защото за първи път в един и същи ден мексиканците трябваше наведнъж да изберат и нов държавен глава, и 500-членен Конгрес, 128 сенатори, губернатори в 9 от 32-ата щата, включително в най-населените като столицата Мексико, Халиско и Веракрус, плюс 1600 нови кметове и 972-ма депутати в местни парламенти по щатовете.
Тоест – около 90-те милиона избиратели в 130-милионната държава имаха наистина историческата възможност да обновят с вота си практически всички основни инструменти на властта. И те го направиха. Освен че заложиха на президент, който им предложи неизпробвана досега алтернатива, те му осигуриха и фундамент за замислените промени в останалите важни държавни институции.
Равносметката от излезлите досега резултати е повече от благоприятна за левичарската партия Morena (Движение за национално обновление), която Андрес Мануел Лопес Обрадор (или AMLO, както често го наричат накратко) основа преди 4 години. Сама или заедно с по-малките партии партньори от коалицията „Заедно ще правим история” (на състава ѝ ще се спрем по-подробно след малко), която официално стои зад издигането на AMLO, Morena получи мнозинство и сред депутатите, и сред сенаторите. А това е много важен пробив, който гарантира и законодателен „гръб” за новоизбрания президент и програмата му.
Убедителна победа спечели и кандидатката на Morena за кмет на столицата Мексико – Клаудия Шейнбаум. Така гигантският град, който от 2000 до 2005 г. е бил управляван и от самия AMLO, за първи път получава жена за ръководител, която при това е и убедена съмишленичка на президента.
Заявката на Обрадор за историзъм в тези избори имаше и по-стратегически обхват, защото той постави своите идеи за обновление на страната на една плоскост с други решаващи етапи в развитието ѝ. Според него започващият сега процес ще е четвъртият в поредицата, оформена от войната за независимост (1810-1821 г.), периода на Реформата (1857-1861 г.) и Мексиканската революция (1910-1917 г.).
Хората в Мексико бяха зажаднели за обрат и имаха много сериозна мотивация да повярват на Обрадор и да го последват така масово. Не можаха да ги уплашат никакви пропагандни опити на опонентите му да натякват, че бил идеен близнак на покойния венесуелски лидер Уго Чавес, нито пък по-модерните аларми за „руска намеса”. Впрочем, Андрес Мануел Лопес Обрадор реагира на тези атаки с типичното си чувство за хумор и започна да ги иронизира, предлагайки по митингите си да се обръщат към него вече с „Андрей Мануелович”. Неговото умение да прави за смях плоските хватки на критиците си вдигна още повече рейтинга му, особено сред и без това масово подкрепящите го млади избиратели.
Мексиканците отказаха да се хванат този път на пропагандата на статуквото, защото са дълбоко разочаровани от всички „традиционни” политици и партии, изредили се досега в управлението и само задълбали още повече националните проблеми. Обществото разви не просто непоносимост, а направо гняв към двете големи политически партии, командвали досега Мексико и превърнали го в толкова тежко място за оцеляване. Това са динозавърката PRI (Институционно-революционната партия, със социалдемократически привкус), властвала без прекъсвания седем десетилетия, и консервативната PAN (Партия на националното действие), успяла да пробие монопола на PRI на държавния връх за два мандата.
В резултат на тяхната „старателност“, особено през последните около три десетилетия, Мексико натрупа експлозивни вътрешни противоречия. Сред тях са например убийствените за местните производители и въобще за националната икономика последствия от влезлия в сила през 1994 г. Договор за свободна търговия в Северна Америка – NAFTA. Същият, който президентът на САЩ Доналд Тръмп иска сега да предоговаря или направо да отменя – заради собствените си разбирания за ползи и вреди за неговата Америка. Левицата в Мексико много по-отдавна е категоричен опонент на този договор, но поради съвсем други причини – защото чрез него транснационалният капитал получава възможност да трупа все по-големи печалби за сметка на мачкането на социалните права и гаранции на трудещите се, за сметка на разорението и обедняването на все по-големи групи хора.
Част от тези процеси са и драстичните социални контрасти, които ерозират Мексико с пропастта, зееща между рекордьора в класацията за милиардери на „Форбс” Карлос Слим и 53-те милиона официално регистрирани бедняци. От сбърканата система, мултиплицираща неравенството и подтикваща към криминализация, произтича и порочното размиване на границите между власт и престъпност. За това много допринесе и решението на бившия президент от партията PAN Фелипе Калдерон да изведе армията на улицата уж за борба с престъпността и да даде правото на полицаите и военните да стрелят по всекиго, когото сметнат за подозрителен. Оттам тръгна и ужасяващият скок в броя на жертвите на насилие – показател, по който Мексико гони дори страни с открити военни конфликти. Още през 2011-та бе сформирано широко гражданско движение против насилието, коствало само дотогава живота на около 40 000 души, повечето от тях младежи.
Особено разтърсващ за цялото мексиканско общество бе случаят с 43-ата студенти от Айотсинапа, „безследно изчезнали” през 2014-та. Тази драма беляза с черен печат и президентстването на настоящия държавен глава от PRI Енрике Пеня Нието, който бе избран през 2012 г. с надеждата да пребори именно насилието. Но се оказа, че през мандата му бяха изкачени нови върхове в статистиката на жертвите – средно по 90 убити дневно! И затова сега Пеня Нието ще си тръгне от президентския дворец с рекорден негативен рейтинг от около 70%.
Впрочем, насилието не отмина и настоящата предизборна кампания, по време на която бяха убити 48 кандидати за различни изборни постове.
Решението, което предлага AMLO за всичко това, минава през преодоляването на неравенството – основната хранителна среда за престъпността, и през строга законова рамка чрез изработването на нова, „морална конституция”.
Мексиканците вярват, че Обрадор може да се справи, защото имат спомена за много успешното му кметуване в столицата Мексико, където той наистина успя да свали чувствително престъпността. Вярват му, защото добре го познават като честен политик, доказвал през цялата си политическа кариера, че думите му не се разминават с делата.
Когато сега той обещава, че „за доброто на всички, на първо място ще са бедните”, също му вярват, защото той самият е от много скромен произход – от рибарското селище Тепетитан в щата Табаско, и защото от първия си държавен пост, който заема едва 24-годишен, най-всеотдайно се е хвърлил да помага на индианските общности.
След като завършва политически науки и публична администрация в Националния автономен университет на Мексико (UNAM), AMLO е назначен през 1977 г. за директор на Индианисткия координационен център – специализирана институция на федералното правителство за работа с индианските общности. По онова време той е активист на прословутата партия-държава PRI, чиято социалдемократическа фразеология го кара да вярва в хуманния ѝ потенциал. Партийната ангажираност за него е обаче само средство, за да помага по-ефективно на хората в селищата, за които отговаря.
Офисът на неговата служба тогава е в община Накахука, на 30 км от столицата на Табаско – Вияермоса. Но той не си седи в офиса. А отива в село Тукта, където живеят забравените от бога и маргинализирани индианци от общността чонтал. И започва да ги учи как да напояват земите си, как да отглеждат на тях зеленчуци, как и къде да ги продават после. Запретва ръкави и крачоли, работи с тях на полето, гази във вадите…
Постепенно недоверчивите отначало индианци започват направо да го обожествяват. Както свидетелства репортер на испанския в. „Ел Паис”, посетил Тукта, и до днес в много от къщите в селото хората пазят импровизирани олтари в чест на „Свети Андрес” – тоест на AMLO, с негови снимки. Олтарите са били обновени с по-актуални фотографии, когато Обрадор се е кандидатирал за президент.
Политическата траектория на AMLO междувременно минава през левичарското течение в PRI, което през 1988 г. се обособява в отделна политическа сила – PRD (Демократична революционна партия). Години наред това е единствената формация в рамките на институционалната политика, която минава за лява. Именно като неин кандидат Обрадор става кмет на град Мексико, а по-късно – през 2006-та и 2012-та, се състезава и в президентски избори. Емблематичен е случаят с изборите през 2006-та, когато след дълго броене официалните резултати обявяват Фелипе Калдерон за президент само с… 0,5% преднина за класирания втори Обрадор. Тогава и AMLO, и привържениците му дълго оспорваха тези резултати, убедени, че те са били манипулиран, само и само да не се признае победата на Обрадор.
Той участва и в следващото изборно състезание – през 2012-та, но в него видимо изостава зад младия, симпатичен и подаващ надежди (както видяхме – напразни) за промяна Пеня Нието.
Сегашният трети щурм на AMLO към президентския връх вече му донесе пълен реванш и бляскава победа. Този път той вече беше изоставил PRD, превърнала се също в партия на статуквото, и се яви пред избирателите със своята Morena (освен че означава Движение за национално обновление, получаващата се от съкращението дума не испански носи и значението на „мургава” – като народа на Мексико).
Сред активистите в ръководената и вдъхновявана от Обрадор Morena са и тримата му пораснали синове от първия му брак (майка им Росио Белтран е починала), и настоящата му втора съпруга – филоложката Беатрис Гутиерес Мюлер (от нея има четвърти син, сега 10-годишен). За четирите години след основаването си през 2014-та партията разгърна усилена работа по места, сред хората, навсякъде, където има нередности – партията действаше на принципа на социалните граждански движения, ангажиращи се да решават конкретни и належащи проблеми на хората.
Самият AMLO не спря да обикаля страната и така непрекъснато да разширява мрежата на Morena с все нови и нови активисти, силно мотивирани да поведат Мексико към обновление, да сменят системата, да преодолеят неравенствата. По време на предизборната кампания този процес се засили допълнително, което позволи на Morena да осигури свои хора за 90% от изборните секции в страната – а това бе гаранция срещу много разпространените, уви, изборни измами и подмени. Обрадор добре си беше научил урока от 2006-та, когато именно липсата на представители на тогавашната му партия PRD по секциите направи невъзможно доказването на твърденията за манипулиране на вота.
Отделен интерес представлява коалицията „Заедно ще правим история”, която всъщност стана официалната формация, издигнала на сегашните избори кандидатурата на AMLO. Тъй като водеща сила в нея е неговата социална Morena, а освен това там влиза и левичарската PT (Партия на труда), повечето коментари сега набързо обобщават, че и цялата „Заедно ще правим история” също е лява. Но не е съвсем така, или най-малкото не е толкова еднозначно.
Обрадор всъщност сглоби в тази коалиция нещо като мини широк фронт на базата на общото искане за национално обновление. Той включи в него и самоопределящата се като либерална PES (Партия на социалната среща), която обаче традиционно винаги е била възприемана като дясна и консервативна партия, привързана към християнските ценности. Вярно, привързана е и към идеята за национално възраждане и въздигане. Оттам очевидно е била спечелена и от повика на AMLO за национално обновление. Обрадор учуди мнозина с привличането на PES в своя лагер и дори си спечели критики, че е „всеяден” в търсенето на подкрепа. Но очевидно неговата концепция е именно за едно по-широко от само идеологическото обединение, защото спасяването на Мексико изисква обединение на всички сили, а не само на левицата. Ясно е, че това е и политически ход, който да обезоръжи всички, приписващи му намерения за социалистическа революция. Но доколко става дума само за предизборни политически решения и доколко това по-нататък ще влияе върху управлението на държавата, засега е трудно да се каже.
Обрадор прибегна и до още един много оспорван от по-крайните левичари съюз – той си осигури подкрепата на влиятелната Евангелистка църква, която обаче в Латинска Америка, а и другаде по света е традиционно дясна и проамериканска. Как и защо стана така, че сега тя избра да застане зад AMLO и какво ще означава това за в бъдеще, също тепърва ни предстои да разгадаваме.
Интересен факт е обаче, че всъщност първият чужд държавен лидер, поздравил новоизбрания мексикански държавен глава за внушителната му победа, бе президентът на САЩ Доналд Тръмп. „Поздравления за Андрес Мануел Лопес Обрадор за това, че ще бъде новият президент на Мексико. Ще се радвам да работя с него. Можем много да направим за благото както на Съединените щати, така и на Мексико”, написа Тръмп в любимия си Туитър още в ранни зори на 2 юли, деня след изборите.
Очевидно това е реплика и към речта на Обрадор, в която САЩ бяха изрично споменати доста въздържано, но с позитивен заряд: „Ще се стремим към отношения на приятелство и сътрудничество със САЩ, винаги базирани на взаимното уважение”.
Подобна размяна на протоколни любезности обаче няма как да изтрие дългия исторически подтекст на христоматийното прозрение на един от най-влиятелните някогашни мексикански президенти – Порфирио Диас, изрекъл легендарната фраза: „Мексико е прокълнато да е толкова близо до САЩ и толкова далеч от бога”…
Какво общуване ще изгради Обрадор с Тръмп по многото сложни проблеми между двете страни (стената по границата, мигрантите, митата и т.н.) е трудно да се познае отсега. Но една неслучайна фраза от следизборната реч на мексиканския лидер навява размисли към парадоксални, или може би логични допирни точки между двамата. „Родината – на първо място,” каза Обрадор. А това наистина доста многозначително напомня на „Америка – на първо място”, както редовно провъзгласява Тръмп…
Разбира се, AMLO получи поздравления от цял свят – и от Джъстин Трюдо, и от Еманюел Макрон, и от германското правителство и т.н. Сред първите латиноамерикански съседи, зарадвали се на победата му, естествено бяха водачите на Куба, Венесуела и Боливия – Мигел Диас-Канел, Николас Мадуро и Ево Моралес. Поздравления изпратиха и десните Хуан Мануел Сантос от Колумбия и Мишел Темер от Бразилия. Европейски леви лидери като Джереми Корбин, Пабло Иглесиас, Янис Варуфакис също изразиха радостта си от победата на Обрадор и му пожелаха успех.
В следизборната нощ, пред десетките хиляди хора, стекли се да го приветстват на площад „Сокало” в столицата Мексико, AMLO наред с всичко друго се зарече и че ще работи за национално помирение и преодоляване на конфронтацията, напомпана по време на предизборната кампания. „Мирът и спокойствието са плодове на справедливостта. Ще разработя план за помирение и мир за Мексико, който ще започне да се прилага още от първите дни на бъдещото правителство,” обеща Обрадор.
Впрочем, до встъпването му в длъжност има още доста време – по конституция това ще стане 5 месеца след изборите, чак на 1 декември.
Този дълъг преходен период плаши песимистите, които се опасяват, че в тъй прочутото с насилието Мексико (а и на север от него) няма да липсват противници на AMLO и на неговия курс към промени, които да поръчат физическото му ликвидиране още преди той да поеме поста.
Други скептици пък предупреждават, че спечелването на изборната битка е била най-лесната част от пътя, който тепърва се отваря пред Обрадор. Защото за реалното обновление на Мексико и за изпълнението на всички дадени обещания той трябва да стане истински магьосник.
Единственото несъмнено поне засега е, че със сегашното помитащо статуквото алтернативно цунами в Мексико – втората след Бразилия по сила на икономиката и по брой на населението страна в Латинска Америка, се дава наистина живителен енергиен импулс на доста притиснатата напоследък континентална „лява вълна”.
Примерът на Обрадор дава и едно по-генерално, глобално послание, от което могат да се поучат всички мечтаещи за масова подкрепа политици по света, особено претендиращите да са леви – идете при народа, запретнете ръкави и крачоли, нагазете в проблемите му и започнете да ги решавате заедно с него, с бедняка, за доброто на всички.
