В категории:Анализи / Свят

Сапатистката революция не е свършила

През 1994 г. избухна най-значителното въстание на коренно население през 20 век. Днес политическият експеримент, започнал в мексиканския щат Чиапас, продължава да се развива      

1 януари 2019 г. Членове на EZLN честват 25-та годишнина от началото на въстанието. Снимка: AP

Кърт Хакбат, Колин Муерс, The Nation

В комюнике, публикувано на 17 август 2019 г., въстаническият субкоманданте Мойсес от Сапатистката армия за национално освождение (EZLN) обяви създаването на седем нови „караколи“ („охлюва“), или организирани региони, както и на четири нови автономни общини в мексиканския щат Чиапас. Официалното съобщение приписва този „експоненциален растеж“ на решителната политическа организационна дейност на EZLN, както и на разрушителните екологични и социални политики на мексиканските власти. Анализаторите описват тази стъпка като известяване на третата вълна на сапатиското разширение, след първоначалния бунт през 1994 г. и основаването на първите „караколи“ през 2003 г.

За външните наблюдатели това съобщение несъмнено идва като изненада. След години на териториална изолация и военна обсада, конфликтът се усещаше като замразен във времето. Но на терен сапатистите продължаваха да се борят срещу много от същите фактори, които провокираха въстанието през 1994 г. Инфраструктурата на тяхното автономно самоуправление не само не деградира, но и успява да се разраства. Четвърт век след бунта ние предприехме пътуване до началната му точка – град Сан Кристобал де лас Касас, за да видим какво се е променило и какво остава същото.

В мъгливия новогодишен ден през 1994 г. жителите на Сан Кристобал де лас Касас, тих град със 120-хилядно население, разположен в централното плато на Чиапас, се събужда под окупация от около 3000 членове на EZLN. Бунтовниците – всички представители на коренното население, една трета от които жени – бързо превземат кметството, полицейските участъци и армейския гарнизон, освобождават затворници от местния затвор и изгарят нотариални актове в знак на протест срещу властта на едрите земевладелци. Когато хеликоптер на мексиканската армия се приближава прекалено, те го свалят.

„Ние сме продукт на 500-годишна борба“, започва декларацията, прочетена от балкона на кметството пред събралите се на централния площад хора. След това идва фразата, която ще стане емблематична по целия свят: „Но днес ние казваме ¡Ya Basta! (Стига вече!)“. Кръстени на също толкова емблематичния лидер от Мексиканската революция Емилиано Сапата, сапатистите планират бунта си така, че да съвпадне с влизането в сила на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА). Тяхната прогноза, която историята по-късно потвърди, е, че НАФТА ще донесе само лишения на коренното население – като отваря региона за мащабно земеделие и като сваля цените на царевица, боб, кафе и други култури, чрез които се издържат дребните земеделски стопани. Днес Мексико внася почти половината царевица и бобови растения, които потребява. Страната е също толкова зависима от вноса от САЩ и на редица други основни продукти като свинско, пилешко, пшеница и мляко на прах.

Изследователката и активистка Диана Итсу Гутиерес Луна, която е работила задълбочено със сапатиските общности, счита НАФТА за началото на икономическа война, която е част от една по-обща геополитика на ограбването. В момента в Чиапас има 77 военни бази, повечето от тях разположени в автономни зони, контролирани от сапатистите, и/или в райони, богати на природни ресурси: вода, уран и барит, използван при процеса на добив на петрол чрез хидравлично разбиване. „На практика те се опитват да осъществят едно териториално настъпление, което предполага унищожаването на начина на живот на коренното население“, казва тя. Според Гутиерес Луна това настъпление приема различни маскировки – от плана за развитие “Puebla-Panama, прокарван от предишния президент Винсенте Фокс, до „Специалните икономически зони„, целящи да разширят мексиканския модел „maquiladora“ – чуждестранни фабрики, ползващи се от данъчни облекчения и нископлатен труд – към южните региони на страната.

След като кървава контраатака на мексиканската армия завършва с най-малко 145 убити и още стотици ранени, е подписано примирие, което в крайна сметка води до подписаните през 1996 г. Споразумения от Сан Андрес: серия от конституционни реформи, признаващи колективните права, автономията и правото на самоопределение на коренното население в Мексико. Тези споразумения обаче никога не са ратифицирани.

Докато федералното правителство върти парламентарни номера в столицата, то затяга примката около Чиапас чрез нещо, което правозащитни организации определят като guerra integral de desgaste: всеобхватна война на изтощение. Най-кървавият момент от тази война е клането в Актеал през 1997 г., когато паравоенен стрелец, свързан с управляващата Институционно-революционна партия, избива 45 мирни симпатизанти на сапатистите – включително 21 жени и 15 деца – в местна църква. Освен че са позволили масовото убийство да се случи, полицията и местните власти манипулират местопрестъплението по начин, който да попречи на бъдещо разследване. Разигравани в Конгреса и подложени на обсада у дома, след 2001 г. сапатистите обръщат стратегията си навътре.

Над 20 години след Актеал паравоенната активност в Чиапас съвсем не е затихнала. Диспут за земя между планински индиански общности през 2017 г. доведе до ситуации, напомнящи притеснително на клането от 1997-ма  и принуди около 5000 души да напуснат домовете си. Подобен конфликт, тлеещ между градовете Алдама Магдалена и Санта Марта, прогонва още хиляди хора и вече е довел до смъртта на пет души – включително тригодишно момче, покосено от куршум, пробил стената на дома му само дни преди да пристигнем в региона. В подклаждането на насилието участват и бивши военни, което навява асоциации с паравоенната групировка  Paz y Justicia („Мир и справедливост“), произлязла от военната интервенция на президента Ернесто Седийо в територията на сапатистите през 1995 г. „Живеем в терор и страх. Защо правителството не прави нещо, защо не разследва? Колко време ще чакат?“ казва Кристобал Сантис Хименес, представител на Алдама Магдалена.

На хартия фактите по случая са ясни. През 1975 г. след аграрна реформа, която отменя приватизацията на земите на коренното население от 19 век, президентски декрет прехвърля 60 хектара с кафеени насаждения, които исторически са принадлежали на Алдама Магдалена, на Санта Марта. Впоследствие декретът е отменен, а собствеността на Алдама върху земята е потвърдена от съдебно решение през 2009 г. Но агресията между двете общности не стихва. През 2016 г. семейства, живеещи в оспорваната територия, са прогонени от домовете си. След това са изсечени дърветата, осигуряващи сянка за кафеените насаждения. Скоро започват и стрелбите – по всяко време на денонощието, до степен, че каращите нощем изключват фаровете си, за да не станат мишена. Пристига щатската полиция, а след това и армията, но обстрелът продължава. „Те виждат откъде идват изстрелите, но не правят нищо. Те са безполезни“, казва Сантис.

И двете вплетени в този конфликт общности са индианци цоцили, наследници на маите и свързани кръвно и културно. Много техни представители се включват в началото на бунта на EZLN. И до ден-днешен в места като Алдама съществува система на двувластие под формата на обичаен общински съвет municipio и сапатистки автономен съвет. Структурите съжителстват мирно, но нито една от двете не успява да се справи с насилието. Не е тайна кой участва в паравоенните групировки, казва Сантис – проблемът е, че липсва воля те да бъдат спрени.

Общността е изпратила писмо до президента Андрес Мануел Лопес Обрадор, който е делегирал своя секретар по човешките права Алехандро Енсинас да намери решение на въпроса. През юни е договорено споразумение за ненападение между двете общности, ратифицирано в присъствието на Енсинас и щатският губернатор Рутилио Ескандон в столицата на щата Тукстла Гутиерес. Но насилието не стихва. На 29 юли 23-годишният Филбиерто Перес е застрелян във врата по време на погребението на баба му. Без съгласувани усилия за арестуване и разоръжаване на извършителите, натруфените церемонии за подписване няма да са достатъчни.

След 2001 г. сапатистите съсредоточават енергията си върху изграждане на масови демократични структури в „караколите“, включващи 27 автономни общини под техен контрол. В рамките на всяка общност решенията се вземат от събрания, основани на принципа mandar obedeciendo (управление чрез субординация). За разлика от представителния модел на либералните демокрации, при който властта се дава на избрани официални лица, за да я упражняват в разкошни сгради в далечни столици, целта на mandar obedeciendo е да задържа суверенитета на общностите в собствените им ръце. Политологът Леандро Вергара-Камус отбелязва в своята книга „Земя на свободата„, че сапатистката политическа автономия “ е част от борбата на коренното население на континента за признаване на колективните му и културни права, както и правото му на самоопределение“. Това са точно нещата, които споразуменията от Сан Андрес трябваше да подсигурят в мексиканската конституция.

Чрез установяването на регионални „съвети за добро управление“, или Juntas de Buen Gobierno – като алтернатива на т.нар. mal gobierno или лошо управление, свързано с мексиканската държава – сапатистите успяват да разширят влиянието си отвъд зоната, от която произхожда движението в джунглата Лакандона, към северните планински райони като Алдама Магдалена и по-граничните области на Чиапас. Поставяното от тях ударение върху колективния контрол върху земята и развитието ѝ отправя предизвикателство както към принципа на частната собственост, така и към държавния монопол върху инвестиционните решения. Осезаемите придобивки по отношение на правата на жените, автономното образование и здравеопазването допълнително укрепват инфраструктурата на сапатистите.

Макар и похвална, сапатистката политика на съпротива – отказът да приемат средства или ресурси от мексиканската държава – представлява пречка пред опитите им да укрепят влиянието си в общности, които разчитат на услуги или земеделски субсидии от правителството. Освен това отказът да се градят съюзи с не-автономнистките селски организации и политически партии (отношенията им с левоцентристките партии като MORENA на президента Лопес Обрадор например са особено напрегнати) означава, че влиянието им върху националната политика е ограничено (въпреки безпрецедентната им подкрепа за кандидатката на коренното население на президентските избори през 2018 г.) За поддръжниците им в други части на Мексико е трудно да намерят начин, по който биха могли да приложат принципите на mandar obedeciendo в по-градски и мултиетнически условия. Накратко, макар сапатизмът да е проява на истинска морална сила в мексиканската политика, практическият му обхват до голяма степен е ограничен до зоните под директен контрол на EZLN.

Никъде това разделение не се вижда толкова ясно, колкото по улиците на града, откъдето започва бунтъг. Сан Кристобал, подобно на Мексико като цяло, си остава до голяма степен сегрегирано общество. Нагоре по улицата, на която беше нашият хотел, се оказахме в нещо като хипстърски мини-мол, където наредените около вътрешния двор търговци продаваха крафт бира и кафе, домашна паста и произведен в областта мескал. В единия край имаше офис на туроператор, специализиращ в екстремни спортове като скално катерене и делтапланеризъм. Клиентелата бе униформено млада и многоезична, разнасяща разнообразни мобилни телефони и екрани. Това придаваше на сцената едно характерно усещане за „модерност“, каквато може да се срещне навсякъде по света. С изключение на няколко млади индианки, разпънали блузи на тревата във вътрешния двор с надежда да ги продадат, всички останали бяхме бели северняци.

По трите основни пешеходни улици има изобилие от европейски езици и заведения. На ул. „Гуадалупе“ няколко нови вегански ресторанта се съревновават със стари заведения, каквито са посветеното на сапатизма TierrAdentro Café (кафе „Земни недра“) и Cultural Center („Културен център“). По-нататък, където уличките започват да се катерят към хълма на църквата „Света Гуадалупе“, тълпата и атмосферата са по-смесени. Хипита продават ръчно направени кожени гривни до групи от млади индианки, облечени с типични за близкото селце Синкантан ярки рокли с флорални мотиви. Повечето от тях продават ръчно изтъкани шалове – rebozos, предлагайки ги на туристите из вътрешните дворчета покрай пешеходните улици. През последните години уличните търговци продават все повече евтини китайски имитации, което накара местните производители да започнат кампания за посочване на мястото на производство на етикетите.

На ул. „Кармен“, намираща се на Юг от централния площад „Сокало“, ново лъскаво заведение за храна предлага пад тай и френски сладкиши на завишени цени. По-нагоре има перуански ресторант за морска храна, а срещу него – бутик за изискан местен текстил. През последните десетина години Сан Кристобал се е превърнал в лаборатория за социални инициативи и международни НПО-та. Макар някои хора, най-вече жените от коренното население, да са облагодетелствани от инициативи като действащата на колективен принцип El Camino („Пътят“), няма как да се избяга от усещането, че острите ръбове на политическата борба са били притъпени от фокуса върху стартъп предприемачеството.

Единствено улица „Църковна“, водеща до църквата и бивш манастир „Санто Доминго“ („Света Неделя“), изглежда недокосната от нахлуването на стартъп културата. Макар тази улица да е продължение на по-проспериращата „Кармен“, една слабо доловима разделителна линия започва, след като се стигне до кметството – мястото на сапатистката декларация, наскоро обновено заради големите щети, нанесени от земетресение през 2017 г. Около „Санто Доминго“ се е наложил организираният хаос на пазара – тесни пътеки между покрити с брезент сергии, на които са изложени всякакви дрехи и бижута от кехлибар и нефрит.

На общинския пазар, разположен на една пресечка оттам, може да се намери богата селекция от местни зеленчуци, плодове и меса. Индианки от околните селища, облечени във вълнени поли, напомнящи на меча козина, си приказват на езика цоцил (част от езиковото семейство на маите). На пазара се продава традиционната майска церемониална напитка покс, дестилирана от царевица, захар и пшеница. Макар че около милион от жителите на Чиапас говорят коренните езици, а една трета от населението на шата изобщо не говори испански, ежедневният живот в Ховел, което е цоцилското име на Сан Кристобал, си остава подчинен на колониалното наследство.

Разговаряхме с Рубен Морено, координатор в центъра за защита на човешките права „Бартоломе де Лас Касас“ (Fray Bartolomé de las Casas). Попитахме го защо на фона на всички военни бази в региона армията аутсорсва терора към паравоенни групи? Защо не напада директно? „В началото на конфликта армията беше активна. Те извършваха екзекуции, прогонваха хора от домовете им. Но след подписването на мирното споразумение армията трябваше да дава вид, че вече не участва. Тогава бяха създадени паравоенните отряди“, казва той.

В този контекст не е учудващо, че в региона има големи опасения относно новата Национална гвардия на президента Лопес Обрадор – милитаризирана полицейска сила с широки правомощия да действа при свързано с наркотици насилие. Противно на първоначалните обещания, тази структура ще бъде оглавявана от военен, а не от цивилно лице. Макар в една своя реч по време на кампанията, изнесена символично на площад „Тлателолко“ – мястото, където бяха избити толкова студенти през 1968 г. – Лопес Обрадор да обеща, че „никога не би използвал армията, за да репресира собствения си народ“, е нужен само един агресивен войник или едно паравоенно нападение, за да пламне пожар в Чиапас. Особено на фона на текущите напрежения в щата.

Хората гледат много критично и на обявения от президента инфраструктурен проект за „жп линия на маите„, която трябва да свърза археологическите обекти на полуостров Юкатан. „Националният конгрес на коренното население и сапатистите вече са определяли тези проекти за развитие като явно обявяване на война“, казва Гутиерес Луна. Като се има предвид, че испански вериги вече се готвят да строят луксозни хотели по жп маршрута, за критично настроените местни не е трудно да си представят къде ще се вписват те в модела: докато белите туристи биват развеждани между влака и хотелите, те ще оправят леглата, ще сервират поръчките, или ще продават шалове около главния вход, ако им се позволи. „Този проект няма да осигури достойни работни места, а само такива, каквито винаги са се предлагали на местните“, заключава Гутиерес Луна.

В скорошното си комюнике, субкоманданте Мойсес изказва същото мнение. Обсесията на Обрадор с железопътния проект, твърди той, е част от концепцията за коренното население като за „музейни експонати“, „шарени шалове, с които властимащите да прикриват сивотата в сърцата си“, начин „руините на една цивилизация да бъдат инкорпорирани в пейзажа за наслада на туристите“. Докато предишните президенти или пренебрегваха, или репресираха коренното население на Чиапас, Лопес Обрадор изглежда сериозен в намерението си да развива региона. Иронично, мнозина виждат това като дори по-голяма заплаха за своята политическа и културна автономия. Това е остро напомняне, че след четвърт век борба достиженията на сапатиския бунт съвсем не са сигурни.

*Кърт Хакбат е писател, драматург и журналист на свободна практика, живеещ в Мексико. Колин Муерс е професор в катедрата по политика и публична администрация в университета „Райърсън“. Двамата са съоснователи на независимия сайт MexElects и в момента подготвят обща книга за президентските избори в Мексико през 2018 г. 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар