Тези дни и във Виетнам, и в САЩ се отбелязва – разбира се, в напълно противоположен контекст – 50-годишнината от най-ожесточения и масов сблъсък между двете сили по време на Виетнамската война, предопределил и последвалото поражение на американците. Става дума разигралата се в началото на 1968 г. из почти цялата южновиетнамска територия военна операция на северовиетнамската армия и на партизаните от Фронта за освобождение на Южен Виетнам, известна като офанзивата Тет.
Името идва от празника Тет – най-големия за виетнамците. С него се отбелязва настъпването на лунната нова година и идването на пролетта, почитат се мъртвите предци във всяко семейство. Тъй като денят на празника зависи от лунния календар, той се мени всяка година. През 1968-ма се пада на 31 януари. И точно тогава Народната армия на Демократична република Виетнам и партизаните от Фронта за освобождение на Южен Виетнам стартират широкомащабно настъпление срещу американските части и южновиетнамските сили, предприето едновременно в над 100 населени пункта и укрепени позиции из цялата южновиетнамска територия.
Изненадващ е не само денят – защото заради празника Тет много от южновиетнамските войници и офицери са пуснати в отпуск, но и силата, и масираността на удара. Особено за американците. И най-вече за американското обществено мнение, което и без това вече е достатъчно остро настроено срещу неясната като цели война на другия край на света, в която постоянно загиват американски войници. Официален Вашингтон обаче бодро поддържа тезата, че войската на САЩ вече почти е размазала съпротивата на южновиетнамските партизани, поддържани от комунистическото управление в разположената на север от 17-ия паралел Демократична република Виетнам. И че пълната победа над „комунистическата заплаха” в Южен Виетнам ще настъпи всеки момент.
Вместо това офанзивата Тет, която продължава до края на февруари, нанася съкрушителни и зрелищни удари по американските части и причинява гибелта на нови над 4000 американски войници. И то предимно със силите на южновиетнамските партизани. Северовиетнамската армия участва активно единствено в битката и в превземането на град Хюе – старата виетнамска столица, като успява да я задържи около три седмици.
Само с цената на тежки, кръвопролитни сражения и много загуби в техника и жива сила, американците успяват да отблъснат противника си.
Но вече без да са сигурни, че в някой следващ момент пак няма да бъдат изненадани от неочакван удар. Открили са, че партизаните са способни да изскачат буквално „изпод земята“, да ги нападат и пак да изчезват, защото използват прокопана гъста мрежа от подземни тунели.
От селото Ку Чи например, което е разположено на около 70 км от Сайгон (днес – град Хо Ши Мин), плъзват тунели с обща продължителност около 190 км. Днес част от тях са пригодени за посещения на туристи.
С най-шокиращо за американската публика въздействие са телевизионните репортажи за атаката на южновиетнамските партизани срещу внушителната сграда на посолството на САЩ в Сайгон. Необходимо е около 8-часово сражение, за да бъдат надвити партизаните. Впрочем, почти всички участници в атаката са избити, само двама са взети в плен.
На партизански нападения в Сайгон са подложени и Дворецът на републиката (президентството), както и щабът на южновиетнамската армия.
Разправата не само със заловените участници в партизанските операции, но и дори и със само заподозрените в симпатии към партизаните мирни жители е безпощадна – застрелват ги.
В американските медии за емблематична за офанзивата Тет снимка се смята един кадър, заснет от фоторепортер на агенция АР. На него насред улица в Сайгон шефът на южновиетнамската полиция в града собственоръчно изпраща куршум в главата мъж, запододозрян, че е партизанин.
Офанзивата Тет не успява да постигне военна победа на виетнамците над САЩ. Но съкрушава мита за тяхната непобедимост и показва пред цял свят на каква саможертва е готов виетнамския народ, отстояващ своята независимост.
Постигнат е огромен психологически ефект – на американците в САЩ е демонстрирано, че тази война е страшна и трябва да бъде прекратена колкото се може по-скоро. Именно след януари-февруари 1968-ма в САЩ се надига пикът на антивоенното движение. Дори за официален Вашингтон става ясно, че не може да се мисли повече за победа във Виетнам, а трябва да се търси начин за измъкване оттам.
Кадрите на военния ужас сриват популярността на президента Линдън Джонсън под 40%. На фона на засилващите се антивоенни демонстрации той не смее да откликне на натиска на американското военно командване във Виетнам, което, стресирано от офанзивата Тет, настоява за ново 200-хилядно попълнение на американските части там. Джонсън се отказва и от концепцията “война за изтощаване”. На 31 март 1968 г. той обявява ограничаване на мащабите на американското военно участие и съкращаване на бомбардировките над Северен Виетнам. Дори директно апелира към приключване на войната въз основа на Женевските споразумения от 1954 г. и успокоява американците, че няма да се кандидатира за втори президентски мандат на изборите през есента на 1968-ма.
Така офанзивата Тет пряко подготвя почвата за старта на мирните преговори, започнали в Париж на 10 май 1968 г. Те поставят началото на дългия процес, довел постепенно до прекратяване на войната и до изтегляне на американските войски от Виетнам през 1973 г.
Дошлият на мястото на Джонсън в Белия дом Ричард Никсън обявява през януари 1969 г. политиката си на „виетнамизация” на войната във Виетнам. Идеята му е постепенно американските войски да бъдат изтеглени, да се оставят само военни съветници и техници, а цялата тежест на сблъсъка с южновиетнамските партизани и с бойците от Севера да премине към южновиетнамската армия.
Прякото участие на американските войски в бойните действия се прекратява през август 1972 г. Числеността на американските военнослужещи на виетнамска територия намалява от 536 000 в края на 1968 г. до 24 000 през 1973 г. Но в същото време се поддържа 100-хиляден американски военен персонал в базите на САЩ в Тайланд и на остров Гуам, а така също на американските военни кораби във виетнамски териториални води.
Отново се засилват американските бомбардировки – отначало над Юга, после и над Севера.
Войната постепенно става Индокитайска, като сблъсъците и въздушните удари се разширяват и към съседните Камбоджа и Лаос – защото и на тяхна територия са преследвани южновиетнамските партизани.
„Виетнамизацията” като подход не дава обнадеждаващи резултати и в началото на 1972 г. настъпващите партизани от Фронта за освобождение на Южен Виетнам буквално смилат панически побегналите южновиетнамски части, като ги прогонват от важната провинция Куанг Чи и за първи път завземат и задържат в свои ръце голям град – едноименния център на провинцията.
В отговор на настъплението Никсън заповядва възобновяването на широкомащабните бомбардировки над територията на цял Северен Виетнам с използването на модернизирани бомби с прецизно насочване. На 8 май 1972 г. американският президент заповядва и да се минират пристанищата на Демократична република Виетнам, както и вътрешните ѝ водни артерии. Безпрецедентното решение не повлиява на започналото междувременно „размразяване” в отношенията на САЩ със СССР и с Китай – основните доставчици на стоки и оръжие за Виетнам. Москва и Пекин предпочитат да се въздържат от остри реакции срещу Вашингтон, но в същото време, въпреки сериозния риск, не спират помощта си за Ханой.
В края на октомври 1972 г., в резултат на закрити преговори в Париж между съветника на Никсън по националната сигурност Хенри Кисинджър и представителя на ДРВ Ле Дък Тхо е постигнато предварително мирно споразумение от 9 точки. Сайгонското правителство обаче не приема някои от тях и американската страна започва да бави подписването, надявайки се да постигне промяна във формулировките. В средата на декември преговорите се провалят и са прекъснати.
Следват най-интензивните за цялото време на войната американски бомбардировки над Северен Виетнам. Т.нар. „килими от бомби” буквално покриват райони от столицата Ханой и пристанището Хайфонг в участъци, широки 0,8 км и дълги 2,4 км.
През януари 1973 г. в преговорите между Кисинджър и Ле Дък Тхо в Париж са възобновени. Изработен е текст за регулиране на конфликта, който официално е подписан на 27 януари от всички въвлечени страни, включително от Временното революционно правителство на Южен Виетнам.
По съдържание документът, влязъл в историята като Парижките споразумения, е подобен на провалилия се вариант от предходния октомври, както и на неизпълнените Женевски споразумения от 1954 г. В новия текст се признава единството на Виетнам, но в същото време се потвърждава, че 17-ия паралел продължава да е временна демаркационна линия. Постановява се спиране на огъня между северовиетнамските и южновиетнамските части, изтегляне на всички американски войски от Южен Виетнам с едновременно освобождаване на всички американски военнопленници, прекратяване на бомбардировките на САЩ и на минирането на територията на ДРВ.
За контрол над изпълнението на споразуменията са създадени съвместни военни комисии и международна комисия с участието на Унгария, Полша, Канада, Индонезия.
Документът предвижда още изтеглянето на чуждите войски от Лаос и Камбоджа, както и провеждането на свободни избори в Южен Виетнам с участието на всички политически сили в страната, включително прокомунистическите и участващите във Фронта за освобождение на Южен Виетнам. Но дата за провеждането на вота не е фиксирана.
През април 1973 г. от Виетнам си тръгват последните американски военни части и в Сайгон остават само съветниците от Вашингтон. Политическите условия за спирането на огъня обаче не са изпълнени. Избори в Южен Виетнам така и не се организират и бойните действия между партизаните и силите на сайгонския режим не спират. Южновиетнамските войски дори предприемат офанзива в началото на 1974 г.
Временното революционно правителство на Южен Виетнам нанася ответен удар и през 1975 г. съвместно със северовиетнамските войски започва генерално настъпление. До средата на април обединените патриотични сили завладяват две трети от южновиетнамската територия. Сайгон е обкръжен, а на 30 април – превзет. Светът вижда гротескните кадри с излитащите от покрива на сайгонския президентски дворец американски хеликоптери, които отнасят панически бягащите от победилия народ предводители на сайгонската клика.
Кошмарно дългата и изтощителна война, коствала живота на около 2 000 000 виетнамци и на над 58 000 американци, остава в миналото. Нищо повече не пречи на виетнамския народ най-после да се заеме с обединението и с възстановяването на тежко ранената си от изпитанията родина.
Този момент обаче можеше доста да се забави, ако не беше тежко ранилата войските на САЩ офанзива Тет през 1968 г. Неин стратег е легендарният виетнамски генерал Зиап, наричан „победителят на три империи” – защото успешно е водил битките на виетнамските патриоти срещу японските окупатори през Втората световна война, срещу френските колонизатори, разбити в битката край Диен Биен Фу през 1954 г., и срещу американските нашественици.
Естествено, днес Виетнам отбелязва 50-годишнината от офанзивата Тет като вълнуващ национален празник, като символ на силната воля на виетнамския народ да брани родината си. Най-големите тържества са в град Хо Ши Мин, някогашния Сайгон, който след обединението на страната през 1976 г. е наречен на името на бащата на виетнамската независимост и първи ръководител на свободен Виетнам Хо Ши Мин – той умира в Ханой през 1969 г.
В САЩ половинвековният юбилей е повод за нова равносметка на поуките от станалия вече пословичен „виетнамски синдром” за американското общество. Из медиите се припомнят страшни кадри на ранени и шокирани американски войници от онова време. Но не достига по-важният от днешна гледна точка ракурс – че войните, водени било с пряко американско участие, било без, било „горещи“, било „студени“, било санкционни, е най-добре изобщо да изчезнат от арсенала на тази най-мощна ядрена сила, чиито водачи продължават да се изкушават да учат света как да живее…
About The Author
