Доста прилики се набиват на очи между сегашните внушения из големи световни медии и организации за „хуманитарна криза” във Венесуела, свързвана с мигрантските потоци към съседни страни, и тъй подобната кампания около друга „хуманитарна криза” отпреди две десетилетия – косовската, която бе последвана от бомбардировки на НАТО над тогавашна все още Югославия. Паралелите са много и са притеснителни. Те са допълнени и от още симптоми, напомнящи пропагандната обработка и логистичната подготовка преди други, по-късни агресии – в Афганистан, Ирак, Либия.
Сянката на „югославски сценарий” не само за Венесуела, а и за цяла Латинска Америка се очертава доста плътно, защото и тук прозира същата концепция, която стоеше зад стимулирането на междуетническите войни, разбили някогашната Социалистическа федеративна република Югославия – разделяй и владей. По възможност – на чужд гръб.
Въпреки някои изхвърляния на американския президент Доналд Тръмп за „военни решения”, в плановете на Вашингтон засега изглежда не влиза пряко военно ангажиране на САЩ за промяна на управлението в Каракас. Но усилено се действа по друга линия – чрез Организацията на американските държави и десните правителства в региона. Целта е създаване на условия за „хуманитарна интервенция” във Венесуела по решение на ОАД и с регионални сили – най-вероятно от съседните Колумбия и/или Бразилия.
За да се вземе наказателно спрямо Венесуела решение, е необходимо съгласието поне на 23 от 35-те страни членки на ОАД. Засега на това са склонни 20 от тях. Обработката и натискът продължават.
Буквално тези дни един от най-острите критици на венесуелския президент Николас Мадуро – генералният секретар на ОАД Луис Алмагро – бе за пореден път в Колумбия, включително и на границата с Венесуела. Там не пропусна да отбележи, че макар дипломацията да е на първо място, „не може да се изключи и военна намеса за свалянето на Мадуро“.
Водеща тема в разговорите на Алмагро с колумбийския президент Иван Дуке бе „регионалната координация” по мигрантската тема. А Дуке поиска помощ от Междуамериканската банка за развитие, „за да имаме финансови инструменти в сегашната ситуация в полукълбото ни”.
След американския вицепрезидент Майк Пенс, който наобиколи Латинска Америка праз юни, през август многозначителен латиноамерикански тур с акцент върху венесуелския въпрос направи военният министър на САЩ Джеймс Матис. Той гостува в граничещите тъкмо с Венесуела Колумбия и Бразилия, а също и в управляваните от десни правителства Аржентина и Чили, известни и с армиите си, традиционно тясно свързани с американски ментори.
В Бразилия Матис директно предупреди тази страна да се готви „да ръководи решението на на кризата във Венесуела”, а освен това прояви и засилен интерес към военновъздушната база в Алкантара.
Броени дни след като Матис си тръгна от Бразилия и още докато беше в Колумбия, в бразилския град Пакараима край границата с Венесуела, пълен с палатки на много венесуелски мигранти, кипна остър сблъсък между местните и пришълците. След нападение на група венесуелци над собственик на ресторант, търговци и жители на града контраатакуваха и подпалиха венесуелските палатки.
Районът веднага бе изпълнен с части на бразилската армия „за възстановяване на реда”. Само ли?… Провокирането на ксенофобски настроения и сблъсъци, както знаем и от Югославия, е отлична хранителна среда за предстояща война…
Буквално по същото време със събитията в Пакараима в друга част на региона – в централноамериканската Коста Рика, бликна още една агресивна изява на ксенофобиия. Из костариканската столица Сан Хосе се разходи шумно шествие с лозунги за прогонване на увеличаващите се преселници от съседна Никарагуа. Впрочем, Никарагуа от месеци вече е разклащана по венесуелски тертип – с антиправителствени демонстрации и провокирано от „неизвестни лица” улично насилие. С всичките му минуси, управлението на никарагуанския президент Даниел Ортега спада към онези, които принадлежаха към „лявата вълна” от времената на покойния венесуелски президент Уго Чавес и останалите му латиноамерикански събратя по идеи. Костариканският изблик сега изглежда като вероятна подготовка за по-сурови мерки отвън и спрямо правителството на Ортега.
Прояви като в Пакарима и в Сан Хосе са наистина учудващи на фона на преобладаващата традиция на толерантност и солидарност, типична за Латинска Америка – континент, който е страдал в историята си от многобройни диктатури и е преживял много бежански вълни. Народите в региона са свикнали да приемат най-добронамерено и да съчувстват на мигранти от други страни. Нещо повече – в историческата си памет латиноамериканците продължават да възприемат себе си като онази единна общност със сходни корени, култури и ценности, каквато са искали да градят някогашните им освободители от колониалното владичество начело със Симон Боливар.
Сегашното насъскване на едни народи срещу други, на едни държави срещу други, е в толкова драстичен дисонанс с преобладаващата регионална традиция, че не може да не навежда към мисли за изкуствено дирижиране отвън.
Но да се върнем към августовската латинообиколка на Джеймс Матис. В Колумбия на срещата си с президента Дуке шефът на Пентагона определи, че „хуманитарната криза” с венесуелската миграция представлява „заплаха за националната сигурност” на Колумбия и се договори с домакина си за общи действия „с международната общност за възстановяване на демокрацията във Венесуела”. Тази „международна общност” звучи доста всеобхватно, особено с оглед на факта, че Колумбия е единствената латиноамериканска страна, приобщена към НАТО със статута на „глобален партньор”…
От колумбийската си спирка Матис обви в бляскащ станиол засиленото американско присъствие в многобройните военни бази на територията на Колумбия, наблягайки на все същите „хуманитарни” подбуди. Там съобщи още, че към колумбийските брегове потегля кораб на военно-морските сили на САЩ, който обаче бил пълен не с оръжия, а с военно-медицински персонал. И задачата на военните медици, разбира се, била само да помагат на венесуелски мигранти и нищо друго…
Тези миролюбиви послания съвсем скоро бяха изпълнени с по-конкретно съдържание – при състоялите се от 30 август до 12 септември военноморски учения UNITAS в колумбийски води, досами венесуелския шелф. В тях участваха Колумбия, САЩ, Великобритания, Аржентина, Бразилия, Канада, Коста Рика, Еквадор, Хондурас, Мексико, Панама, Доминиканската република.
Насред ученията командващият на Националната армия на Колумбия Рикардо Гомес Нието написа благодарствен туит към американските брадърс по оръжие, че били изградили сонда за питейна вода в община Риоача, департамент Гуахира. Което обаче веднага подсети паметливите, че с изграждане на такива сонди в Афганистан навремето американците подготвяха и логистиката си за нахлуването там…
Венесуелски наблюдатели обръщат също така внимание, че точно в Гуахира, граничен на Венесуела департамент, от 2015 г. е съсредоточен голям контингент на колумбийските военни сили за „комбинирано действие”, също както и артилерия, и бойна авиация.
Друг важен фактор във военната йерархия на САЩ и редовен гост в латиноамериканския регион – шефът на Южното командване на САЩ Курт Тайд, отново бе там в началото на септември. Той участва в регионална армейска конференция в Аржентина. И даде интервю, пак фокусирано върху „хуманитарната катастрофа” във Венесуела, която имала „тежко отражение в региона” и заради която САЩ искали да помагат на техните „приятели и съседи”. Разбра се, че е договорена и „хуманитарна база” на аржентинска територия.
На 4 септември координираната атака срещу Венесуела по „хуманитарна” линия продължи със среща в Кито на 11 латиноамерикански държави начело с Еквадор, Колумбия и Перу, които апелираха за бърза помощ от ООН, тъй като не можели да се справят с наплива от венесуелски мигранти.
Всъщност дори и най-гръмките статистики, разгласявани от държавите, поддържащи тезата за „хуманитарна криза” във Венесуела, не са в състояние да потвърдят сочената най-често цифра от около 2 милиона венесуелци, които били напуснали страната си и търсели подслон в други държави. Това са повече от относителни данни.
Колумбия, която действително посреща най-масов поток преселници, е най-старателна в изчисленията и оттам беше съобщено, че за последните около 15 месеца до края на август на колумбийска територия са преминали 935 593 венесуелци. Само че съгласно доклад на колумбийските мигрантски служби около 593 000 венесуелци само са преминали през колумбийска територия и са продължили към Еквадор, Перу, Чили и Аржентина. Регистрирани в Колумбия де факто са само 442 462 венесулци. Около 360 000 са подали документи за регистрация. А около 106 000 са с неуреден статут.
Вероятно сред тях са най-вече търговците „на черно”, които редовно преминават границата, за да продават в Колумбия на многократно по-високи цени субсидирани от венесуелското правителство стоки. Многобройни репортажи и на венесуелски, и на колумбийски медии свидетелстват, че граничните селища са пълни с такива импровизирани сергии с венесуелски стоки.
Властите в Каракас са категорични, че никаква „хуманитарна криза” в страната няма, а дефицитът на стоки е резултат от откритата икономическа война, която се води от години срещу правителството – както по линия на международни санкции, така и чрез организирана вътрешна спекула, укриване на продукция и нелегалната ѝ продажба в съседни страни. Но правителството е лансирало мащабен план за икономическо възстановяване и стабилизация, който вече дава позитивни резултати.
По отношение на потоците преселници венесуелските власти постоянно повтарят, че хората са манипулирани и наплашвани чрез социалните мрежи с катастрофични прогнози за Венесуела, а насърчаването към миграция цели да се създаде предпоставка за „хуманитарна интервенция”. Всъщност много от заминалите в чужди страни венесуелци бедстват, просят по улиците или са жестоко експлоатирани за тежък селскостопански труд.
От края на август венесуелското правителство стартира специална програма, която да осигури завръщане в родината на всички желаещи. По нея само от 28 август до 10 септември със специални самолетни полети в родината са били върнати 2780 венесуелци, като най-много са дошли от Бразилия – 2437.
И венесуелски, и перуански медии разпространяват снимки от опашките през посолството на Венесуела в перуанската столица Лима – това са венесуелци, които искат да подадат документи за завръщане в страната си.
Множат се и видеорепортажите за полети към Каракас – хората, очакващи да се качат в самолетите, споделят как нямат търпение да се приберат при близките си и колко излъгани се чувстват в очакванията, че вън от страната си ще имат по-добър живот. Повечето са особено отчаяни от недостъпното здравеопазване в другите латиноамерикански държави, от безработицата, от невъзможността да разполагат със сносно жилище, от дискриминацията и т.н.
Когато дойде апелът от Кито ООН да подпомага страните, приемащи венесуелски мигранти, президентът на Венесуела Николас Мадуро контраатакува със закана, че тогава пък и неговата държава ще изиска обезщетения от Колумбия, Еквадор и Перу за това, че е дала подслон и издръжка на огромен брой техни граждани.
Широко известен факт е, че 5,6 милиона от общо 7-те милиона колумбийци (при 50 милиона население на Колумбия), които живеят извън страната си, са се установили тъкмо във Венесуела. И получават там всички социални бонуси наравно с венесуелците – и субсидирани храни, и безплатни здравеопазване и образование, и жилища. Същото важи и за 400 000 еквадорци, и за 500 000 перуанци, живущи във Венесуела.
Официалната позиция на венесуелското правителство по нагнетяваното около страната напрежение бе заявена тази седмица на 39-ата сесия на Съвета по правата на човека към ООН в Женева от външния министър на страната Хорхе Ареаса. Той представи в Съвета доклада на независимия експерт към ООН Алфред де Саяс, осъществил подробни проучвания на обстановката във Венесеула.
Заключенията на Де Саяс са, че в страната няма „хуманитарна криза” и че икономическите ѝ трудности са предизвикани от изкуствено манипулиране на международните цени на петрола, от атаките по венесуелската валута, от незаконната контрабанда и спекула, като към всичко това се добавят наказателни санкции от страна на САЩ и Европейския съюз. В доклада на независимия експерт се подчертава: „Ефектите от санкциите на Барак Обама и Доналд Тръмп, както и едностранните мерки от страна на Канада и на Европейския съюз, са довели пряко и непряко до недостиг на лекарства като инсулин и антиретровирусни медикаменти. Санкциите могат да се считат за престъпления срещу човечеството“.
Външният министър Хорхе Ареаса настоя пред Съвета по правата на човека да се „спре изграждането на матрица за хуманитарна криза във Венесуела с цел да се лансира многостранна и международна интервенция, погазваща суверенитета ни”.
Първият дипломат на Венесуела напомни в специалното си изказване във втория ден на форума, че икономиката на страната му е принуждавана отвън „да пищи” – така, както навремето са постъпили и с Чили през 1971, 1972, 1973 г. Препратката е към прочутата фраза на американския президент Ричард Никсън, която той изрича пред тогавашния директор на ЦРУ Ричард Хелмс, след като научава, че на изборите в Чили през 1970 г. е победил социалистът Салвадор Алиенде. Указанието на Никсън към Хелмс е следното: „Накарайте икономиката им да пропищи”.
В изказването си сега в Женева Хорхе Ареаса даде и нагледни примери как финансовите наказателни мерки на САЩ удрят директно по народа на Венесуела. Посочи как спазването на американските санкции само от една швейцарска банка е причинило загуби от над 250 милиона долара за венесуелската държава. И как друга финансова институция – в Брюксел, на свой ред е блокирала 1 милиард и 600 милиона долара венесуелски държавни средства. Министърът цитира изчисления на Световната здравна организация, според които покриването на нуждите от лекарства за всички венесуелци струва 120 милиона. И призова аудиторията да съпостави цифрите и да си даде сметка за размера на щетите, нанасяни на Венесуела и народа ѝ от санкциите.
Ареаса припомни още, че въпреки всички трудности правителството в Каракас поддържа социалните си програми и безплатното образование, осигурява снабдяване на населението с продукти, стартирало е план за икономическо възстановяване, растеж и напредък. И се надява, че времената на превратите като онзи, извършен в Чили преди 45 години, са останали завинаги в миналото.
Споменаването на чилийския преврат бе не само защото Ареаса произнасяше речта си точно в деня на годишнината му. Но и защото още два дни по-рано в. „Ню Йорк таймс” пусна медийна бомба като разгласи, че представители на американското правителство в продължение на месеци – от есента на 2017-та и до началото на 2018-та – неколкократно са се срещали с венесуелски военни, търсещи подкрепата на САЩ, за да извършат държавен преврат срещу президента Мадуро. Такава подкрепа никога не била обещана официално, сочат източници на вестника, но самото поддържане на контактите е факт. И той де факто бе потвърден и от реакцията на Белия дом на публикацията, в която бе посочено, че е важно „да се води диалог с всички венесуелци, които желаят демокрация”
Възможно е замисълът за преврат да е увиснал, защото впечатлението на един от американските дипломати, разговарял с венесуелските военни, било, че те нямат достатъчно ясен план за действията си, както пише „Ню Йорк таймс”. Кой знае обаче дали някой от тях не стои зад опита за атентат срещу Мадуро с дронове, извършен на 4 август?…
Очевидно е, че сценарият за смяна на властта във Венесуела, който сега усилено се лансира от Съединените щати и дружествените им латиноамерикански правителства, не е фокусиран толкова върху преврати и атентати, колкото върху прословутата „хуманитарна интервенция”. Защото целта е не толкова самата Венесуела, а нещо по-голямо. Ако родината на Симон Боливар стане обект на подобна намеса, това ще подпали целия регион, успявал досега да избегне братоубийствени войни. Насъскани държави и народи ще бъдат оставени достатъчно дълго да се избиват едни други, докато накрая дойде ред и на „умиротворителна” намеса от Север. Така в Латинска Америка задълго ще бъдат погребани всякакви леви вълни и алтернативи.
Венесуела сега е на мушката не само заради собствения си модел на социално развитие, от години брутално подкопаван от открита икономическа война. Залогът е да бъде върната под похлупака на САЩ и на неолиберализма цяла Латинска Америка, която през последните около две десетилетия, увлечена от идеите на покойния венесуелски президент Уго Чавес и на съмишлениците му от „лявата вълна”, държеше независим социално-икономически курс въз основа на регионалната интеграция и солидарност.
Да не забравяме, че целенасоченото дискредитиране и дестабилизиране на Венесуела от последните години върви успоредно с промени в управленията, с преследване на отстранени леви президенти и с атаки срещу левицата из други латиноамерикански страни.
Най-очевадният случай е с институционалния преврат, извършен в Бразилия. Там не само с напълно неоснователни обвинения от власт бе отстранена лявата президентка Дилма Русеф, но бе скалъпено и неподплатено с доказателства съдебно дело срещу бившия държавен глава Лула да Силва, само и само да му се попречи да се кандидатира отново в президентските избори тази година и да ги спечели, както вещаеха всички сондажи. Показателно е, че единственото „доказателство” срещу Лула са показания на строителен предприемач, вече осъден за корупция. Той заявява, че бил „предвидил” за Лула луксозен апартамент срещу „услуги” на президента към съответната строителна фирма. Но липсва какъвто и да е документ, удостоверяващ твърденията му. Въпреки това те са приети за достоверни от съда, а въпросният предприемач получава шанс срещу „сътрудничество с правосъдието” да намали присъдата си… Лула е пъхнат в затвора и пътят пред новото му избиране начело на Бразилия е отрязан.
По много сходен калъп сега са задвижени обвинения за злоупотреби и срещу бившата президентка на Аржентина от „лявата вълна” – перонистката Кристина Фернандес де Кирхнер. В този случай показанията идват от бивш служебен шофьор в правителствените среди, който си бил записвал „в терадки” как висши служители разнасяли разни куфарчета насам-натам. И смятал, че вътре имало пари. Доказателства? Никакви, както и в случая с Лула. Но шумът и омаскаряването вървят с пълна сила и с пълна подкрепа от управлението на дошлия на власт с избори през 2015-та десен аржентински президент Маурисио Макри. Вече дори бяха проведени зрелищни обиски в жилището на Кристина Фернандес, която понастоящем е сенаторка. Тя доброволно се отказа от имунитета си и позволи полицейското претърсване, за да се види, че няма нищо нередно. И наистина не бе намерено нищо уличаващо, но какво от това – щом услужливи към властите медии вече гърмят, че дим без огън няма…
Още едно издание под индиго на същия сюжет наблюдаваме в Еквадор. Там на мушката е емблематичният с вдигналите стандарта на живот в страната социални реформи и национализации бивш ляв президент Рафаел Кореа. Откакто сдаде властта на спечелилия следващите избори нов президент и уж негов съратник Ленин Морено в началото на 2017-та, Кореа живее предимно в Белгия, родината на съпругата му, където навремето се е дипломирал и самият той. Кореа вече не смее да се прибира в Еквадор, където с благословията на преметналия се надясно Ленин Морено съдебната система стартира разследване след разследване срещу бившия държавен ръководител. Издадена е дори международна заповед за задържането му. Обвиненията срещу експрезидента се сипят едно след друго и досега май не са го нарочили за виновен единствено за глобалното затопляне. Ето например само три от най-нашумелите вменявани му „грехове”:
Единият случай е свързан с мистериозен опит за отвличане от Колумбия на бивш еквадорски опозиционен депутат, забегнал в съседната страна, след като сам е бил обект на съдебен процес у дома си. Опитът за отвличането е осъществен през 2012 г. от еквадорски полицейски служители и е бил осуетен от колумбийски пазители на реда. Накрая все пак било решено въпросният ексдепутат да бъде екстрадиран в Еквадор и той там излежал двегодишна присъда в затвора. Сега обаче явно нещо го е стимулирало да започне да приказва, че зад митарствата му стоял лично Кореа…
Другото шумно дело, стартирано съвсем наскоро срещу експрезидента, е заради неподходящо според прокуратурата водене от страна на държавата на нашумелия процес срещу „Шеврон” за замърсяване на еквадорско село в амазонската джунгла с отпадъчни продукти от нефтодобива. Сега, когато след явно солидно лобиране на „Шеврон”, съдът в Хага взима решение в полза на транснационалната компания и задължава Еквадор да ѝ изплати исканите преди това като компенсация за щетите 9,5 милиона долара, новата власт в Кито решава, че за всичко е виновен Кореа и трябва да плаща той. Вменява му се, че като държавен глава зле менажирал воденото дело, харчейки държавни средства, за да привлича холивудски звезди в полза на еквадорската позиция, а накрая се оказало, че от това няма полза. Раздува се например казусът с кинозвездата Миа Фароу, заради която еквадорският бюджет олекнал със 188 000 долара, само и само тя да се снима в отровеното амазонско село с черни от петролните отпадъци ръце…
И „черешката на тортата” в атаките срещу Кореа са най-новите и недоказани обвинения, че той и служители на неговата администрация се били облагодетелствали от договори с прословутата бразилска строителна компания „Одебрехт”, която е подкупвала наред и леви, и десни политици из цяла Латинска Америка. В Перу десният и говорещ с английски акцент доскорошен президент Педро Пабло Кучиниски не тъй отдавна бе принуден за подаде оставка заради неопровержими доказателства, че е нагазил дълбоко в блатото „Одебрехт”. При Кореа няма друго, освен медийни спекулации, но шумът е вдигнат до небесата и в комплект с предшестващите обвинения усърдно му се гради образ на корумпиран и непочтен политик. Нещо много далечно от реалната му същност за всеки, който го познава. Но какво друго да се очаква спрямо човек, който задълго промени статуквото в Еквадор, а след оттегляне от президентския си пост стана водещ по телевизия RT на ток-шоу с други видни латиноамерикански политици и бивши президенти, изобличаващи в беседи с него безскрупулната политика на „империята” – онази, известната на всички латиноамериканци, за която още Симон Боливар предупреждава, че ще ги мачка „в името на свободата”…
Тази отдавна вече започната безпощадна война на „империята” спрямо нейния „заден двор” в случая с Венесуела бележи наистина забележителни висоти на цинизъм. Настоящото венесуелско ръководство за закуска, за обед и за вечеря нон-стоп е клеймено, че поради некъдарност и корумпираност е „съсипало икономиката” и „прогонило в изгнание гладуващите венесулци”. Доскоро лайтмотивът беше също за политически затворници и за потискане на опозицията. Но след като убедително победи на президентските избори през май т.г. и приложи като първа мярка през новия си мандат амнистията, президентът Николас Мадуро доста безпощадно отне удоволствието от тези обвинения на своите опоненти.
Остана атаката за „икономическата разруха”. Но и това удари на камък – от 20 август нататък във Венесуела бе приложена монетарна реформа, която девалвира националната валута – боливара, съсипана от изкуствено помпана отвън инфлация. И въведе новия, суверенен боливар, „вързан” не за долара, а за петрото – криптовалутата, подплатена от цената на венесуелския петрол на международните пазари. Голямо плюене падна из важните световни медии и по тази реформа на венесуелския президент Николас Мадуро. То не бяха апокалиптични прогнози, то не бяха подигравки от опозиционери, то не бяха покъртителни репортажи как нещастни венесуелци тичат към коя да е граница, само и само да избягат от новия суверенен боливар, който съвсем им изпразвал джобовете…
В крайна сметка, въпреки първите сложности, неизбежни при всяка монетарна реформа, промяната проработи и започна да стабилизира икономиката. Освен това вицепрезидентката Делси Родригес, а след нея и президентът Николас Мадуро, се изредиха на посещения в Китай, който с щедрата си глобална мощ очевидно и този път ще даде солидно рамо на венесеулеската икономика.
И какво остана за масовата публика? Правилно, зрелището с мигрантската вълна на венесуелците, решили да се изнесат към съседни държави. Бликнаха същите картинки, които преди двайсет години ни представяха нещастните косовари и косоварки с деца на ръце, дирещи спасение в Македония и Албания…
Онези употребени хора тогава спасение така и не намериха – знаят го всички, които помнят подгизналите им от кал палатки из залетите с дъждове македонски сипеи край жп линиите. Същото сега гледат и бразилци, и колумбийци, и еквадорци – в убогите подслони на венесуелските преселници край граничните бразди. Е, поне още няма уцелени от „приятелски огън” конвои – както навремето НАТО удари по автоколона с поели на път косовари, а гледките от резултата бяха приписани на „етническото прочистване” от сръбските власти… Но какво ли предстои?…
Двайсет години по-късно – ще успее ли Латинска Америка да избегне сблъсъка, към който я тласкат?
