Никола Милър е една от най-талантливите фотографи на изоставени и тънещи в разруха сгради и паметници в България. Родена е във Великобритания, но решава да напусне родината си и да засели в България. Това ѝ дава различна и по-безпристрастна перспектива, както към потъналите в забрава фабрики и монументи, така и към случващото се в страната ни.
Ти си един от най-добрите урбекс фотографи в България, кога и как се зароди страстта ти към изоставените и позабравени сгради?
Не, това не е така, защото тук има много добри фотографи. Все пак предполагам, че добавям щипка културно разнообразие в своите снимки – моята перспектива като чужденец не е ограничена от съществуващата етноцентрична рамка и има по-глобален поглед без някакви политически предразсъдъци. Що се отнася до страстта ми, всичко започна преди 8 години, когато един приятел ми сподели снимка на изоставена тъкачна фабрика – влюбих се в снимката и по-специално в начина, по който природата бе превзела сградата. За мен урбанистичното проучване е свързано с това да виждам и записвам разпада на сградите, паметниците и въобще на създадените от човека структури през времето. Очарованието се състои в това да се опиташ да си представиш каква е била сградата преди, нейното място в света, да станеш свидетел на нейното падение и занемаряване, да станеш част от последното ѝ пътуване.
Родом си от Великобритания. Как реши да я напуснеш и да се установиш в България?
По същество това бе икономическо решение, но и на мен ми бе писнало да работя и живея във Великобритания. Цените на имотите бяха на рекордно високо равнище в Обединеното кралство по същото време, когато България се присъедини към Европейския съюз. Продажбата на британското ни жилище ни позволи да си закупим къща в България без нуждата от ипотека или кредит. Аз и моят приятел, който е певец, композитор и писател избрахме Крушево (Габровско) от уважение към историята на къщата и селото, което е било единно в своята антифашистка съпротива по време на Втората световна война. Чувствам се почти благословена, че живея в такъв прекрасен дом – дом, в който са се укривали бойците на съпротивата по време на една от най-големите борби на човечеството срещу злото.
Като човек живял и в двете страни, кой според теб е най-същественият проблем и най-голямото преимущество на Великобритания и съответно България?
И двете си имат своите плюсове и минуси. Великобритания е едно мултикултурно общество, израснало от имперското си наследство. Но това е едно сравнително свободно общество – толерантно и приветливо. Степента на национализъм и расизъм в България ме натъжи много. Въпреки това, Брекзит тласна моята родина в дясна идеологическа посока, което за мен е огромна грешка в политическото мислене. Присъединяването на България към ЕС е чудесна положителна крачка напред – но страната е оставена на милостта на по-богатите членове, които ще се стремят да я използват. Отворили са се нови работни места, но те са нископлатени – инвестициите от Европа идват, само за да се възползват от по-евтиния наличен труд. Великобритания предлага много добри работни места за добра заплата, но въпреки това – с нея само оцелявате. В България макар заплатите да са ниски, такива са и разходите, което все пак е приличен баланс. Смятам, че и двете страни са приели бруталната система на САЩ, където богатите стават все по-богати, а бедните, за съжаление, все по-бедни. Бих искал да видя Джереми Корбин да стане премиер, макар той също да е про-Брекзит. Чувствам, че битката за здравия разум и демокрацията, такива каквито ги разбирам аз, е основен проблем и в двете страни.
Имаш ли си любими места и сгради за снимане тук? А такива, към които се връщаш не толкова, за да ги снимаш, а заради усещането?
Да, има няколко места, към които се връщам заради историята и чувствата, които те предизвикват в мен. Имах си фаворити, но с течение на времето, поради пренебрегване и вандализъм, те са се променили, с което се промениха и моите чувствата. Казано най-общо – любимите ми места са тези, които все още предстоят да бъдат открити и покорени от мен. Например наскоро посетих Братската могила в Пловдив. Преди това бях ходила и надниквала вътре, но едва тази седмица успях да вляза, което бе чест и привилегия за мен. Мрачно, респектиращо и вълнуващо едновременно. Макар мястото да е оградено и да са поставени аларми, то е паднало жертва на голям вандализъм.
Както много хора знаят, от доста време Бузлуджа бе пленила моето въображение – красивото местоположение, бруталистичната архитектура и невероятните мозайки изглеждаха почти нереални за мен, когато за пръв път посетих монумента. Въпреки това, поради размера на графитите, който през последните години превземат паметника, престанах да снимам вътре, тъй като ми е болезнено да гледам разрушаването му. За мен е трагедия, че се е позволило тази икона на архитектурата да бъде занемарена по подобен начин. Ако политиците наистина се интересуваха от създаването на работни места и инвестиции за хората, тази сграда щеше да бъде спасена преди години, превръщайки се в туристическа атракция от световна величина, осигуряваща необходимите финансови средства на местните общности, които биха се възползвали от нея. Има толкова много други подобни места, които днес са изгубени поради дребнава политическа борба и отчитане на резултати.
/продължава след галерията/
Освен Бузлуджа си обиколила още доста потънали в забрава паметници. Някои от тях със сигурност са в такова състояние, че няма да просъществуват още дълго, а други макар и непоклатими са обградени с бурени и ошарени с графити. Биха ли били тези паметници в същото състояние, ако се намираха във Великобритания?
Бузлуджа е може би най-добрият пример: ако монументът се намираше във Великобритания някой някъде щеше да спечели много пари от него. Ситуацията тук е такава, сякаш хората усилено искат капитализъм, без реално да знаят какво е капитализма. Капиталът генерира пари чрез печалбата. Представете си каква би могла да бъде Бузлуджа, ако някой бе решил да инвестира в нея и да я възстанови в оригиналния ѝ вид, тя щеше да е уникална – и хората щяха да пътуват от цял свят, за да я видят, изучат и преживеят. Лондонската кула бе място на първите в света масови антисемитски убийства – над 400 евреи висяха от стените ѝ. Кулата бе място на бруталност, изтезания и убийства. Днес е втората по големина туристическа атракция – на второ място само след Лондонското око. Наистина ли хората тук вярват, че като се унищожат всички останки от социалистическата иконография и историята ще се промени? Историята си е история – не можете да я скриете, можете само да я приемете и да се поучите от нея. В този случай унищожаването на паметници не се различава от изгарянето на книги от нацистите в Мюнхен през 1938 г.
И докато доста от тези паметници така или иначе се рушат от забравата, някои хора предлагат директно да ги разрушаваме с булдозери и взривове. Един бруталистичен монумент край НДК вече падна жертва на подобно предложение. Запозната ли си със случая и какво смяташ за него?
Да, зная за паметника и съм запозната с дебатите в медиите тук преди неговото разрушаване. Добре – напълно е редно статуя на Хитлер да бъде премахната от Берлин. В Съединените щати виждаме подобен подход на юг към старите статуи на търговци на роби, които сега се премахват. Достигнахме момент във времето, в който не е безпочвено да попитаме – редно ли е да се издига флага на Конфедерацията? Разбирам защо съветския култ към личността е проблем. В някои случаи премахването е разбираемо, но унищожаването – не. Това е вашата история. Ако е необходимо, след пълна обществена консултация, нека паметниците се преместят на по-подходящо място – например в паркове на музейните статуи.
Но ако говорим за паметник, който е антифашистки или просто е построен по време на социалистическата епоха, тогава защо? Каква друга може да е целта на упражнението, освен да каже – ние не харесваме антифашистите…
Впрочем, какво е мнението ти за социалистическата архитектура?
Обожавам я, тя е много изразителна и е един от любимите ми видове архитектура, освен него обичам много и готическите, и ренесансовите постройки. Социалистическите структури казват нещо – те имат смисъл и въздействие. Какво е изобщо изкуството, ако няма какво да каже? То се превръща в занаятчийство и просто обслужване на нужди. Обичам цитата от Уилям Морис, великият дизайнер, романист и социалистически активист: „непокътнатата повърхност на древната архитектура свидетелства за развитието на човешките идеи, за непрекъснатостта на историята и по този начин непрекъснато ни напътства и учи, разкривайки ни не просто стремежите на вече починалите, но и това, за което могат да се надяват все още неродените“.
Може ли донякъде България да се нарече рай за любителите на урбекс?
Не съм сигурна, че рай е правилната дума, но със сигурност предлага много изоставени сгради. Трудностите се крият в това да се разбере кои все още са „живи“ и кои са наистина изоставени! Харесва ми, че все още има доста сгради, които да бъдат открити и фотографирани – сгради останали скрити и затворени от години. Изключително вълнуващо е да се влезе в сграда, която сякаш току що е била изоставена от предишните си обитатели. Мога да видя вещите, които те са оставили след себе си и да надзърна в техните животи, в техните мечти и амбиции.
Кои са най-затънтените и непознати места, които си посетила у нас?
В столовата на една изоставена фабрика край Велико Търново може да се види 20-метров стенопис, изобразяващ борбата на работниците за социализъм. Това е красиво произведение на изкуството – великолепно и впечатляващо. Това обаче не пречи в момента всичко да се разрушава, без никой да се притеснява за значението на творбата. Стенописът трябваше да бъде включен в новите архитектурни проекти, но уви, никой не се интересува. Всичко е за печалба и отричане на историята.
/продължава след галерията/
Посетих и училище, което бе напълно непокътнато, всички детски книги и снимки все още бяха там, биологичната стая все още бе пълна със стъкленици с екземпляри, научната зала – пълна с оборудване, а библиотеката – пълна с книги. Това са сред любимите ми места за снимане. Често прекарвам часове в такива сгради, просто гледам какво е останало. Освен това обаче се и натъжавам, когато виждам всички тези изоставени предмети, които са напълно годни за използване другаде, особено като се има предвид бедността тук.
Смяташ ли, че е възможно ситуацията да се обърне и в бурени и графити да потънат корпоративните монументи и офис мастодонти?
Има много модерни сгради, които са изоставени в Обединеното кралство – инвеститорите са се оттеглили, модата им е преминала или компаниите са фалирали. Те са обект на продължителен вандализъм и ще свършат, както много подобни на тях сгради, които накрая са били разрушени и заменени с нещо също толкова грозно и за еднократна употреба.
Последната криза показа, че банковите и стъклени сгради със сигурност няма да осъмнат изоставени, за сметка на къщите на нормалните хора. Подобна бе и ситуацията с „Гренфел тауър”, когато отново всичко бе за сметка на обикновения човек. Има ли шанс за излизане от този порочен кръг, в който губещите са многото, а печелившите – малцина?
Трагедията в „Гренфел тауър” доведе до най-високата смъртност при пожар насам от немските бомбардировки над Лондон по време на Втората световна война. Това е пример за най-отявления и дълбок класизъм. Необходимостта на малцината да натрупат огромни печалби надделя над живота на мнозина, които изгоряха до смърт. И година след това все още не знаем какъв е крайният брой на загиналите, освен, че е „над 80“. Планът беше да се удовлетворят нуждите на инвеститорите, като се направи една грозна сграда приятна, с цел да се увеличи стойността на останалите имоти в района. Печалбата бе поставена преди хората. Това беше корпоративно убийство. Имаме система, която позволява отговорните да бъдат осъдени, но това не става, защото системата всъщност е нагласена. Бедните не могат да си позволят да се защитят в правна рамка, която благоприятства богатите. Сигурна съм, че българите ще разберат отлично за какво говоря.
Още от великолепните кадри на Милър:
