В категории:Анализи / Свят

А едно време Америка подкрепяше палестинците

Съединените щати постепенно забравят, че някога са били ангажирани с правата на палестинците

Дъщерята на Доналд Тръмп Иванка и мъжа ѝ Джаред Кушнер откриха тържествено посолството на САЩ в Йерусалим, докато на границата на Газа израелски снайперисти разстрелваха протестиращи палестинци.

Халед Елгинди, Foreign Policy

Протестите на границата на Газа  – “Големият марш за завръщане” – се превърнаха в най-дългата и смъртноносна ескалация в израело-палестинския конфликт от години. Кулминацията на протестите бе на 15 май, 70-та годишнина от Накба (“катастрофата”), когато по-голямата част от арабското население на Палестина е прогонено от британската подмандатна територия в хода на създаването на Израел. Приблизително 70% от двата милиона палестинци, живеещи в Газа, са регистрирани бежанци от териториите, които днес съставляват Израел.

Израел винаги е отричал отговорността за проблема с палестинските бежанци и настоява, че никога няма да им позволи да се завърнат – а политиците в САЩ като цяло приемат израелската гледна точка. Но не винаги е било така. За разлика от днес, в годините непосредствено след 1948 г. нито събитията, свързани с Накба, нито признатото от ООН право на завръщане на палестинските бежанци са се считали за противоречиви в политиката на САЩ. След по-малко от едно поколение обаче както политическата значимост на Накба, така и корените на израело-палестинския конфликт се оказват напълно забравени във Вашингтон.

Седемдесет години по-късно подобен процес на отрицание се развива – макар и с по-бавен темп – по отношение на половинвековната окупация на Западния бряг и Газа от страна на Израел. Устойчивото изтриване на израелската окупация от вашингтонския дневен ред не само прави невъзможно за Съединените щати да участват в разрешаването на конфликта, но и поставя израелци и палестинци на наглед необратим път към единна държава.

Макар терминът накба никога да не е влизал в политическата лексика на Вашингтон, политиците в САЩ разбираха естеството и мащаба на бедствието, сполетяло палестинците при създаването на Израел. По онова време щатски дипломати и разузнавачи следят отблизо и докладват за развитието на събитията в Палестина, която тогава все още е управлявана от Великобритания. Поради това повечето висши управници в САЩ, включително президентът и държавният секретар, не хранят никакви илюзии за същността на масовото изселване на палестинците.

След клането в Деир Ясим – когато над 100 цивилни палестинци са избити от членове на ционистките милиции Иргун и Лехи (“Бандата на Щерн”) – малкият поток бежанци се превръща в пълномащабно бягство. След това Държавният департамент на САЩ започва да поддържа редовна статистика за броя и състоянието на палестинците, напуснали зоната.

Палестински бежанци през 1948 г. Източник: Wikipedia

Когато първият представител на САЩ в Израел, Джеймс Г. Макдоналд, повтаря израелските твърдения, че палестинците са избягали в резултат на инвазията на арабските армии, държавният секретар Джордж Маршал го поправя. Той му напомня, че “арабският бежански проблем… започна преди избухването на враждебните действия между арабите и израелците. Значителна част от арабските бежанци избягаха от домовете си благодарение на еврейската окупация на Хайфа на 21-22 април и еврейското въоръжено нападение срещу Яфа на 25 април”. В съобщението си Маршал предупреждава, че “лидерите на Израел са преценили много погрешно, ако смятат, че коравосърдечното третиране на този трагичен проблем ще остане незабелязано от световното мнение”.

Подобно на останалата част от международната общност, Съединените щати подкрепят резолюция 194 на Общото събрание на ООН, която наред с други неща призовава Израел да позволи на палестинските бежанци, “желаещи да се завърнат по домовете си и да живеят в мир със своите съседи”, да го направят “на най-ранната възможна дата”. Според мирния пратеник за Близкия Изток на президента Хари Труман – Марк Ертридж, Израел носи “специална отговорност за тези, прогонени от тероризъм, репресии или принудително изхвърляне”. По онова време мнозина признават и вината на САЩ. Щатският консул в Йерусалим Уилям Бърдет се оплаква, че “Съединените щати са акумулирали огромна морална и дори финансова отговорност в тази ситуация заради нашия оправдан стремеж за създаване на (еврейска) държава”. Дори Труман, почитан от много хора като акушерка на съвременната израелска държава, признава, че е “доста погнусен от начина, по който евреите подхождат към бежанския проблем“.

С течение на годините обаче усещането за неотложност около палестинската бежанска криза започва да избледнява, заедно със спомена какво я е създало. Независимо от това, последвалите администрации в САЩ гледаха на разрешаването на бежанския проблем като на ключов фактор за арабо-израелско мирно споразумение. Президентът Линдън Джонсън пръв прави явно отклонение от предшествениците си по този въпрос. За разлика от трите президента преди него, Джонсън не прави никакви сериозни опити да адресира бежанския проблем. И така, когато през 1966 г. израелски дипломати уведомяват Държавния департамент, че отсега нататък няма да разглеждат каквито и да е предложения за репатриране и ще ги считат за равностойни на призивите за унищожение на Израел, администрацията на Джонсън не реагира.

Личните възгледи на Джонсън силно наподобяват тези на израелските лидери. В своите мемоари Джонсън атакува арабките лидери заради това, че не са абсорбирали бежанците и че използват “проблема с Израел и трагичното състояние на бежанците, за да придвижват собствените си амбиции и за да постигнат доминация на арабските радикали над умерените араби”. Вече е изчезнало всякакво споменаване на отговорността на Израел за проблема с бежанците или на американското участие.

Същият тип историческа и политическа амнезия, която ефективно изтри Накба от политическото съзнание на Вашингтон пред половин век, сега отново се развива сред щатските политици – този път по отношение на израелската окупация. След 1967 г. Политиката на САЩ към Близкия Изток се основава на Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН, която призовава Израел да се от окупираните територии, включително Западният бряг и Газа, в замяна на мир и нормализация на отношенията със съседните арабски страни. След 2000 г. Съединените щати и международната общност започнаха да интерпретират Резолюция 242 в контекста на създаването на палестинска държава в Западния бряг и Газа, редом с Израел.

Бил Клинтън бе първият президент, който превърна подкрепата за палестинската държавност в неофициална част от политиката на САЩ. Политическите позиции за прекратяване на израелската окупация и установяване на независима палестинска държава станаха официални при Джордж Буш-младши. По-късно Обама потвърди позициите на предшествениците си, макар че по негово време те вече не бяха обект на консенсус между двете партии. Поради това, когато през 2011 г. Обама призова за двудържавно решение, при което “границите между Израел и Палестина трябва да се основават на линиите от 1967 г., с взаимно договорени размени” – на практика перефразирайки изказванията на предшественика си – това бе посрещнато с гняв от републиканците в Конгреса и с обвинения, че “хвърля Израел под колелата на автобуса”. През 2016 г. Републиканската партия официално премахна споменаването на двудържавното решение от партийната си платформа и декларира, че “отхвърля погрешната представа, че Израел е окупатор”

Палестински бежански лагер край Дамаск, Сирия. 1948 г. Източник: Wikipedia

Избирането на Доналд Тръмп само ускори тази тенденция. Посланикът на Тръмп в Израел, Дейвид Фридман, поддържа тесни връзки с израелското заселническо движение и омаловажава това, което той нарича “предполагаемата окупация” на Западния бряг. Макар самият Тръмп да не е бил толкова изричен по темата, неговата администрация не е изразила недвусмислена подкрепа нито за палестинската държавност, нито за прекратяване на израелската окупация – за разлика от предишните трима президенти. Тръмп е заявявал само, че Съединените щати ще подкрепят двудържаното решение, “ако и двете страни са съгласни”. Дългоочакваният мирен план на администрацията му също така изглежда не предвижда пълен суверенитет за палестинците. Решението на Държавният департамент да премахне назоваването на Западния бряг и Газа като “окупирани територии” от годишния си доклад за човешките права подсказва, че отричането на окупацията се приближава тревожно близко до това да бъде нормализирано на официално ниво.

Не е трудно да се съзре каква е мотивацията зад това отрицание. Ако няма окупация, то тогава няма нужда Израел да се откаже от която и да е от териториите, които контролира. Този дискурс на отрицание на окупацията и изралески триумфализъм, който изглежда надделява както в Израел, така и сред американската десница, обаче е също толкова проблематичен и за своите поддръжници.

Защото ако Западния бряг, Източен Йерусалим, а и Газа не са окупирани, единственият друг начин да се разбира продължаващият контрол над милиони хора, като им се отказват основни граждански права, би било като някаква форма на апартейд. Отричайки окупацията, тези модерни ревизионисти без да искат подчертават съществуващата днес еднодържавна реалност, при която Израел поддържа ефективен контрол над цялата територия между Средиземно море и река Йордан. От едната страна, имаме приблизително 6.5 млн. израелски евреи с пълни граждански права, живеещи и от двете страни на линиите от 1967 г., а от друга – почти същия брой палестински араби с различно ниво на законови и политически права. Без перспективата за собствена независима държава, палестинците неизбежно ще клонят към това да изискват равни граждански права в държавата Израел – тенденция, която вече е започнала.

Въпреки явните прилики, днешната политическа амнезия е малко вероятно да се наложи напълно – не само защото дигиталните технологии правят невъзможно да забравиш каквото и да е, но и защото за разлика от периода след 1948 г. съществува политическа съпротива срещу забравата. През последните години се наблюдава промяна в общественото мнение в САЩ, насочено към по-голяма информираност, признаване и подкрепа за правата на палестинците – особено сред младите, прогресивни гласоподаватели, жените, цветнокожите и либералните евреи. Докато в миналото процесът на забравяне на Накба, правата на бежанците и оригиналното ни разбиране за конфликта е бил малко или много всеобщ, днешното отрицания на окупацията е до голяма степен партийно занимание и бива посрещано с все по-голяма съпротива от страна на либралните и прогресивни демократи в Конгреса като Бърни Сандърс или Бети Макголъм.

Освен ако управниците в САЩ не са готови да предприемат ясен – и честен – подход към продължителната военна окупация на Западния бряг и Източен Йерусалим от Израел, както и към дълго пренебрегвания проблем с палестинските бежанци, Вашингтон няма да има какво да предложи по отношение на мирния процес. Точно както десетилетията на отричане на тегобите на палестинските бежанци в Газа и другаде не успяха да “свалят от масата” този проблем, така и отричането на съществуването на израелската окупация само може да породи повече проблеми в бъдеще.

Оставете коментар