В категории:Анализи / Свят

Видни израелци са предупреждавали за апартейда – защо тогава е този гняв срещу доклада на ООН?

Защитниците на политиките на еврейската държава отказват да разберат предупрежденията на бивши израелски премиери, укорите на южноафрикански борци срещу апартейда и ясните постановления на международното право

Про-палестински графит върху стена в един от университетите в Йоханесбург. Снимка: Wikimedia commons

Мехди Хасан, Intercept

В своите мемоари израелският журналист Хирш Гуудман описва как след връщането си от шестдневната война през юни 1967 г. е чул бащата-основател и първи премиер на страната Давид Бен Гурион да говори по радиото. „Той каза, че Израел е по-добре да се отърве от завладените територии и тяхното арабско население възможно най-скоро, защото в противен случай Израел бързо ще се превърне в държава на апартейда”, спомня си Гуудман.

Гуудман, е роден и израсъл в Южна Африка по време на апартейда. „Тази фраза – Израел ще се превърне в държава на апартейда – резонира с мен. В същия миг разбрах какво се има предвид”, пише той.

В същият миг. Същевременно, петдесет години по-късно, въпреки укрепената и продължаваща окупация, защитниците на Израел яростно отричат всяко позоваване на думата с „А”. Водещи американски политици, които са се осмелили да я споменават по отношение на Израел като Джон Кери и Джими Картър, са били принудени да се извиняват и да връщат думите си назад. Преди седмица икономическата и социална комисия за Западна Азия към ООН стана първия орган на Обединените нации, който в официален доклад заяви, че „Израел е установил режим на апартейд, потискаш палестинския народ като цяло”. Това провокира огромно недоволство от страна на Израел и САЩ, което накара секретариатът на ООН да да премахне доклада от страницата си. Йорданката Рима Халиф, което ръководи комисията, публикувала доклада, напусна в знак на протест.

Много ѝ здраве, казаха поддръжниците на еврейската държава. Да споменаваш гротесктното престъпление на апартейда в същото изречение с демократичната държава Израел е „клевета”, „опетняване”, „отвратително”, „безочлива лъжа”, срамен акт на „атака срещу Израел” и „нова форма на анти-семитизъм”, твърдят те.

В такъв случай какъв излиза че е Бен Гурион? Нечестен или отвратителен? Ами Ицхак Рабин, който през 1976 г. по време на първия си мандат като министър-председател, заявява: „Не мисля че е възможно да държим повече от милион и половина араби в еврейската държава, ако не искаме да стигнем до апартейд”. И той ли е бил част от кампания за опетняване на нацията, която ръководи?

През последните години двама други бивши премиери на Израел – Ехуд Олмерт и Ехуд Барак – са повтаряли предупрежденията на знаменитите си предшественици. Олмерт предсказва, че „ако двудържавното решение се срине и се изправим пред битка за разни избирателни права като в Южна Африка, то тогава с държавата Израел е свършено”. Барак от своя страна заявява, че „ако тази маса от милиони палестинци не могат да гласуват, то това ще е държава на апартейд”. И те ли атакуват Израел?

Същевременно няколко високопоставени израелци предполагат, че апартейдът не е бъдещ риск, а текуща реалност. Сред тях са бившият министър на образованието Шуламит Алони („Израел практикува своя, доста насилствена форма на апартейд спрямо коренното палестинско население”), бившият министър на околната среда Йоши Сарид („когато нещо действа като апартейд, управлява се като апартейд и тормози като апартейд, то не е патица – то е апартейд”), както и бившият главен прокурор Майкъл Бен Яир („ние създадохме режим на апартейд в окупираните територии”).

Други отиват още по-далеч и признават, че Израел наложил пълен свой контрол между река Йордан и Средиземно море, и разширяват аналогията с апартейда от окупирания Западен бряг и Ивицата Газа към териториите на „същинския Израел”. Бившият министър на външните работи Алон Лиел, който е бил и посланик в ЮАР, е заявявал, че „докато не бъде създадена палестинска държава, ние всъщност сме една държава. Тази обща държава е държава на апартейд”.

Стените в Йерусалим и Западния бряг са едни от най-явните проявления на сегрегацията. Снимка: Wikimedia commons

Наистина ли се очаква от нас да отпишем всички тези бивши израелски министри като мразещи Израел? А какво трябва да правим със свидетелствата на видни южноафриканци, които са победили апартейда в родината, си, само за да останат ужасени от това, което са видели в окупираните територии? „Бях дълбоко потиснат от и разтревожен от посещението си в Светите земи. Видяното ми напомни толкова силно за това, какво се случваше с нас, чернокожите, в Южна Африка”, пише през 2002 г. носителят на нобелова награда за мир епископ Дезмънд Туту.

Редица висши представители на Африканския национален конгрес подкрепят сравнението на Туту, включително бившият президент на ЮАР Кгалема Мотланте („текущата ситуация… е по-лоша от условията за чернокожите под режима на апартейд”), сегашният говорител на южноафриканския парламент Балека Мбете („далеч по-лошо от апартейда”) и бившият министър на разузнаването на ЮАР Рони Касрилс („Израелските мерки, бруталността, правят апартейда да изглежда като пикник”). Очаква ли са да повярваме, че всички тези ветерани от борбата срещу апартейда в Южна Африка са загубили ума си? Трябва ли да ги отпишем като антисемити?

Има го и въпросът с международното законодателство. Нещо, което често остава неизказано в дебатите за Израел и думата с „А”, е това, че е напълно легитимно да се дебатира дали и в каква степен модерен Израел наподобява ЮАР от ерата на апартейда. В окупирания Западен бряг – с отделните и неравноправни пътищни мрежи, водни системи и жилищни политики, където израелските заселници са съдени по гражданско право, а палестинското население – според израелските военни закони – случаят изглежда ясен.

В същинската територия на Израел, където палестинците с израелско гражданство имат право да гласуват и да се кандидатират за Парламента, и където арабският е официален език, нещата не са толкова ясни. Същевременно правозащитни групи като Adalah посочват, че в Израел има над 50 различни закона, които дават привилегии на евреите над арабите или дискриминират в полза на хората от еврейски произход в сфери като жилищата, образованието и събирането на семейства.

Според международното право апартейдът е престъпление със специфични дефиниции, независими от опита в ЮАР. Приетата през 1973 г. Международна конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд разширява дефиницията до „подобни политики и практики на расова сегрегация и дискриминация като практикуваните в Южна Африка”, и я прилага към „нехуманни действия извършени с цел установяване и поддържане на господството на група хора от една расова група върху която и да е друга расова група”, включително чрез отказ от свободно движение и отчуждаване на земи.

Четири години след срива на режима на апартейд в Южна Африка, Римският статут от 1998 г., чрез който се създава Международният наказателен съд, дефинира апартейда като „нехуманни действия… извършени в контекста на институционализиран режим на систематично потисничество и господство на една расова група над която и да е друга расова група или групи, и извършени с намерението да се поддържа този режим”.

От стриктно правна гледна точка, дали Израел е идентичен или напомня на ЮАР от ерата на апартейда честно казано няма значение. Единственият въпрос, който има значение, е дали Израел нарушава международното право. През 2009 г. екип от учени и юристи към южноафриканския Изследователски съвет по хуманитарни науки заключава, че Израел поддържа „система на доминация на евреите над палестинците” и че „тази система представлява нарушение на законовата забрана на апартейд”. През 2013 г. друго изследване, един от чиито автори е професорът по международно право и бивш специален наблюдател на ООН за спазването на човешките права в окупираните територии Джон Дугард заключава, че „израелските практики в окупираните територии… са в нарушение на законовите забрани за апартейд”.

През 1967 г. Гуудман разбира моментално какво се опитва да каже Бен Гурион. Днес защитниците на еврейската държава отказват да разберат предупрежденията на бивши израелски премиери, укорите на южноафрикански борци срещу апартейда и ясните постановления на международното право. За палестинците обаче това е далеч от академичен спор и прост повод за дискусии. В продължение на петдесет години те са били жертва на дискриминация, сегрегация и насилие. Още колко ще трябва да издържат?

 

 

Оставете коментар