Здравеопазването е пред най-острата си криза, а държавата няма план

Да започнем с две твърдения:

1. „При такова финансиране лекарите, които управляват болниците, са длъжни да си гледат работата и мениджмънта, вместо да се говори, че няма пари за здравеопазване.”
2. „Ниските публични разходи оказват отрицателно въздействие върху качеството и достъпността на здравните грижи, като същите покриват едва 51% от разходите за здравеопазване. Останалата част се покрива от пациентите.”

Първото е на премиера Бойко Борисов, който веднага след това добави, че лекарите в практически фалираните болници в Ловеч и Враца „не си гледат работата”, а са си „сложили частна болница в двора, скъпите пътеки в частната болница, а евтините и задълженията – в държавната”. В тази ситуация можем да кажем, че има премиери, които си гледат работата, и такива, които експлоатират популярни митове, за да лансират антисоциалните си политики.

Бойко Борисов умело се опира на усещането на хората, че лекарите са движещата сила в приватизацията и комерсиализацията на здравеопазването, защото пациентите рядко са запознати в детайли с политическите решения за системата, но знаят, че в последните години джобовете им биват все повече изтръсквани при всеки сблъсък със здравна грижа. И думата „сблъсък“ понякога буквално описва положението пред спешните центрове.

Но не лекарите регистрираха болниците като търговски дружества и ги хвърлиха в пазарна конкуренция с частните играчи. Нито зъболекарите или личните лекари настояваха да се регистрират като „еднолични търговци” и да започнат да плащат наем за кабинетите в здравните заведения, които преди това ползваха свободно. Те не определяха и цените на пътеките на НЗОК, така че да има „скъпи”, „евтини” и направо губещи, нито те решиха, че за една значителна част от населението единственият път към здравна помощ ще минава през спешните центрове, които също обикновено носят загуби на болниците. Не лекарите преградиха достъпа на 700 хиляди души до здравната система.

Правителството много добре знае това, както си личи от втория цитат, изваден от „Европа 2020: Национална програма за реформи” на Министерството на финансите. Твърдението, че „ниските публични разходи” означават ниско качество и недостъпност, докато цената се прехвърля върху пациента, идва от доклада на Съвета на ЕС за макроикономическите дисбаланси в страните-членки, а България отговаря с конкретни политики, описани в Националната здравна стратегия 2020.

Официалният доклад на Съвета отчита, че България (заедно с Кипър) рязко се отличава от страните в ЕС с дял на доплащанията от близо 50%. В повечето други страни от общността те рядко надхвърлят 10-15% и обикновено се дължат на доброволно допълнително осигуряване на по-заможните граждани.

Тази действителност не се отрича от никой у нас, но тя рязко се отличава от политическите послания за вътрешна употреба, където здравеопазването се представя като топ приоритет. Това се повтаря достатъчно често, за да може накрая министър-председателят да твърди, че финансирането е адекватно, а болниците и лекарите – не. В действителност публичните разходи за здраве, както и за останалите социални системи, са далеч под европейските като дял от БВП.

Премиерът обаче предпочита да се фокусира върху увеличението им в абсолютни стойности, което е нормално следствие дори от умерен икономически растеж. Не само публиката, но и медиите с лекота се хващат на този трик, редовно докладвайки колко милиона повече са приготвили „да дадат” управляващите за здравеопазване. Около всеки бюджет слушаме как държавата „развързва кесията”, посипвайки щедро секторите, които са приоритетни, без почти никой да се запита за какъв дял от БВП става дума и още по-малко – да го сравни с държавите, които традиционно смятаме за нормални. Това е логичен резултат от десетилетия недофинансиране на общественото образование и поколения журналисти, които често са питали „За какво ми е да знам всичко това?!” в часовете по математика.

Но да се върнем на специфичните препоръки на Съвета на ЕС, според които България трябва „да увеличи покритието на здравното осигуряване, да намали преките плащания от страна на пациентите и да се справи с недостига на здравни специалисти”. Констатирано е, че 12% от населението няма здравна осигуровка, по-малко от половината от ромите са обхванати от системата, а „някои групи като дългосрочно безработните са изложени на висок риск от недостатъчен достъп до здравеопазване”. В България безработните, които не получават обезщетение, трябва сами да плащат 20 лв. месечна вноска, за да ползват здравни услуги. Около 2/3 от регистрираните безработни изобщо не отговарят на изискванията за обезщетение, а останалите получават такова само няколко месеца, като максимумът е 1 година.

Колкото до недостига на здравни специалисти, можем само да кажем, че нещата далеч не са толкова зле, колкото се очертава да станат след няколко години. От 30 хил. лекари в България, приблизително 4900 са вече над 65 г – работещи пенсионери. Като добавим и над 10 хил. във възрастовата група 55-64 г., се вижда, че в следващите десетина година могат да се пенсионират половината от действащите в момента лекари.

Погледнато от положителната страна, специалистите пред пенсия са по-малко склонни да емигрират. Евродокладът също констатира положителни тенденции: „През последните години по-малко лекари са напуснали страната, а броят на студентите по медицина е нараснал.” За съжаление, няма никаква официална статистика за броя напуснали лекари, а държавата не е съвсем наясно дори с реалния брой на емигрантите. Но от статистиката на завършилите студенти можем да заключим и за броя емигриращи студенти.

През последните десет години близо 20 хил. души са завършили с магистърска степен в сферата на здравеопазване, а лекарите под 35-годишна възраст са едва 3700. Или огромната част от студентите търсят реализация в друга страна, или се пренасочват към друг сектор и след като устояват няколко тежки години в медицински университет, накрая решават да си потърсят работа в специалност, за която не са учили.

Официалната здравна стратегия или не засяга тези проблеми, или го прави по особен начин. Например, тя предвижда „подобряване на механизма на ценообразуване на лекарствените продукти”, което включва възможност за ограничаване на износа на лекарства, „намаляване на административната тежест при извършване на дарения на лекарствени продукти” и за още по-сигурно: „мерки за намаляване на административната тежест за бизнеса.” 

В стратегията не е заложено увеличение на публичните разходи за здравеопазване до европейски нива, а доплащанията от пациентите се очаква да намалеят, след като здравната каса разшири обхвата на заплащаните дейности. Откъде ще дойдат парите за това? От „оптимизиране на дейностите”, „усъвършенстване на механизмите за остойностяване” и „усъвършенстване на механизмите за контрол”, все популярни бюрократични евфемизми за съкращения. Наскоро касата смъкна тавана на цените за редица медицински изделия – политика, която всъщност насърчава доплащанията и вече взе първите си жертви.

А как държавата се готви да задържи завършващите у нас медици? „Идентифицирани са възникнали проблеми, касаещи обучението за придобиване на специалност” – въпросните проблеми се решават с актуализацията на една наредба от 2015 г. и актуализирането на учебните програми. Но ние вече видяхме, че придобиването на специалност не е проблем. Има предостатъчно завършващи, които просто не стават лекари в България.

За щастие, държавата има още една идея как да пребори теча на кадри. Изготвено е „предложение до МОН за увеличаване приема на студенти по специалности от професионално направление „Здравни грижи“”. Понеже идеите свършват дотук, остава да се надяваме, че МОН ще приеме предложението, а нещо чудотворно ще убеди новите студенти да останат до последно на потъващия кораб.