Миналата седмица националната статистика публикува редовния си демографски доклад за предходната година, който бе препредаден от медиите във вече типичните апокалиптични краски – “България намалява с по един областен град годишно” или “Ставаме под 7 милиона догодина”.
Добрата новината е, че тези твърдения не са верни, а лошата – че всъщност населението на страната намалява дори по-бързо, отколкото най-песимистичната проекция предвижда, заради малък детайл при събирането на информация в институциите. Той стана очевиден, защото немската статистическа служба публикува данни за миграцията в страната, буквално едновременно с тези на НСИ. Най-бързите медии в България предадоха двете информации в рамките на един час, но поне досега не ми е известно някоя от тях да е забелязала, че двете статистики са несъвместими. Дори хората, които очевидно познават и двете статистики, изглежда по удивителен начин не забелязват слона в стаята.
За целта не се изисква да си професор по логика или математика, а само да можеш да отделиш малко време, за да осмислиш информацията, която иначе медиите бързат да препредадат в борба за пазарен дял с конкуренцията. Но ако искаме да разберем приблизително колко души минават незабелязани под статистиката и реално напускат страната, ще ни трябва малко математика и логика – чувствайте се предупредени.
Проблем ли е емиграцията?
Данните на НСИ за последните години показват, че естественият прираст (който изразява разликата между ражданията и умиранията) е много по-голям проблем от механичния, който показва разликата между заселилите се и изселилите се от България хора. И двата са отрицателни, но механичният почти се издига до нулеви нива преди кризата. Когато тя се разразява и у нас през 2009-10 г., напусналите са с 40 хил. повече от новодошлите, но след това емиграцията отново започва да намалява, както се вижда от синята линия на долната графика. Колкото до естествения прираст (червена линия), той изглежда много по-голям и задълбочаващ се проблем. Все пак хората могат и да спрат да емигрират, но от един момент нататък тенденцията при раждаемостта не може да бъде обърната в обозримо бъдеще, поради големия дял на възрастното население.
Немската статистика обаче показва, че България има огромен проблем не само с естествения прираст, а и с механичния – с единствената разликата, че не знае достатъчно за втория проблем.
По официални данни през 2017 г. по-малко от 32 хил. души са променили настоящия си адрес от страната в чужбина като само 22% от тях са отишли в Германия, т.е. около 7 хил. души. Същевременно, близо 26 хил. души са дошли в България, като 7% от тях са се върнали от Германия, т.е. около 2 хил. души.
Следователно нетната ни миграция към Германия би трябвало да е минус 5 хиляди души. В действителност обаче тя е девет пъти по-голяма – минус 45 хил. души. През миналата година 83 хил. българи са се регистрирали по настоящ адрес в Германия, а 38 хил. българи са напуснали страната.
Единствената възможност тези данни да са едновременно верни е, ако по някаква причина десетки хиляди българи от Испания, Италия и други страни са решили да се преместят директно в Германия. Със сигурност има такива случаи, но не и в подобни мащаби. В последните шест години немските служби регистрират устойчива положителна нетна миграция на българи – между 25 и 45 хиляди годишно, която родната статистика просто не улавя.
Но защо да се доверяваме на немската статистика, а не на българската? Първата причина е логическа – много по-лесно е да пропуснеш няколко десетки хиляди души, които мигрират, отколкото да ги регистрираш, ако те не съществуват. Няма как немците да си измислят, че са посрещнали 83 хил. българи и са изпратили 38 хиляди. Втората причината е, че в Германия има работеща и относително щедра социална система, която стимулира хората да се регистрират, така че да се възползват лесно от нея. За разлика, в България промяната по настоящ адрес се прави в редки случаи на необходимост – за достъп до ограничени услуги като грижа за деца например.
Трябва да отбележим, че това не е критика към българската статистика, която най-вероятно прави каквото може. От методологическите документи става ясно, че тя събира данни за външната миграция от “Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението образец ЕСГРАОН – ТДС: адресна карта за промяна на настоящ адрес; Националната агенция за приходите; Национален осигурителен институт; Министерство на вътрешните работи; Оценки на емиграционните потоци.” Статистиците не могат да се намесват, дори когато осъзнават, че данните на тези институции са непълни.
Колко областни града?
И така, медиите бяха прави да информират, че заради отрицателния естествен прираст България е намаляла с 45 хил. души за една година – колко е населението на Монтана. Те обаче пропуснаха да съобщят или го направиха отделно без да направят никакви демографски изводи, че приблизително един такъв град се е изнесъл и в Германия. Тази държава е най-предпочитаната дестинация за българите, но към нея е насочена по-малко от четвърт от цялата регистрирана миграция. Ако допуснем, че данните ни за миграцията като цяло са също толкова непълни, колкото и тези за Германия, тогава може да се окаже, че сме загубили още три-четири града като Монтана само през последната година.
Вероятно това не е така, тъй като са малко страните, които привличат имигрантите толкова успешно. Все пак ще можем да говорим с точност за демографските загуби едва при следващото преброяване през 2021 г. Това, което знаем със сигурност, е, че емиграцията все още е огромен проблем за България, поне колкото отрицателния естествен прираст.
И това не е толкова голяма изненада – в крайна сметка не са толкова много нещата, които да накарат един работоспособен човек да предпочете нашата страна пред всяка друга в ЕС. Колко души биха останал тук, въпреки мизерстващите училища, изпразването на джобовете в болниците и обидните заплати, гарнирани с тиради за неговия мързел и непроизводителност – на фона на правителствените хвалби за учебникарската ни макроикономическа стабилност? Единствената изненада тук е, че реалната емиграцията е на “умерени” нива. В Германия живеят едва 310 хил. българи – повече от иракчаните и афганистанците, но все пак по-малко от сирийците (700 хил.). Само преди десетина години (2007) българите в тази страна са били 39 хил., т.е. увеличението е 8 пъти. Тенденцията е ясно изразена, както може да се види от долната графика:
През 2007 г. българите в Германия са 0.6% от всички чужденци, докато през 2018 г. те вече стават 2.9%, въпреки бежанската вълна и немската политика на отворени врати в последните години, благодарение на която чужденците в страната достигнаха рекордните 10.6 млн. души. Притокът на чужденци не се очаква да спре, защото германската икономика работи и се нуждае от хора. Нещо повече, тя изглежда работи, поне в някаква разумна степен, за повечето хора, а не само за малцина.
Затова и много българи предпочитат да отидат там в период, в който у нас безработицата е много ниска и местната икономика също отчаяно се нуждае от работници. Причината е в това, че онези, които управляват икономиката, не са готови да им предложат справедлив дял от плодовете на техния труд, нито да платят данък на европейски равнища, така че обществените системи и инфраструктура да заприличат на тези на Запад.
Работодателите предпочитат да внасят по-евтини работници от Украйна, Молдова или Виетнам, а когато и те продължат по пътя си на Запад, да потърсят други отчаяни хора, които временно да завъртят машината на богатството им. Колкото до българите, те постепенно намират места, на които могат да живеят според способностите, потребностите и достойнството си. През последните 5 години в Германия са се раждали средно по 3 хиляди българчета годишно – 15 пъти повече, отколкото през 2007 г.
