„Станбрук”, републиканският „Акуариус” от 1939-та – или защо Испания е отворена за бежанците

Как преживяват сегашната криза с мигрантите в Средиземноморието хората, оцелели от епопеята с английския кораб „Станбрук”, който след края на гражданската война в Испания евакуира около 3000 испански изгнаници към Алжир

Испанските републиканци на борда на "Станбрук", нежелани от френските власти в Оран през 1939 г. Снимка: El Pais
Испанските републиканци на борда на „Станбрук“, нежелани от френските власти в Оран през 1939 г. Снимка: El Pais

Еl Pais

Елия Гонсалес Белтран гледа новините за „Акуариус” (кораба с мигрантите от Африка, който Италия и Малта отказаха да допуснат, а Испания обяви, че ще приеме – б.р.) – и отплава в спомените. Връща се към дните през март 1939 г., когато е била 4-годишна. Седнала върху един сандък, тя тогава поема от Аликанте към Оран, Алжир, на борда на „Станбрук” заедно с около 3000 републиканци, загубили гражданската война в Испания. „Драмата с „Акуариус” сега съживи отново всичко с много съвпадения. Важно е да се разбере, че на тези хора там им липсват страшно много неща,” казва Елия в едно интервю по телефона от дома ѝ в Елче, недалеч от средиземноморското пристанище (Валенсия – б.р.), където ще слязат бежанците, които никой не пожела да приеме в Малта и Италия.

А навремето „Станбрук” сменя предвидения си товар от портокали, тютюн и шафран с разбити републиканци. Това става на 28 март 1939 г., когато капитанът на английския кораб Арчибалд Диксън прави своя избор в дилемата дали да угоди на собствениците на морския съд или да послуша съвестта си. „Сред бежанците имаше всякакви хора. Някои изглеждаха изключително бедни, бяха изпити от глад и зле облечени, навлекли парцали от стари униформи, одеяла или други дрипи. Имаше също някои мъже и жени с добър външен вид, изглеждаха като роднини на функционери.” Това разказва дни по-късно капитанът в едно писмо, изпратено до издателя на лондонския вестник Sunday Dispatch.

Сред тези хора на борда са и момиченцата Алисия и Елия Гонсалес заедно с родителите си. „Капитанът посрещаше всеки един, който се качваше на кораба. Мен ме взе на ръце и ме разцелува по бузите. По-късно разбрах защо. И той имаше дъщеричка на моята възраст. Корабът тръгна претъпкан, нямаше място за повече хора. Някои носеха сандъци и каси с вещи, но ние се качихме без нищо,” спомня си Елия Гонсалес.

Качването на хората първоначално било контролирано от служители на митницата, но после се превърнало в хаос – когато самите тези служители решили също да се присъединят към бежанците. „Те хвърляха оръжието си и униформите си, за да се влеят в паническия поток, стремящ се към борда.” Това пак е свидетелство на капитана, който никога по-рано не участвал в подобна ситуация през 33-те си години морска служба. „Когато всички бежанци се оказаха на борда, беше невъзможно да се опише адекватно какво представляваше моят кораб. Най-близкото сравнение, което може да се направи, е, че приличаше на някой от онези претъпкани ваканционни парни параходи по Темза, но всичко беше многократно по-лошо,”  пише Диксън през април 1939 г. „Пътниците бяха препълнили палубата и трюмовете, а водолинията беше много по-ниско от повърхността на водата,” разказва историкът Пол Престън в книгата си „Краят на войната”.

Онзи кораб, предназначен да приютява само 24-членен екипаж, отплува тогава с „около 3000 души, сред които е и лейтенант Амадо Грандел, един бъдещите освободители на Париж през 1944 г.,” сочи Рафаел Арнал, основател на асоциацията „Операция Станбрук”, която запазва историята на онова 20-часово плаване в книги и документални филми.

Капитанът и някои членове на екипажа отстъпват каютите си на най-слабите сред пътниците. Изгнаниците са наблъскани един до друг на палубата, край комина на кораба, в трюмовете, в салона. Елия и семейството ѝ прекарват нощта на 29 март в един коридор. Не могат дори да мръднат. „На другия ден рано сутринта стигнахме до Оран. Останахме още около два дни на кораба, докато разрешат да слязат само на майките, децата, старците и болните. Всички други, включително и баща ми – а това бяха повечето от пътниците, останаха на „Станбрук”,” разказва тя.

Френските власти (по онова време Алжир още е колония на Франция – б.р.) отказват да приемат онзи кораб, пълен с хора, на които се е наложило да бягат от Испания, защото са били много идеологизирани. „Опитваха се по всички начини да попречат на пристигналите да слязат, твърдейки, че не разполагат с инфраструктура, за да ги настанят някъде. Всъщност онова, от което се страхуваха, бе присъствието на толкова много „червени”, които можеха да нарушат обществения ред,” обяснява Рикард Камил Торес, професор по съвременна история в Университета на Валенсия и комисар на откритата през 2014 г. изложба „Станбрук” 1939-та. Републиканската емиграция в Северна Африка.

40 дни изгнаниците остават на борда на кораба в изключително тежки условия. „Френските власти не помагаха за доставката на храна и питейна вода. Хората на кораба бяха принудени да вършат физиологическите си нужди пред очите на всички. Трябваше да се задоволяват с онова, което успяваха да съберат за подпомагането им членовете на испанската колония в Оран или част от французите в лично качество,” допълва Торес.

40 дни френските власти държат републиканците на борда на "Станбрук" без да им разрешат да слязат в Оран. Снимка: El Pais
40 дни френските власти държат републиканците на борда на „Станбрук“ без да им разрешат да слязат в Оран. Снимка: El Pais

Елия Гонсалес си спомня малките корабчета, които се приближавали към големия морски съд, за да предадат храна на борда му. „Баща ми написа адреса на едни роднини на цигарена хартия и го даде на едно от тези корабчета. Не знаем кой точно помогна, но тази бележка успя да стигне до Сиди Бел Абеф, на 90 км от Оран, където живееха едни чичо и леля и те успяха да издействат слизането на баща ми от „Станбрук”.

След като на кораба пламва тиф и други инфекциозни болести, най-после е дадено разрешение за слизане на хората на сушата. Бежанците са изпратени в затвори и в трудови лагери.

Слизането на испанските бежанци в Оран. Снимка: El Pais
Слизането на испанските бежанци в Оран. Снимка: El Pais

Семейството на Олимпия Руис Канделада, която през 1939 г. е бебе на 12 месеца, сменя претъпкания „Станбрук” с други ужаси. „Изживяхме много бруталност в лагерите в продължение на четири години. На майка ми ѝ кървяха ръцете от пране на рогозки, а баща ми го пребиваха,” спомня си Руис. Баща ѝ е един от онези 2000 испанци, които са изпратени да строят Транссахарската железница – „една налудничава идея”, според историка Рикард Камил Торес. Целта ѝ е да свърже с жп линия през пустинята френските средиземноморски пристанища с колонията в Нигер. Други от онези испански бежанци, също като Амадо Грандел, правят история, участвайки в освобождаването на Париж през 1944 г.

Испански изгнаници, изпратени от френските власти в Алжир да строят Транссахарската железница. Снимка: Valencia Plaza
Испански изгнаници, изпратени от френските власти в Алжир да строят Транссахарската железница. Снимка: Valencia Plaza

„Възмущавам се, че страни като Италия сега се държат така с тези нещастни хора. Плаках като гледах какво става с емигрантите. Не съм забравила как се чувствахме ние. Не тая злоба към никого, но бе огромна несправедливост хората да бъдат изоставени в такава мизерия – както постъпи с нас Франция,” казва Олимпия Руис Канделада, една от пътувалите на „Станбрук” заедно с нейните трима братя и с родителите ѝ.

Морето помни и други страшни истории – на пътувания без край и на пътници, принуждавани да блуждаят из морската шир. Малко след акостирането на „Станбрук” в Оран, луксозният круизен кораб „Сейнт Луис” с 900 евреи, избягали от Германия през 1939 г., получава отказ да влезе и в Куба, и в САЩ. И е принуден да се върне в Европа. Друг кораб – „Ексодус” – с 4554 евреи, оцелели от нацизма, получава отказ от британските власти да влезе в Палестина през 1947 г. и е принуден да се върне в Германия.

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар