1 май – ден за борба, а не за тържества

Действителното значение на този ден няма нищо общо с лицемерни тържества и още по-нелепите партийни чествания, твърдят организаторите на тазгодишното работническо шествие във Варна по случай Международния ден на труда

По традиция в България покрай Международния ден на труда – 1 май, се приказва много. Партии и казионни организации организират “тържества”, медиите говорят повече за проблемите на бизнеса, отколкото за тези на работещите, а повечето работници гледат на 1 май като на почивен ден, в който ще имат малко свободно време за семействата и приятелите си.

Рядко се споменава за действителното значение на този ден, което няма нищо общо нито с разни лицемерни тържества, нито с още по-нелепите чествания. Достатъчно е да погледнем историята на празника.

Началото се поставя на 1 май 1886 г. в САЩ, когато синдикатите провеждат мащабна национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частни охранители, наети от бизнеса, разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват четирима. Репресиите срещу работниците продължават и след смазването на протестите. 7 работници-анархисти са арестувани заради участието си в демонстрацията. Те са набързо oсъдени и обесени в центъра на Чикаго. Делото срещу тях се превръща във фарс и международен скандал, като няколко години след обесването им, съдът е принуден да признае, че те са били напълно невинни.

Драмата в Чикаго дава още повече сили и решимост на борбите на работещите хора, като борбата за 8-часов работен ден се разпространява по цялото земно кълбо, а 1 май започва да се отбелязва като ден – символ на борбите на всички работници по света.

От тогава до днес, всяка година на тази дата, по целия свят милиони работници заливат улиците на големите градове, за да отстояват правата си. Там, където работническата класа е силна, не се провеждат тържества, а стачки и блокади, чрез които работниците заявяват своята колективна сила и отправят ясен сигнал към политическата класа и бизнес елита.

Естествено, тези факти са изключително неудобни за представителите на тези елити в България и затова те правят всичко възможно да омаловажат този ден, да го обсебят и да го превърнат в бутафория.

Няма да го позволим!

На 1 май във Варна на улицата излизаме работници от различни сектори, синдикални организации и работнически сдружения от региона. Тъй като синдиката, в който членувам, и който е от основните организатори на събитието, е най-силен в частния сектор, ще преобладават работници от сферата на услугите и туризма, ИТ сектора и от местните аутсорс компании и кол-центрове, но също така и работници от Градски транспорт, от строителството, от химическата промишленост, както и учители. Освен това, към шествието на варненските работници се присъединяват и работници от секциите на Автономен Работнически Синдикат от София, Велико Търново, Видин и Димитровград, бивши работници от пенсионерските организации във Варна, както и представители на синдикални организации и активисти от Франция, Сърбия и Хърватска.

Това, което искаме да адресираме на Международния ден на труда, е тежкото социално положение в страната. Българските работници продължават да са най-бедните в Европа, а въпреки формалните им защити от закона, властта на капитала на практика ги държи обезправени.

Нито една политическа сила в страната не смее дори да излъже, че има перспектива за отлепяне от дъното. Цялата икономическа стратегия за развитието на България се гради на схема за социален дъмпинг, който е официална политика на всяко следващо правителство. Това е политиката на привличане на „чуждестранни инвеститори“ чрез данъчни облекчения и обещания за евтина работна ръка. Политика, целяща да осигури бързи и лесни печалби за представителите на родния и чуждестранния бизнес елит, на гърба на работещите хора, които са тези, които плащат сметката.

Само че чуждите компании така и не се втурнаха към България, като към 2018 основният чуждестранен “инвеститор” в страната си остават българските работници в чужбина, които наливат милиарди в българската икономика, изпращайки пари на своите семейства.

От данъчните облекчения, дерегулациите и купищата привилегии се възползваха най-вече родните едри бизнесмени и олигарси, които натрупаха базнословни печалби, разорявайки страната. Унесени във вихъра на лесните печалби и обслужвани от всички значими политически сили у нас, те лобираха за въвеждането на радикален данъчен експеримент в страната – плоският данък, чрез който прехвърлиха данъчната тежест върху гърба на работниците и оставиха социалните системи, като здравеопазване и образование, трайно недофинансирани, като в крайна сметка днес те са доведени до колапс.

Действията на политическия и бизнес елита са съвсем рационални от класова гледна точка. Те се лекуват в най-скъпите частни болници в чужбина, а децата им учат в престижни западни университети, докато ние и нашите семейства сме принудени да живеем с последствията от техните политики. След десетилетия на пазарни реформи, образователната система се е запътила към пропастта, а здравеопазването вече е там. 2018 година ни посрещна с новините за десетки нови закрити училища и болници из цялата страна, като в същото време стана ясно, че българинът доплаща най-много за здравни услуги в целия ЕС.

На фона на тази социална катастрофа, статистиката за демографския срив в страната и масовата емиграция не би трябвало да ни учудва.

Народе????

Единственото, което трябва да ни учудва е търпенето на българския народ. Но и то си има граници. През изминалата година станахме свидетели на серия от стачки и социални вълнения, които прерастнаха в общонационална кампания срещу работодателския произвол. В нея се включиха не само работници от големите градове, но и миньори, шивачки и работници от химическите заводи.

На 1 май се обединяваме около лозунгите, които се родиха по време на протестите от изминалата година, в които участвахме активно:

СРЕЩУ РАБОТОДАТЕЛСКИЯ ПРОИЗВОЛ!
СРЕЩУ СОЦИАЛНИЯ ДЪМПИНГ!
ЗА ДОСТОЙНО ЗАПЛАЩАНЕ И УСЛОВИЯ НА ТРУД!

Ще проведем шествие по централните улици на града, което ще започне в 11:00 от “Козирката” (Срещу Катедралата) и ще приключи на площад „Съединение“. На площада събитията ще продължат през целия ден, като като ще включват изказвания от синдикалните организации и работническите колективи, изказвания на гостите от чужбина,  а темите са свързани с историята на 1 май, актуалните проблеми в страната, стачките и протестите в защита на правата на работниците от последните години, ролята на жените в борбата за по-справедливо общество и т.н.

Ще има и много сериозна музикална програма, обединяваща десетки изпълнители, отличаващи се със своите текстове на социална тематика в различни стилове.

Важен елемент от цялата мобилизация за 1 май е, че тя е извършена изцяло от работници и доброволци, които последните седмици отделиха от парите и времето си, за да можем да разпечатаме и да разлепим хиляди плакати и листовки из улиците на Варна. Музикалните изпълнители се включиха в събитието и осигуриха техника безплатно, за да подкрепят борбата на работниците.

Показваме нагледно, че когато работещите хора сме обединени и солидарни помежду си, можем да се организираме без да сме зависими от спонсори, покровители и държавни институции. Смятам, че това е правилния път и искрено се надявам тази солидарност да продължи и да се разшири още повече.

За какво се бори АРС?

Във Варна Автономният работнически синдикат съществува от 2-3 години, в София – малко по-отдавна. Истина е, че тепърва се изграждаме като стабилна организация на работническата класа. Но нещата се случват бързо – за последната година синдикатът е утроил членовете си, бяха създадени и секции в няколко града, в които досега нямаше такива.

Сблъскваме се с много проблеми, най-вече с работодателите. Получаваме закани и заплахи, като някои от тях не остават празни думи. Един от активните синдикалисти от нашата организация беше нападнат и пребит от мутри на шефовете, при опит да създаде синдикална организация в частна компания.

Но това не са неща, които не сме очаквали, и с които не сме готови да се справим. Всички сме наясно, че активния синдикализъм носи със себе си рискове, особено в страна като България, в която представителите на бизнеса се радват на абсолютен политически и идеологически комфорт и пълна безнаказаност.

Но най-големите проблеми, с които се сблъскваме, са липсата на синдикална култура и опит сред работещите – в това число в самите нас. За съжаление по време на т.нар. „преход“ истински синдикални организации у нас бяха до голяма степен обезличени и изпразнени от съдържание. Не е далеч от истината да кажем, че в момента градим всичко от нулата, дори от минус две.

Автономният синдикализъм (анархосиндикализъм или grass-roots/базов синдикализъм), който ние практикуваме, е едно от най-мощните оръжия на работническата класа в много европейски (и не само) страни, но в същото време е почти напълно непознат за България.

Идеята му е в насърчаването на прякото действие на работниците, при което те се самоорганизират и защитават правата си сами и с помощта на останалите работници от други фирми и сектори, които са солидарни с борбата им, без да разчитат на благоволението на някоя синдикална или партийна централа да ги организира и поведе.

Ние вярваме, че синдикатите трябва да са създадени и управлявани от самите работници, а не от някакъв бюрократичен синдикален елит. В нашите организации всички решения се взимат на принципите на пряката демокрация и всички членове са равнопоставени. Това ни помага да организираме защитата на правата си и синдикалните борби по-гъвкаво, без тромавата и корумпирана бюрокрация, характерна за казионните организации. При нас професия синдикалист не съществува, а членския внос е доброволен. Ние сме класова организация, не вярваме в така наречения “социален диалог”. Не се стремим да участваме в Националния съвет за тристранно сътрудничество, нито в каквито и да било други съглашения и схеми с представителите на бизнеса и държавата. Борим се за радикална социална промяна – искаме да живеем в общество, изградено на принципите на солидарността, взаимопомощта и равенството.

Това, което ни дава сили е, че не сме сами в борбата. Последните години виждаме как все повече работници в страната прилагат анархосиндикалистки практики в защита на своите права, като например множеството нерегламентирани стачки и преки действия на миньорите от последните години, чрез които те успяха да извоюват някои победи сами. Всъщност, тази тенденция се разпростира далеч отвъд миньорските градчета. Покрай кампанията срещу работодателския произвол, която организирахме миналата година, с изненада открихме, че в някои предприятия в страната, работниците спонтанно са създали автономни синдикални организации. С една от тях успяхме да изградим стабилни връзки през изминалата година и тази пролет се обединихме в обща солидарна мрежа.

Надяваме се все повече работници да осъзнаят, че не можем да стоим и да чакаме някой великодушен политик или щедър бизнесмен да реши проблемите ни. Трябва да направим това сами, както винаги сме го правили в историята.

Елате на 1 май във Варна, за да се срещнем там, където ни е мястото – на улицата и да потърсим заедно решенията на общите ни проблеми.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар