В категории:Анализи / Свят

Понякога протестите в Армения са просто протести в Армения

Не всяка политическа криза в постсъветското пространство трябва да се свежда до геополитика или Русия

Томас Де Ваал, Foreign Policy

Когато улични протести свалят лидер в някоя съюзна на Русия постсъветска държава, анализатори от Вашингтон до Москва започват да вадят геополитически заключения по-бързо, отколкото можеш да кажеш “Джордж Сорос”. Но понякога, като например в Армения през последните дни, протестите за сваляне на правителството са просто протести за сваляне на правителството.

На 23 април Серж Саркисян подаде оставка като министър-председател на Армения под натиска на масовото гражданско недоволство, водено основно от млади хора в столицата Ереван. Улиците на града се превърнаха във вълнуващ карнавал на народната сила, който изненада повечето арменци.

Но не трябва да очакваме това да има геополитически последствия извън границите на Армения, нито пък трябва да го виждаме като сигнал за западането на Русия или като подтик за потенциална руска интервенция. Пропадането на Саркисян не се свежда до геополитика. Случилото се най-много може да се приеме като сигнал, че постсъветските режими не са толкова сигурни, колкото изглеждат отдалеч, и че старите властнически структури са напълно способни да се срутят сами и без външна намеса.

Армения е трудна за характеризиране страна. Тя не се вписва в никоя спретната международна категория. Това е малка страна с население от едва 3 млн. души, но нейната огромна диаспора, простираща се от Бостън до Бейрут, ѝ помага да се задържи на картата. Армения е съюзник на Русия, но има силни връзки и с Калифорния и Конгреса на САЩ благодарение на своята диаспора. Макар да е предимно християнска, страната има добри отношения с Ислямска република Иран.

Народът на Армения е беден, но високообразован, а сегашната ѝ политическа система не е нито авторитарна, нито демократична. От 1999 г. насам една партия – Републиканската партия на Армения – доминира в управлението. За този период двама мъже, които в миналото са били близки приятели – Саркисян и Роберт Кочарян – са били президенти. През април приключи вторият и последен мандат на Саркисян като президент, което постави управляващата група в затруднение как да остане на власт.

Бизнес-политическите елити, управляващи страната, искаха да има приемственост и Сакрисян да остане начело – този пък като премиер. Това стана възможно благодарение на промяна в конституцията, която понижи ролята на президентската институция и превърна ръководителя на правителството във фактически лидер на страната.

През 2014 г. Саркисян заяви, че няма да заема премиерска длъжност. Въпреки това този месец го направи – или защото е лицемер и е искал да запази властта завинаги, или защото управляващият елит се е нуждаел от него. Може никога да не разберем каква е била истинската му мотивация, защото на фона на масовите протести той подаде оставка по-малко от седмица, след като пое длъжността министър-председател. Това беше напълно неочаквано, включително за самите протестиращи. Те не разполагат с формална организация и нямат почти никакво представителство в парламента. Фактическият им лидер Никол Пашинян е бивш вестникарски редактор, на когото не му липсват кураж и идеи, но не е особено заинтересуван от висшата политика.

Случилото се със сигурност представлява отхвърляне на Саркисян. Но си струва да се отбележи, че при все ограниченията на еднопартийната система, на чийто връх седеше доскоро, той успя да свърши сравнително добра работа в някои отношения. Той направи някои добри назначения и диверсифицира арменската външна политика, отдалечавайки я от пълната зависимост от Русия. Неговият министър-председател Карен Карапетян – който вероятно ще се върне на поста – успя да постигне икономически растеж от 7% и да увеличи инвестициите. През миналата година бе подписано ново споразумение за всеобхватно и засилено партньорство с Европейския съюз, което балансира членството на страната в предвождания от Русия Евразийски икономически съюз.

При това положение не трябва да гледаме на събитията в Армения през геополитическа призма. Те определено не са свързани с отхвърляне на Русия. Армения е изправена пред две затворени граници – с Азербайджан и Турция – в резултат на продължаващия от 30 години конфликт за територията на Нагорни Карабах. Военният съюз на страната с Русия произтича от това и се счита за жизненоважен за националната сигурност. (Новата опозиция иска намаляване на руския контрол над икономиката, но това е различен въпрос). Фактическият лидер на опозицията Пашинян не се разграничава от консенсусната линия на политическата върхушка, която не допуска отстъпки по въпроса за Карабах, за който арменците се биха с Азербайджан и контролират от 1994 г.

Събитията от 23 април не се свеждат само до личността на Саркисян. Те са резултат от една система, формирала се в период от над 20 години, в която бизнесът и политиката са се слели, в която много криминални типажи и ветерани от карабахския конфликт са си присвоили доходоносни сектори от икономиката и нямат намерение да се отказват от тях. През този период емиграцията действаше като предпазен клапан за намаляване на напрежението, но доведе до изтичането на някои от най-ярките таланти на страната, които не можеха да си намерят прилична работа в тази система.

В това отношение Армения не е по-различна от други постсъветски страни като Русия, Беларус или Азербайджан. Това, че реши да не смазва протестите със сила се оказа ахилесова пета на този режим – но това също така е нещо, за което заслужава признание. Саркисян дойде на власт преди десетилетие при спорни обстоятелства, като опозиционните протести през март 2008 г. бяха смазани и загинаха 10 души. Той явно не е искал да започва още по-голям сблъсък този път.

По отношение на сваления през 1649 г. английски крал Чарлс I се е използвал един цитат от “Макбет” на Уилям Шекспир: “В живота му най-хубавото нещо бил начинът, по който го напуснал”. Ако Сакркисян успее да договори преход, при който той напуска сцената, а арменската олигархична система бива демонтирана, той ще си спечели подобна политическа епитафия. Вече започват някои трудни договорки между окопалата се политическа система и темпераментното, но дезорганизирано обществено движение. Демократите и авторитаристите в околните региони ще започнат да залагат на изхода и да стискат палци едната или другата страна да надделее. Русия ще наблюдава този процес малко нервно и без съмнение ще изпраща тихи послания, за да напомни на следващото арменско правителство, че единственият им истински приятел все още е в Москва.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар