„ЕС се обръща към надеждни доставчици на енергия. Азербайджан е един от тях“, заяви Урсула фон дер Лайен през юли. През изминалата седмица „надеждният партньор“ на ЕС – феноменално корумпирана наследствена диктатура в Кавказ – изби повече от двеста души в безмилостни нападения срещу демократичната си съседка Армения. Кръвопролитието в Кавказ може да изглежда стряскащо, защото Илхам Алиев, владетелят на Азербайджан, води преговори с арменския министър-председател Никол Пашинян от поражението на Армения във войната за Нагорни Карабах през 2020 г. насам. Двамата мъже си стиснаха ръцете преди малко повече от две седмици в Брюксел.
Но толкова малко неща в атаката на Азербайджан, която надхвърля спорната територия на Карабах и е насочена към самата Армения, са изненадващи. Окуражен от все по-задълбочаващата се зависимост на Европа от Баку – и от отслабеното състояние на Русия, която има договор за сигурност с Армения и традиционно посредничи за постигане на мир в региона – Азербайджан смята, че това е идеалният момент да принуди Армения да се подчини напълно. Днес Западът е толкова разсеян, колкото и през есента на 2020 г., когато Азербайджан и Турция – обвързани с политиката на „две държави, една нация“ – започнаха съвместна военна операция срещу Армения в разгара на пандемията, в която наред с редовните войници бяха изпратени и сирийски наемници на заплата oт Анкара.
Пътувайки из региона след тази война, нямаше как да не забележа, че враждебността на Азербайджан срещу Армения, най-старата християнска държава в света, се основава не само на териториалните разногласия за Карабах. Тя беше подхранвана от нещо много по-зловещо: шовинистична вяра в превъзходството на тюркските народи над арменците. Това беше продължение на историята. През април 1915 г. Османска Турция започва методична кампания за изтребване на арменското си население. По това време под турско управление живее общност от два милиона арменци. Четири години по-късно остават по-малко от 200 000 души. Останалите са избити, откарани в лагери на смъртта или измрели от глад. Безброй жени и деца са били принудени да се откажат от вярата си и да се подчинят на религията на своите господари. Арменската диаспора, която е една от най-големите в света, е резултат от разпръскването, предизвикано от геноцида. Думата „геноцид“ всъщност е неологизирана от полския юрист Рафаел Лемкин, за да опише арменската трагедия. Всяко арменско сърце е хранилище на неугасваща скръб и загуба. (За нестихващ срам Великобритания отказва да признае официално арменския геноцид).
Повече от век след това тежко зверство се възражда същата убийствена ярост срещу арменците – народ, формиран от ужасяващия спомен за смърт, обезземляване и изселване. В навечерието на Деня за възпоменание на арменския геноцид през април например външният министър на Турция Мевлют Чавушоглу се подигра с арменците, които скърбят за трагичното си минало, като направи с пръсти знак „сив вълк“ – жест, измислен от непокаялите се за това престъпление турски ултранационалисти. Арменският геноцид очевидно е източник на веселие и удовлетворение за Турция и нейната клиентска държава в Кавказ.
Сред стотиците клипове с убийства, които се разпространяват в Кавказ, продължава да ме преследва ужасът на един от тях, който видях по телефона на бежанец от Карабах. На него се вижда как азербайджански войници обезглавяват с нож възрастен арменски гражданин, а след това закрепват главата му върху труп на прасе. Жестокостта на всичко това – обезглавяването, прасето – е пропита с религиозна символика.
Хюман Райтс Уоч е потвърдила многобройни видеозаписи на арменци, измъчвани от азербайджанските власти. Към старите ужаси се прибавят нови. В разпространен в региона видеоклип, заснет от азербайджански войник, който се подиграва с мъртвите, се вижда обезобразеният труп на арменска войничка: тялото ѝ е съблечено, очите ѝ са извадени и заменени с камъни, а главата ѝ е наполовина отсечена.
За да не се съмнява никой в намеренията му, Азербайджан полага значителен труд, за да унищожи древното религиозно наследство на Армения в завзетите от него райони. Във всеки друг контекст бихме могли да наречем този убийствен империализъм с неговото име. Но в този контекст прибягваме до учтиви евфемизми. Империализмът явно е империализъм само когато го правят европейците; когато го правят турците или азербайджанците, това е програма за културен обмен.
Армения е осакатена и от липсата на силно ръководство. Дребни вътрешнополитически машинации накараха Армен Саркисян, четвъртият президент на Армения и най-уважаваният държавник на международната сцена, да подаде оставка по-рано тази година. Оттогава липсата на политически таланти е на показ. В момент, в който Армения отчаяно се нуждае от международна солидарност, наследникът на Саркисян на президентския пост, Вахагн Хачатурян, избран от правителството да подпечатва закони, успя да превърне страната си в посмешище, като накара служителите си да го снимат без разрешение пред ковчега на кралица Елизабет. Клоунадата му в Лондон успя да засенчи пътуването на Нанси Пелоси, председателката на Камарата на представителите на САЩ, до Армения през уикенда.
Посещението на Пелоси, предизвикано от предстоящите избори в САЩ, където арменската диаспора формира важен избирателен блок, трудно може да се съчетае с ужасната сделка на Европа с Азербайджан. Прегръщането на Алиев не просто насърчава Азербайджан да преследва експанзионистичните си амбиции. То отрича и така рекламираните „ценности“ на Запада. Всеки грях, който може да се припише на Русия на Владимир Путин, може да се припише и на Азербайджан на Алиев. Състоянието, натрупано от управляващата династия на Азербайджан, кара много руски олигарси да изглеждат като скромни аматьори: тяхната имотна империя само в Обединеното кралство се оценява от неправителствената организация OCCRP на близо 700 милиона долара. Азербайджан на Алиев е и значително по-репресивен в политическо отношение от Русия на Путин: в индекса на Freedom House за граждански и политически свободи той се намира на десет места след Русия. А войнстващият национализъм на режима, пропит с етническа омраза към арменците, кара руския му колега да изглежда кротък в сравнение с него. Алиев организира музейна експозиция в Баку, в която основните експонати бяха каските на арменски войници, убити от азербайджанските сили.
Азербайджан, оборудван и контролиран от Турция, членка на НАТО, вече си пробива път към суверенната територия на Армения. Една от най-неочакваните демокрации в съседство с Русия не просто е подложена на жестоко насилие. Тя е принудена да се съгласи със собственото си изчезване. Жалкото иронично нещо във всичко това е, че Европа няма да спечели много от търговското си партньорство с Азербайджан. Самият Баку, който е зависим от вноса на природен газ от Иран и Туркменистан, се бори да задоволи вътрешните си енергийни нужди. Освен това азербайджанското газово находище, което се предполага, че ще бъде източник на бъдещите доставки на Баку за Европа, е собственост отчасти на руската компания „Лукойл“. Плащайки на Азербайджан, Европа непряко предава богатството си в ръцете на Русия. Европа насърчава илюзията за енергийна независимост от Русия. Арменците плащат цената на нейната самозаблуда.
