През 1994 г. представители на Азербайджан, Армения, Русия и Република Нагорни Карабах подписват Бишкекския протокол. След шест години на кървави боеве и етническо прочистване, този документ осигурява така необходимото прекратяване на кръвопролитията. Но това споразумение създаде само крехък мир, без да разрешава първопричините за конфликта. То институционализира взаимният антагонизъм и несигурността относно бъдещето на Нагорни Карабах.
Четвърт век по-късно, на 27 септември тази година, между Армения и Азербайджан отново избухнаха военни сблъсъци в Нагорни Карабах – планинска, непризната, но фактически независима държава, заобиколена от азерски територии. Някога населени както с азери, така и с арменци, след войната от 1988-1994 г. тези територии стават все по-хомогенни, и в момента са населени с около 150 000 арменци. Регионът де юре се води част от Азербайджан, но след 1994 г. фактически се контролира от местните арменски сили и е изцяло зависим от Армения за своята сигурност, икономическо оцеляване и връзки с външния свят.
След последните две седмици на насилие, на 10 октомври, бе договорено ново прекратяване на огъня. Това се случи след десетчасови преговори между външните министри на Армения, Азербайджан и Русия, които се срещнаха в Москва. Това примирие обаче също се оказа крехко – само час след обявяването му двете страни започнаха да се обвиняват в нарушения.
Макар договореното през 1994 г. примирие често да е било прекъсвано от престрелки, последните боеве са най-тежките от десетилетия. Предишните ескалации през 2008 г., войната от април 2016 г., както и сблъсъците през този юли бледнеят в сравнение. Този път стотици цивилни и военни бяха убити, а хиляди хора бяха принудени да бягат от домовете си. Предишните избухвания бяха предизвиквани от неясни инциденти и обстоятелства. Този път е различно: азербайджанската офанзива бе подготвяна от месеци.
Двигателят на войната
След като въоръжените конфронтации през юли доведоха до смъртта на азербайджанския генерал-майор Полад Хашимов, столицата Баку бе обхваната от масови про-военни демонстрации. Погрешни стъпки относно Карабах са прекратили кариерите на много представители на азерските елити след 90-те. Това не е останало незабелязано от президента Илхам Алиев, който, особено на фона на икономическия натиск от кризата с COVID-19, не може да си позволи да игнорира националистическия гняв. Алиев започна да заявява публично, че търсенето на мирно решение с Армения е безсмислено. На 24 септември, само три дни преди да започнат боевете, азербайджанското Министерство на външните работи публикува злокобен списък с “провокативни действия” на Армения, откакто ориентираният към реформи премиер Никол Пашинян дойде на власт в резултат на т.нар. “Кадифена революция” през 2018 г.
След първоначалната азербайджанска атака на 27 септември боевете бързо ескалираха. Азерски ракети и тежка артилерия обстрелваха регионалната столица Степанакерт почти ежедневно. Населени места в Армения и военни позиции по двестакилометровата “линия на контакт”, разделяща Азербайджан от Нагорни Карабах, също бяха подложени на обстрел. Арменските сили очаквано отговориха, атакувайки азерски позиции и отблъсквайки дронове – един от които бе свален в тревожна близост до арменската столица Ереван. Те обстрелваха и цели на азербайджанска територия, включително вторият най-голям град Ганджа.
Между двете държави съществува значителна асиметрия, тъй като военния бюджет, техника и персонал на Азербайджан значително надвишават тези на Армения. С население от близо десет милиона, Азербайджан има бюджет за отбрана от 2.73 млрд. долара, или 5.4% от БВП, докато Армения, с население малко под три милиона, отделя за отбрана 500 млн. долара, или 4.7% от БВП. Произведените от Турция и Израел дронове играят особено важна роля за военните операции на Азербайджан. Amnesty International потвърди, че израелски касетъчни боеприпаси са били използвани при обстрела на жилищните райони на Степанакерт.
Държавните представители както в Армения, така и в Азербайджан, подклаждат боевете със съпътстваща информационна война, развихряйки поток от обвинения, дезинформация и неверни данни. Неотстъпчивата реторика на всяка от страните задълбочава бездната на непроверима информация, широко разпространявана в Twitter и Facebook. Въпреки усилията на добронамерени журналисти и анализатори, тези условия филтрират голяма част от информацията за конфликта, достигаща до външния свят. Дори когато има повече или по-малко точна информация, цялостната картина остава мъглява. Армения например публикува постоянни актуализации относно военните жертви, но не и цивилните, докато Азербайджан прави обратното.
Тези неща сами по себе си обаче не обясняват защо две съседни постсъветски държави с дълбока и преплетена история все още са в конфликт. По принцип непримиримите официални разкази и националните разбирания са от основно значение за запазването на напрежението и възпроизвеждането на враждата. Най-новата история на региона обаче може да постави тази динамика в много по-ясна перспектива.
Национални истории, национални съдби
За арменците отбраната на Нагорни Карабах, или Арцах, както те наричат традиционно региона, е екзистенциална борба. Между 1914 и 1917 г. 1.5 милиона арменци загиват в геноцида, провеждан от османски войници и кюрдски башибозук. Комбинацията от принудително депортиране и безразборно клане обезлюдява Източна Анадола на почти цялото ѝ арменско население. Въпреки че градове като Тбилиси и Баку са били от далеч по-голямо културно, икономическо и политическо значение за арменците, националистите от онова време гледат на Източна Анадола като на бъдещ дом за независимата арменска държава. Безвъзвратната загуба на тази земя създава един териториално разчленен национализъм, в който не само общия език и религиозни традиции, но чувството за загуба и паметта за геноцида оформят арменската национална идея. Това от своя страна подхранва непримиримостта спрямо Нагорни Карабах – подобно на това как израелският иредентизъм често се позовава на страха от втори Холокост.
За азербайджанците Карабах също е от решаващо значение за националното въображение. Това се дължи основно на 600 000 азери, които са принудени да напуснат родните си места в резултат на боевете преди 1994 г. Част от тези вътрешни бежанци идват от самия Нагорни Карабах, но огромното мнозинство са от седем области в исторически населените с азери околни равнини, които (според трактовката на Азербайджан) в момента се намират под арменска окупация. След 1994 г. възстановяването на тези изгубени територии и евентуалното завръщане на жителите им се е превърнало в стълб на азербайджанския национализъм.
Това обяснява как масовото националистическо въображение във всяка от страните вижда конфликта, но е нужно да бъдат разбрани и механизмите, които продължават да го възпроизвеждат днес.
Терминът “замразен конфликт” често бива използван за описване на неразрешени териториални диспути в постсъветския свят. Арменско-азебайджанския конфликт за Нагорни Карабах не е изключение. Експертът по Южен Кавказ Лорънс Броърс обаче казва, че “трайно съперничество” е много по-полезен при описване на конфликта. По думите му това предотвратява “дихотомията на война/мир и горещ/студен конфликт и измества фокуса на нализа от събитията към процесите и устойчивостта на съперничествата”. За да се погледне отвъд отделните “горещи” моменти и да бъдат разбрани напреженията като част от продължаващ процес, е нужно да погледнем по-дълбоко в историята на региона – или поне случилото се по време на неговата интеграция в Съветския съюз и по-късно по време на разпада на тази държава.
Съветизация
От 1918 до 1929 г. Нагорни Карабах е администриран официално – макар и оспорвано – от кратко съществувалата Азербайджанска демократична република. По това време тази мултиетническа територия обхваща населеният предимно с арменци планински регион Нагорни Карабах, и населените с азери равнини, наричани общо Карабах. Между май 1920 и май 1921 г., докато руската гражданска война още бушува, болшевишките сили успяват да укрепят властта си в областта. Най-голямото селище в планинския регион Шуша (известно на арменците като Шуши) е било обитавано както от арменци, така и от азербайджанци до клането през 1920 г., когато хиляди арменци са убити или прогонени от азербайджански войски и местни жители след неуспешен арменски бунт. В опит за овладяване на това напрежение, болшевиките създават два революционни комитета в Нагорни Карабах – един контролиран от азерите в Шуша, и един арменски в село Тахавард. Изследователите посочват, че по това време азерските и арменски комунисти продължават да преследват националните си цели, само че “в комунистическата идеологическа рамка”.
На 4 юли 1921 г. Кавказкото бюро на Комунистическата партия (Кавбюро) провежда събрание в Тбилиси и потвърждава, че предвид значителното арменско население, Нагорни Карабах трябва да бъде част от новосъздадената болшевишка Армения. Логиката е, че това ще балансира съперничещите си национални претенции, след като етнически смесеният Нахичеван беше обединен с Азербайджан. Азербайджанският болшевишки лидер Нариман Нариманов заявява, че определянето на Нагорни Карабах за част от Армения е същността на пролетарския интернационализъм.
Това решение обаче е бързо отменено и Нагорни Карабах е обединен с Азербайджан. По онова време сред водещите болшевики има разбиране, че създаването на национално обособени автономни области в рамките на съюзните републики ще допринася положително за междуетническото сътрудничество. Същевременно обаче болшевишките лидери избягват решения, които създават риск от насърчаване на етническо отделяне на други места. Поради това историците виждат и друга ключова причина за крайното решение Нагорни Карабах да бъде включен в състава на Азербайджан. Грузинските болшевики, в това число Сталин, са считали, че определянето на Нагорни Карабах като част от Армения ще насърчи желание за отделяне сред етническите арменски и азери, населяващи южната част на Грузия. Използвайки позициите си в Кавбюро, грузинските болшевики в последния момент успяват да преобърнат решението за Нагорни Карабах.
През 1923 г. Централният комитет на азербайджанската комунистическа партия създава създава Нагорно-Карабахската автономна област (НКАО). Така нагорни Карабах е официално включен в съветски Азербайджан като „автономна област”. Този термин се отнася за административни единици, които поддържат някакъв контрол върху местните дела, но остават под официалния политически контрол на националната бюрокрация на Съюзната република, в която се намират.
През следващите шестдесет години този ред съществуваше в относително спокойствие. С течение на времето Съюзните републики – особено в Южен Кавказ – ставаха по-етнически хомогенни, но по-общият съветски идеал за междуетническо приятелство, и специфичният съветски космополитизъм в Южен Кавказ, предотвратяваха изблици на насилие. Етнонационализмът бе интегриран в определени съветски държавни структури, което му пречеше да действа като инструмент за политическа консолидация. Освен това развитието на определени национални култури като части от по-голямото съветско цяло формално ги интегрираше в по-голям споделен проект. Това съвсем не беше идеална подредба, но спираше етнонационализма да се развилнее. Разпадът на този по-голям ред отприщи етнонационализма като основа за мобилизацията за независимост.
Десъветизация
По време на пленума от януари 1987 г. генералният секретар Михаил Горбачов обърна внимание на притеснителната поява на „негативни тенденции в сферата на междуетническото напрежение“ в СССР – и на важността на предотвратяването на нарастването на „националистическите или шовинистичните предразсъдъци“. Той заяви, че е необходим по-централизиран надзор на Съюзните републики. Въпреки проницателността на това наблюдение, то не би могло да обясни парадоксалната политическа мобилизация на карабахските арменци. От една страна, това развитие беше следствие от особеното им етнотериториално предназначение в рамките на съветската система. От друга страна се търсеше решение в рамките на логиката на съветските идеали и обещанията за реформи на Горбачов.
За карабахските арменци, като компактно мнозинство в етнически смесена автономна област, но същевременно и малцинствено население в рамките на Съюзна република, това създаваше разминаване в развитието на националната администрация и местното население. Предвид близостта и връзките им с Арменската ССР, и различните предимства, които населението има, когато живее като титулярно мнозинство в рамките на „собствената“ си национална Съюзна република, карабахските арменци поискаха обединение с Арменската ССР.
Този въпрос е бил повдиган няколко пъти след Втората световна война, но през февруари 1988 г. Върховният съвет на НКАО отправя официално искане територията да бъде прехвърлена към съветска Армения. Прехвърлянето е представено като подходящо както от гледна точка на ленинистката концепция за национален суверенитет, залегнала в съветската конституция, така и от гледна точка на освобождаващите обещания в “перестройката” и „гласността” на Горбачов.Обединяването на нагорни Карабах с Армения е виждано като истинско въплъщение на съветските принципи. В Степанакерт и Ереван се провеждат масови демонстрации в подкрепа на обединението.
През 1988 г. е създаден карабахски комитет, който поема фактическото ръководство на зараждащото се карабахско движение. Докато те официализира и популяризират исканията за отделяне от съветски Азербайджан, местните азери са обхванати от параноя и безпокойство. На 22-23 февруари 1988 г. в град Аскеран се разпространяват слухове, че в Степанакерт е бил убит азербайджанец. Това води до сблъсъци, които завършват със смъртта на двама азери и почти 50 арменци.
Новините за насилието в Аскеран стигат до индустриалния град Сумгаит, на север от Баку, разярявайки местните жители. На 27 февруари азербайджански жители на Сумгаит започват да нападат и убиват своите съседи арменци. В отговор на този погром арменците в Ереван организират още по-мащабни демонстрации. Погромът в Сумгаит допълнително подхранва искането Нагорни Карабах да бъде обединен със Съветска Армения. В крайна сметка, на 10 декември 1991 г., в проведен референдум, в който огромното мнозинство от жителите на Нагорни Карабах гласуват за независимост.
През януари 1990 г. комбинация от националистическа омраза и параноя, предизвикана от слухове, отприщва поредния погром. Азербайджаните, както при погромите в Сумгаит две години по-рано, започват да избиват арменци в Баку. На 22 януари Горбачов изпраща съветски военни да възстановят реда, което води до смъртта на 120 азербайджанци. Събитията ще станат известни като “Черния януари”.
Протестиращите в Ереван правят директна асоциация между кланетата в Сумгаит и Баку и арменския геноцид през 1915 г. Книгата на Арутюн Марутян „Иконография на арменската идентичност“ включва снимки на лозунги и транспаранти от Ереван през 1988–1990 г., показващи как арменските демонстранти виждат политическа приемственост между турските извършители на геноцида от 1915 г. и действията на азербайджанците. Протестиращите настояват, че самото оцеляване на Армения зависи от победата над Азербайджан в Нагорни Карабах, основно защото това е единственият начин да се предотврати изтреблението на арменците, живеещи там. В арменското въображение Нагорни Карабах бе фронтовата линия между бъдещето и пълното изтребление
Мобилизацията на азербайджанците вървеше по обратната логика. Масовите демонстрации в Баку, предвождани от опозиционното движение „Народен фронт“, обрисуваха Армения като най-голямата заплаха за независимостта и териториалната цялост на Азербайджан, независимо дали СССР ще оцелее или не. Митингите в Баку декларираха, че независим Азербайджан може да бъде свободен само като победи арменския враг, опитващ се да завземе историческата му територия.
Макар сблъсъците да започват още през 1988 г., през 1992 г. боевете вече приличат на пълномащабна война. Арменските милиции, азербайджанските партизани и разпадащите се останки от съветската държава се бориха за контрол. Хиляди цивилни и военни загубиха живота си. Градове и села бяха етнически прочистени. Разпадането на съветските институции улесни разпределянето на оръжие към националистическите милиции, тъй като възможността за печалба стимулира хората с достъп до тези оръжия за да отговорят на нарастващото търсене в районите, обхванати от конфликт. Етнонационалистическият конфликт се развихри сякаш предходните седем десетилетия, през които националното развитие бе ръководено от принципите на мултиетническото сътрудничество, изобщо не се съществуваха.
Подклаждане на пламъците
Тези боеве спряха чак през 1994 г. с примирието, договорено с посредничеството на Русия. Това обаче не донесе политическо решение на конфликта – всъщност както позициите на Армения, така и на Азербайджан станаха по-непреклонни и непримирими. Днес интересите на външните сили, милитаризма и петрола подклаждат конфликта.
Турция бе ключов фактор за боевете през изминалите две седмици. Участието на Анкара обслужва както вътрешните интереси на Реджеп Ердоган, така и тези на азерският управляващ елит. Турция и Азербайджан споделят тесни исторически връзки – дори твърдят, че са „една нация, две държави“ поради сходните езици и култури. След разпада на СССР Турция постоянно декларира подкрепата си за Азербайджан. Ердоган твърди, че Армения е „най-голямата заплаха за мира в региона“. Пти тази ескалация на боевете реториката на турската държава беше особено войнствена, като Ердоган дори отхвърляше стъпки за прекратяване на огъня.
Връзките между двете страни обаче не са само на думи. През август Азербайджан и Турция проведоха съвместни военни учения. Има достоверни съмнения, че Турция е оставила свое въоръжение в Азербайджан след края на маневрите. През последните дни Азербайджан открито призна, че използва турски безпилотни летателни апарати и военни самолети в боевете срещу Армения, въпреки по-ранните отричания от страна на Турция. Също така бе потвърдено, че подкрепяните от Турция сирийски наемници са пращани да се бият за Азербайджан.
Но ключът за разбиране на отношенията между Азербайджан и Турция се крие в газа, петрола и тръбопроводите. Баку доставя газ и нефт на Турция, Европа и Русия чрез обширна мрежа от тръбопроводна инфраструктура. Ключовият тръбопровод Баку – Тбилиси – Джейхан (BTC), както и паралелно вървящият Южнокавказки газопровод (SCGP) имат участъци, намиращи се само на километри от боевете в Нагорни Карабах. Мултинационалната енергийна корпорация BP, която има мащабни операции в Азербайджан, също изрази „загриженост“ за близостта на боевете до тръбопровода BTC. Освен това, наскоро обявеният проект за Трансанадолски газопровод за природен газ (TANAP) на стойност 6.5 млрд. долара, който ще е собственост на азербайджанската държавна газова компания SOCAR, не само ще разшири и без това големия капацитет за износ на Азербайджан, но и ще осигурява допълнителни шест милиарда кубически метра газ за турския пазар. TANAP също се свързва директно с Транс Адриатическия тръбопровод, основен път за доставка за Европа.
Азербайджан вече е най-големия доставчик на газ за Турция, а износът на руски газ за страната е спаднал до най-ниските нива от 90-те. През май 2020 г. Турция е внесла с 62% по-малко газ от Русия в сравнение със същия месец на предходната година. Откриването на залежи на газ в турските териториални води на Черно море се използва като разменна монета в преговорите както с Русия, така и с Европа.
Всичко това е в пълен контраст с енергийната ситуация на Армения – земя без залежи от нефт или природен газ, почти изцяло зависима от вноса от Русия. Преди доставката на електричество в Армения зависеше от руската компания Inter RAO, която през лятото на 2015 г. Обяви повишаване на цените със 17%. Това предизвика вълна от протести в Ереван, които доведоха до отмяна на поскъпването. Но като се имат предвид обтегнатите отношения на Армения с Азербайджан, както и продължаващото напрежение с Турция, близките отношения с Русия са въпрос на оцеляване.
Русия има дълбоки културни връзки както с Азербайджан, така и с Армения предвид общата им съветска история. Азерският елит предпочита да използва руски, а езикът все още се използва в ежедневието и в Армения. Русия поддържа дълбоки икономически връзки и с двете държави, включително като продава оръжия и на двете. Азербайджанското петролно богатство прави бизнес възможностите очевидни, а арменската диаспора в Москва и цяла Русия представлява икономическа сила сама по себе си. Този стремеж за поддържане на близки връзки обяснява защо, макар Армения и Русия да членуват в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), Москва има доста тих и индиректен подход към конфликта. Русия осигурява на Армения газ, но в сравнение с износа за европейските и други пазари, тези доставки са незначителни. Армения може да е официален политически съюзник, но далеч не е съществен икономически такъв.
Би било преувеличено да разглеждаме конфликта като прокси противопоставяне между ръководената от Русия ОДКС и НАТО. Значението на местните противопоставяния, както и липсата на реална конфронтация на арменския премиер Пашинян с Русия, след като дойде на власт – макар да не е любимец на Москва – отслабват значително това обяснение. И макар Турция да е член на НАТО, това е по-вероятно да накара Русия да действа по-внимателно, ако изобщо има значение за ситуацията.
Израел също изигра централна, макар и тиха роля в конфликта. От години Израел поддържа тесни икономически, военни и разузнавателни отношения с Азербайджан. Баку не само е един от най-големите доставчици на петрол и газ за Израел, но границата на Азербайджан с Иран е много полезна за израелското разузнаване. Между 2006 и 2019 г. Азербайджан е използва безкрайното си петролно богатство, за да закупи израелско оръжие на стойност 825 милиона долара, превръщайки се в един от най-големите клиенти на израелската оръжейна индустрия. При настоящите боеве подкрепата на Израел за Азербайджан е очевидна, което се вижда и от азерските товарни самолети, пътуващи до военни бази в Израел през последните дни. Дори сдържаните коментари от азербайджанското правителство не оставят съмнения относно целта на тези пътувания. Армения отговори, като изтегли посланика си в Израел, което допълнително влоши и без това хладните отношения.
Все по-мащабните военни учения в региона увеличават риска от ескалация на конфликта. руските учения “Кавказ 2020” се проведоха между 21-26 септември, завършвайки само ден преди началото на боевете в Северен Кавказ. Азербайджан беше наблюдател на тези учения, а Армения – пряк участник. Съседна Грузия също проведе наскоро ежегодното си учение „Благороден партньор“, в което демонстративно участие вземат американски войски.
Армения и Азербайджан (както и съседна Грузия) също са и част от Източното партньорство на Европейския съюз. Но тъй като собствената жизнеспособност на ЕС се намира под все по-силен натиск – а опитите му да се представя като геополитически играч се спъват във вътрешното напрежение и възходящия десен популизъм – е трудно да се повярва, че амбициите за разширение ще отразят по някакъв начин на етнонационалнистическите политики, които подклаждат този конфликт.
Политическо решение
Дори и да има ново спиране на боевете, няма да има мир без постигане на политическо решение. Много смели арменци, азери и други хора, ангажирани в конфликта, работещи в различни организации, мирни инициативи и университети, призовават за мир, диалог и разбирателство между двете страни.
Но мирът не е нито безплатен, нито неутрален. Представянето на споделено бъдеще, където войната не само отсъства, но е немислима, ще изисква нещо повече от мирни намерения и взаимно признаване на човечността. Ще е необходима борба за преосмисляне на политиката по начин, при който арменци и азербайджанци ще могат да виждат собственото си бъдеще като преплетено, взаимозависимо и в услуга на нещо по-голямо от собствената им национална идентичност. Това изисква реанимиране на споделената история, изследване на споделеното настояще и артикулация на споделено бъдеще.
Вече изминаха три десетилетия, откакто съветският мултиетнически живот в този разнообразен ъгъл на Южен Кавказ, с неговите доста по-малко драматични несъвършенства, беше заровен под развалините на къщи и жилищни сгради. Седемдесетгодишният експеримент в указано от държавата международно братство в крайна сметка бе натирен с апокалиптично националистическо насилие. След това етнонационалната вражда се превърна в обвързващ елемент за политическите институции и идентичности на независимите Армения и Азербайджан. Без преодоляването на това наследство, шансовете за траен мир са малки.
